— О, боже! Предполагам, че ще спим и с пистолета? Ами ако гръмне това проклето нещо?
Тя му се усмихна.
— Заключих го в чантата. Ако сега някой реши да се разправи с нас, за да оцелеем, ще трябва да разчитаме на добрия си външен вид. Вземи хапчето. Късно е, а ще ставаме в шест, което е много рано.
Малкълм неохотно изпи хапчето. След десет минути въпреки решимостта му да стои буден усети, че се унася. Шийла лежеше до него и дишаше дълбоко, но не спеше. Тя заговори шепнешком точно когато мисловният му процес започна да се обърква.
— Малкълм, буден ли си?
— Ммм? Да. Ако това е слабо сънотворно, не бих искал да опитвам силните.
Тя не обърна внимание на думите му. Може би, помисли си той, за да може да му зададе всичките си въпроси, преди да е заспал, когато все още е в полу-съзнание и е уязвим. От друга страна, тя може би изчака дотогава, за да може да отрече всякакви неудобни заключения, които той евентуално би могъл да направи от този разговор. Поне така му се струваше, когато мислеше за това по-късно.
— Тези хора, при които бяхме, Стюарт. Те са щастливи, нали?
— Да, така ми се струва.
— Ти мислиш, че са щастливи и все пак изпитваш съжаление към тях… Не, не е вярно. Не изпитваш съжаление, а по-скоро мислиш, че са объркани, че са заблудени… Щастливи са, когато би трябвало да са изпълнени с песимизъм. Това мислиш, нали?
Боже, каза си Малкълм, философии, когато съм упоен!
— Може би си права.
— Не виждаш ли, че не са истински щастливи? Те никога не биха могли…
— Хей, мисионерко — прекъсна я Малкълм, като полагаше усилия да остане буден. — Късно е и ти ме упои. Не се опитвай да ме убеждаваш. Може би те са глупави, щом са щастливи при цялата тази мръсотия, но са щастливи. Ако изобщо мисля нещо за тях… мисля, че им завиждам. Завиждам им — той изпусна една прозявка — за безгрижното щастие.
— И не мислиш, че и ти можеш да го намериш?
Все по-трудно му ставаше да мисли. Насилваше се да говори.
— Не може ли… не, може би аз… не знам. Може би утре. Ще говорим за това. Не съм сигурен, че някога ще намеря щастие като тяхното.
— Но не вярваш в системата, в която живеят, нали? — продължи Шийла.
— Слушай! — каза Малкълм ядосано и приливът на адреналин донякъде му помогна да се отърси от сънливостта. Той се обърна към нея и се изправи на лакът. — Не вярвам в тяхната система, не вярвам и в твоята система. Чувствам се много по-добре… и много по-оптимистичен тук, отколкото там, където искаш да ме заведеш. Да оставим това. Не смятам да променям убежденията ти, дори няма и да се опитвам. И ти не можеш да промениш моите. Както каза, отношенията ни са професионални, така че да оставим празните приказки.
Той се обърна, ядосан на себе си, защото не му хареса това, което й каза, и не му хареса това, което беше чул. Утре, помисли си той. Утре ще мога да го обясня по-добре.
— Изпитвам съжаление към теб — прошепна най-накрая Шийла.
Малкълм още не се беше успокоил.
— Защо? — каза той троснато. Желаеше да приключи битката, преди да заспи.
— Защото нямаш в какво да вярваш.
— Аз изпитвам съжаление към теб — каза той, след като помисли за миг, — защото имаш в какво да вярваш.
След това замълчаха.
И ТОГАВА (КАКТО РАЗКАЗА АЛИСА ПО-КЪСНО) В ЕДИН МИГ ЗАПОЧНАХА ДА СЕ СЛУЧВАТ ВСЯКАКВИ НЕЩА.
— Какво, по дяволите, прави той? — попита сътрудникът на Кевин за стотен път. — Нищо не мога да разбера.
