— Назови ги все пак.
— Гелимер, бивш крал на вандалите; Витигес, бивш крал на готите; Хосроу, велик цар на Персия, и Заверган, велик хан на българските хуни. Те знаят от собствения си горчив опит, че не съм предател!
Господарката Антонина бе обвинена като съучастничка. Казват, че когато била призована да се яви пред съда, тя заговорила несвързано, сякаш засегната вече от старческо слабоумие, и извадила на бял свят най-неприятни спомени за живота на Юстиниан, преди да стане император. Езикът й, по думите на очевидците, бил много странен и саркастичен. Антонина казала:
— Моята приятелка Теодора от увеселителното заведение на сините имаше едно пале, крайно лакомо и похотливо. Тя му говореше цяла нощ най-различни богословски безсмислици и го хранеше с парчета сурово месо. Това беше едно умилкващо се, нахално кученце, което бе готово да оближе всяка подметка в града и да подуши всяко улично ъгълче. Наричахме го Цезар, но преди това имаше някакво варварско готско име.
После продължила:
— Твоя милост, познавах навремето един дребен, усмихнат, розовобузест мъж, който извърши блудство с три поколения жени. (Имала е предвид благородната Хрисомало, нейната дъщеря и внучката й.) Той отправяше молитви към Велзевул и така и не се научи да говори добре гръцки. Ала аз се държах любезно с този дребен, усмихнат, розовобузест мъж, защото го съжалявах.
Юстиниан се разтревожил и побързал да приключи нейното дело:
— Тази благородна патрицианка е загубила ума си. Трябва да бъде поверена на лекарите. Не е в състояние да отговаря на отправените й обвинения.
Господарката обаче продължавала:
— Хубавиците от увеселителното заведение на сините се оплакваха от ненаситния лакомник все за едно и също. Разправяха, че искал от тях противоестествени неща, че бил стиснат, че смесвал духовния екстаз с екстаза на плътта, следователно се прекланял пред тленното, и че вонял на пръч.
— Изведете я, изведете я! — викнал Юстиниан с писклив глас.
— Едновременно на пръч и на тамян! Освен това нощем се подмокрял и имал брадавици по бедрата си.
Присъдите бяха обявени. Наказанията бяха различни. За някои смърт на дръвника, за други — смърт на въжето, а за трети — доживотен затвор. Херодиан и Йоан Епикурееца бяха помилвани.
Господарката бе затворена в Крепостта на покаянието, построена от Теодора в Хиерон, а имуществото й бе дадено във владение на църквата. Животът на Велизарий бе пощаден, но той бе лишен от всички почести и всички поземлени и парични имоти; не му се разрешаваше дори да получава помощ като ветеран. Постигна го и още едно ужасно отмъщение. Уви! Но нека го съобщя с едно изречение: светлината на двете му очи бе угасена същата тази нощ в Бронзовия палат с нажежени до червено игли.
Господарката, просната на един сламеник в болничното отделение на крепостта, прати да ме повикат в полунощ и ми каза:
— Евгений, страхът ти от императора по-голям ли е от твоята любов към мен и към многообичния ми съпруг?
— Какво искаш от мен, господарке? Само заповядай!
— Евгений, вземи лодка, пресечи Босфора и застани близо до Бронзовия палат, но без да те виждат. Бъди готов да станеш водач на моя скъп Велизарий, когато го освободят призори. Ще го пуснат много рано, преди улиците да са се изпълнили с народ.
Чаках на Августовия площад, недалеч от Бронзовия палат, дълги часове. Призори видях как двама пияни войници го изхвърлят грубо през портата. Единият от тях се провикна:
— А сега иди и си търси късмета, старче! Свободен си като птичка.
— Да! — извика другият. — Без пари, без дом, без очи, без слава!
Но един млад десетник излезе и им се скара:
— Вие сте като две зли животни, които никога не са вдигали глава от коритото с помия. Заповядвам ви веднага да отидете и да легнете по гръб върху настилката на Бронзовия палат. Взрете се в мозайките на тавана и разгледайте изобразените на тях битки. Ще видите големите победи при Десетия милиарнй и Трикамера, превземането на Неапол, отбраната на Рим, победата при Милвийския мост. От кого получава императорът на тези картини победните трофеи — царе, царства и всякакви най-високо ценени от монарсите съкровища? От същия този Велизарий, когото сега обиждате в неговата слепота, като му отричате всяка сянка от слава!
Велизарий обърна невиждащите си очи към десетника и каза:
— Тихо, добри човече! Нима един ненавиждан от императора човек трябва да бъде възхваляван от императорските войници?
А десетникът отвърна:
— Баща ми, воин от твоята лична конница, се би в Персия и Африка, и падна в Рим при защитата на мавзолея на Адриан. Като отричат славата ти, тези обесници позорят паметта на моя баща. Приеми това счупено копие, храбри човече, за да подкрепиш с него несигурната си крачка. Не ме е грижа дали някой ще ме чуе, когато казвам: «Славата не може да бъде угасена с нажежени игли.»
По празните улици се срещаха само боклукчии и бездомни просяци. Велизарий, стиснал тоягата в ръка, тръгна с многократни спирания по цветните мраморни плочки на Главната улица, следван от мен на известно разстояние. Когато стигна до статуята на слона, той спря да опипа с пръсти грубите крака на животното. Чух го да шепне несвързано: «Ето бегемота, който съм създал, както и тебе; той яде трева като вол. Краката му са като медни тръби; костите му са като железни пръти. Това е върхът на Божиите пътища.»
После започна да говори по-свързано, цитирайки пак от същата книга: «Ето, аз викам: неправда и никой не слуша; крещя, и съд няма. Той ми прегради пътя, и не мога да премина, и върху пътеките ми спусна тъма. Свлече от мен славата ми.»
Тогава се обадих тихичко зад него и казах:
— Господарю, аз съм Евгений Евнуха. Милата ми господарка Антонина ме изпрати тук да ти стана водач.
Той се обърна, протегна ръка да улови моята, притегли ме към себе си и ме прегърна. После ме запита разтревожен как е господарката и аз му предадох тъжните й уверения в любов. Докато вървяхме, Велизарий изяде белия хляб и плодовете, които тя му бе пратила за закуска.
Той поиска да го заведа в предградието Влахерна и тръгна с такава широка крачка през пустите площади и улици, че сякаш не аз, а той бе водачът. Никой не ни обърна внимание. Източният вятър донесе уханието на топъл хляб от градските фурни, което той долови, а когато минавахме през пристана в Зевгма, подуши с носа си и каза:
— Усещам мириса на канела, сандалово дърво и моряци. Тази слепота ще ме направи цяло куче.
Най-после стигнахме до манастира «Свети Вартимей» във Влахерна. Велизарий почука с тоягата си на задната врата и един послушник му отвори.
Велизарий поиска да се срещне с игумена, но послушникът каза:
— Той се занимава със сметките си. Не мога да го безпокоя за такъв като тебе.
— Предай му, моля ти се — рече слепецът, — че името ми е Велизарий.
Послушникът взе това за шега и се засмя, защото Велизарий беше облечен е плебейска туника, замърсена от престоя му в тъмницата, а очите му бяха превързани с мръсен парцал.
— А пък моето е апостол Петър! — пошегува се послушникът.
Зад вратата ми се мярна монахът Улиарис, запътил се нанякъде по коридора. Извиках му:
— Брате Улиарис, идвай на помощ!
Улиарис изтича към вратата. Като видя каква участ е сполетяла Велизарий, той се разрида горчиво и възкликна:
— О, скъпи приятелю! О, скъпи приятелю! — Просто не можеше да намери други думи.
— Улиарис, любими мой другарю — каза Велизарий, — иди, моля те, при твоя преподобен игумен и вземи от него една моя вещ, която заех някога на неговия предшественик с уговорката да ми бъде върната, когато ми потрябва. Става въпрос за дървения тас за милостиня на свети Вартимей, вашия патрон — сега той ми е необходим.
Улиарис отиде при игумена, който отначало не искал да върне таса. Той възразил, че това било свещена
