знаеше кога ще се случи това и в някои дни казваше на жена си, като жест на внимание, да не го очаква, докато не се прибере. Тя не задаваше въпроси и не искаше от него да й съобщава дневния си график. През годините беше свикнала с непостоянното му работно време, но нищо не можеше да намали напрегнатостта, с която го очакваше, когато закъснее. Не смееше да го пита за работата му, нито пък се интересуваше от нея. Тя дори се страхуваше да признае загрижеността му, когато й кажеше, че ще се забави, с нещо повече от бегла усмивка.
Серов не беше виждал жена си от няколко денонощия. Когато нещата станеха толкова напрегнати, колкото сега — с проблемите в Бейрут, с неочаквания инфаркт на стария възрастен резидент в Париж, да не говорим за Гамаюн, — Серов се хранеше и спеше в кабинета си. Не гледаше часовника си и очакваше от подчинените си да го предупреждават за наближаващите по график негови задължения. Усилията, които хвърляше през тези периоди, го изтощаваха, но всъщност повече го тормозеха несгодите на ежедневието, отколкото напрежението на самите кризи. Те поне щяха да преминат. Кризите свършваха — добре или зле, дори можеха да доведат до смъртта му, но свършваха. Ежедневното съществуване не беше толкова добро, защото той не знаеше какво ще му донесе и не знаеше кога ще свърши. Серов се изненада, но не се разтревожи, когато началникът му Рижов влезе в кабинета му. Имаше представа защо идва.
— Добре ли вървят нещата с Гамаюн!
— Както се очаква — отговори Серов внимателно. — Нурич се е свързал с Удуърд в Чикаго. Американецът още не се е отказал от работата. Нямам информация, че Нурич е напуснал града, но ми се струва, че и това ще стане скоро. Мога да позвъня на помощника си и да го накарам да разбере точно.
Рижов махна отрицателно с ръка и се заразхожда из кабинета.
— Това няма да е необходимо. Запознат съм с графика. Кажи ми, имаш ли някакви предположения?
Полека, каза си Серов. Умората не беше ликвидирала съвсем страховете му.
— Доста мислих върху предишните ни разговори. Нурич е добър. Най-вероятно е да успее да се добере до мястото за „разузнаване“. Нашите агенти съобщават, че американците го следят. Очевидно, те очакват от наша страна да положим големи усилия и провеждат мащабна акция. Затова можем да приемем, че са се хванали на въдицата.
Но се боя, че може и да се пуснат, ако не им помогнем още малко. Без съмнение, преди Нурич да бъде предаден на ФБР, за да бъде съден, с него ще се занимава ЦРУ. И това, което измъкнат от него, може да разклати легендата. Не знам точно доколко и как, но според мен това е реална възможност.
Освен това ми се струва, че можем да възнаградим усилията на американците малко по-добре. В края на краищата те очакват нещо едро и бляскаво, така че трябва да им го дадем. Мисля, че в подходящия момент трябва малко да нагорещим обстановката.
Рижов се усмихна на подчинения си:
— Продължавай.
Бавно и педантично Серов изложи идеята си. Рижов се усмихваше, но не каза нищо, докато Серов не млъкна, след като обясни, че току-що казаното е най-трудно изпълнимият вариант на предложението му.
— Знаеш ли, Серов — каза Рижов. — Според мен ти се справяш много добре. Доволен съм. Сигурен съм, че и Крумин ще е доволен. А това ще е много добре за теб.
Серов отговори:
— Изпълнявам дълга си.
След като Рижов излезе от стаята, Серов остана неподвижен, без да издаде звук, докато не се убеди, че началникът му няма да се върне. Преди да се върне към парижкия проблем, той въздъхна и прогони опасенията си.
— КАК НАРИЧАШ СЕБЕ СИ? — ПОПИТА НАЙ-НАКРАЯ ЕЛЕНЧЕТО. ТАКЪВ МЕК И ХУБАВ ГЛАС ИМАШЕ!
ЩЕ МИ СЕ ДА ЗНАЕХ, ПОМИСЛИ СИ ГОРКАТА АЛИСА.
— НИКАК. В МОМЕНТА — ОТВЪРНА АЛИСА ТЪЖНО.
— ПОМИСЛИ СИ ПАК — КАЗА ЕЛЕНЧЕТО. — ТОВА НЯМА ДА СВЪРШИ РАБОТА.
АЛИСА СЕ ЗАМИСЛИ, НО НИЩО НЕ Й ДОЙДЕ НАУМ.
— МОЛЯ ТЕ, БИ ЛИ МИ КАЗАЛО КАК ТИ НАРИЧАШ СЕБЕ СИ? — ПОПИТА ТЯ БОЯЗЛИВО. — ТОВА МОЖЕ ДА МИ ПОМОГНЕ ДОНЯКЪДЕ.
— ЩЕ ТИ КАЖА, АКО ДОЙДЕШ С МЕН МАЛКО ПО-НАТАТЪК — КАЗА ЕЛЕНЧЕТО. — ТУК НЕ МОГА ДА СИ СПОМНЯ.
Пълният комплект ключове и инструменти улесниха много работата. Кевин намери това, което му трябваше за тежката горна ключалка, на третия път. С долната се справи дори по-лесно. Двамата с помощника си влязоха в апартамента на Удуърд по-малко от минута след като застанаха пред вратата му.
Осигуриха си достъп до апартамента чрез един сравнително нов похват, а именно под претекст, че трябва да връчат специална награда на един от другите, живеещи във входа. Наградата струваше по-малко, отколкото би било необходимо, за да се подкупи портиерът и предотвратяваше възможността да го загризе съвестта и да съобщи за подкупа на Удуърд. Беше необходимо само да се изпрати писмо на някой от живеещите, който е най-вероятно да си е у дома през деня. За допълнителна сигурност Кевин уреди трима от живеещите да спечелят несъществуващ конкурс и да бъдат уведомени от специален куриер предната вечер. Щастливците с радост натиснаха бутоните на домофона, за да отворят външната врата.
Екипът се състоеше от пет души. Кевин и двама сътрудници най-напред занесоха „наградите“ в три различни апартамента. Това пести време и също така хората в тях щяха да опишат трима различни мъже, ако някой ги попиташе. Кевин и още един агент влязоха в апартамента на Удуърд на третия етаж. Долу във входа остана да пази един човек, друг гледаше задния изход и противопожарното стълбище, а петият седеше в паркирана кола отвън. Всички разполагаха с портативни радиостанции и бяха изпитани професионални агенти на ЦРУ, които знаеха, че задачата им е секретна и за нея не бива да научат дори колегите им. Мисълта, че знаят нещо неизвестно на другите, им даваше известно самочувствие.
Кевин и сътрудникът му влязоха в апартамента с извадени пистолети, снабдени със заглушители. Бяха ги уведомили, че в жилището няма никой, но все пак трябваше да се застраховат. Бързо провериха всички места, където би могъл да се скрие човек.
Почти веднага откриха нещо интересно.
— Кевин — прошепна сътрудникът, — виж това.
Удуърд живееше в свят, в който всички бяха врагове и го шпионираха, стремяха се да осуетят неговите и на великия Сталин усилия. Обикновено криеше всичко, което би го свързало с идола му. Преди три години той беше изпратил една снимка на Сталин в едно списание, където за един долар му я увеличиха до размерите на плакат. По правило Удуърд държеше това съкровище навито под леглото, но за да отпразнува срещата с Нурич, той го беше залепил на вътрешната стена на един шкаф. Всяка вечер, когато се прибереше, той отваряше вратата, сядаше пред шкафа и се взираше в студения, безмилостен поглед на кумира си.
— Това говори ли ти нещо? — попита сътрудникът.
Кевин се усмихна.
— Да, това говори много. Остави го и търси другаде.
Работеха бавно. Обикновеният крадец трябва да се безпокои само да не вдига шум и да не привлича вниманието. Той не трябва да оставя нещата, както ги е намерил. Освен това те трябваше много да внимават да не би да е взел някои елементарни предпазни мерки, като например перце в чекмеджето или нещо такова, което да му подскаже, че някой е пипал. Перцето в чекмеджето е прост и ефективен метод. В процепа се поставя перце или нещо друго подобно, например парче тоалетна хартия. Ако чекмеджето се отвори, перцето пада. Един невнимателен, небрежен човек не би го забелязал, но собственикът ще знае, че чекмеджето е било отваряно.
Кевин и сътрудникът му не попаднаха на подобни неща в апартамента на Удуърд. Те нямаше как да знаят, че той ги е изоставил преди няколко години, когато си купи такава алармена система за апартамента,