Кевин, седнал на предната седалка, не отговори. Нямаше какво да каже.
Беще сряда, два дни след като „Розата“ взе колата в Чикаго. След като тръгна в понеделник, беше карал почти без прекъсване през целия ден и през по-голямата част от нощта. Спираше само за да се храни и за бензин. В ранните часове на следващия ден, вторник, той се регистрира в един мотел край Джеймстаун, Северна Дакота, като си спечели благодарностите на Кевин и изтощените членове на екипа му. Те отседнаха в друг мотел, като временно повериха работата си на хората от местната служба на ФБР. Кевин остави трима от своите хора да координират работата на местните агенти, изпрати кратък доклад във Вашингтон и се присъедини към съня на колегите си.
Нурич не остана дълго в Джеймстаун. Преди девет часа в сряда той вече беше станал и закусваше. Тъй като нямаха много време и не знаеха накъде ще се отправи Розата, те трябваше да се откажат от лукса да закусват в ресторант. Местната полиция успя да им осигури сандвичи от една денонощно работеща закусвалня и да им ги даде, когато сядаха в колите. Двама от местните агенти на ФБР бяха в ресторанта с Розата. Не докладваха нищо необичайно.
След закуска Нурич се тръгна по федерално шосе 94 — съвременна, четирилентова магистрала, пресичаща пустите равнини на Северна Дакота. Зеленината тъкмо започваше да ги оцветява. Почти нямаше възвишения и имаше видимост с мили наоколо. Преследвачите трябваше да стоят много пред и много зад Нурич, за да не ги забележи. Всичко вървеше добре, докато не стигнаха до Бисмарк, центъра на щата. Тогава, без видима причина, „Розата“ започна да променя скоростта си. Най-напред забави до 35 мили в час, после ускори до 70 и 75. При първото намаляване на скоростта челната кола на преследвачите се приближи прекалено много и трябваше да го отмине. Кевин нареди на тази кола да отиде в Бисмарк, защото реши, че „Розата“ ще си я спомни, ако я види пак. Този спомен би могъл да провали всичко. Едва Кевин успя да се свърже с колите от екипа и да реорганизира кутията, когато „Розата“ изведнъж ускори до 75 мили в час. Той задмина втората кола от тези пред него и едва не забеляза първата. Кевин моментално нареди на провалената предна кола да изостане, а на другата да избърза много напред. Кевин също започна да се поти.
Именно тогава помощникът му каза за първи път:
— Какво, по дяволите, прави? Не може да има проблеми с мотора!
— И аз не мисля, че е това — отговори Кевин. — А ми се ще това да беше причината. — Той огледа пустите равнини наоколо. Виждаше с мили надалеч. — Ако продължи да скача така, ще провали всички ни.
— Мислиш ли, че е разбрал, че го следим?
— Не — отвърна Кевин замислено. — Не, струва ми се невъзможно. Не мисля, че се безпокои защото сме тук, а защото бихме могли да сме тук. Странно. Той би трябвало да е в капана, а ето че обърна играта.
— А защо изчака досега, за да си играе на котка и мишка?
Кевин се усмихна.
— Не, той играе още от самото начало. Спомни си автобуса. Спомни си колко внимателен беше в Ню Йорк и Чикаго. Той пак играеше, но големите ходове е запазил за сега. Гледай — каза Кевин и посочи през прозореца на колата. — Би ли си представил по-лошо място за следене?
Помощникът му бавно погледна широката прерия на Дакота. Той потрепери.
— Сто пъти предпочитам Бронкс и проблемите с паркирането там. Поне можеш да се изгубиш в тълпата. А какво ще правим сега? В края на краищата, ще останем без коли, кутията ще се разпадне и той ще се измъкне. Дори и да можехме да вземем хеликоптер, той щеше да бие на очи повече, отколкото ако го гонехме и с двадесет коли.
Кевин не отговори. Продължиха мълчаливо, докато не стигнаха в Бисмарк.
Мълчанието наруши помощникът:
