Второ, когато те изпратихме срещу вандалите в Африка, през шестата година от нашето царуване, ти замисляше и възнамеряваше да узурпираш нашата власт в този диоцез, но някои верни пълководци ни предупредиха за това и ние те отзовахме, преди да успееш да осъществиш злите си кроежи.
Трето, когато те изпратихме срещу готите в Италия, през осмата година от нашето царуване, ти умишлено пренебрегна писмените ни наставления и сключи мир с врага при условия, за които не те бяхме упълномощавали. Освен това ти влезе в тайна кореспонденция с готите и им предложи кандидатурата си за император на Запада, като отново възнамеряваше да узурпираш нашата власт, но ние отново ти попречихме. Ти се завърна в престолния ни град, като остави готите непобедени, с което ни създаде големи мъчнотии.
Четвърто, когато те изпратихме срещу персите, през тринайсетата година от нашето царуване, ти не пожела да се срещнеш с тях на бойното поле, като ги остави да се завърнат необезпокоявани и да разрушат нашия великолепен град Калиник.
Пето, през четиринайсетата година от нашето царуване, когато те изпратихме повторно срещу персите, ти пропусна да се възползуваш от отсъствието на царя, който в това време опустошаваше нашата територия в Колхида, не се прехвърли в Асирия, за да я разграбиш и да освободиш взетите в Антиохия пленници, макар че това съвсем не беше трудна задача, и не преряза пътя за отстъпление на царя от същата тази Колхида.
Шесто, през същата година ти изрече предателски думи срещу нашата многообична императрица Теодора, понастоящем блаженопочивша.
Седмо, през седемнайсетата година от нашето царуване, когато те изпратихме още веднъж срещу готите в Италия, ти не постигна никакъв съществен резултат, прахоса нашите средства и се завърна пет години по-късно, като остави готите да бъдат сразени най-после от вашия предан шамбелан Нарзес. От Италия ти ни писа думи, изпълнени с непокорство и заплахи, а след завръщането си взе участие в заговор срещу нашата особа, организиран от Артабан Арменеца.
Осмо, през трийсет и втората година от нашето царуване, след като бе занемарил нашите укрепления и поставените под твое разпореждане войски, с което поощри варварите да нахлуят в земите ни, ти си присвои произволно славата за отблъсването на хуните, падаща се на първо място на всемогъщия бог и след това на нас, също както по-рано се бе опитвал да си присвоиш славата на вашите завоевания срещу перси, вандали, маври, готи, франки и други народи, като се излагаше на показ пред столичната тълпа, чието благоволение се стараеше да спечелиш с щедрите си дарове.
С какво търпение и благосклонност се отнесохме ние към теб, колко пъти ти прощавахме наглите думи и постъпки!
Днес, в настоящата трийсет и седма година от нашето царуване, узнаваме, че си замесен в нов заговор срещу нашия живот. Нашите пълководци Херодиан и Йоан (наричан често Епикурееца) си признават, че си се опитал да ги отклониш от тяхната преданост към нас, а достопочтеният патриций Прокопий, бивш твой верен секретар, потвърди твоето участие в това гнусно престъпление. Всички те признаха, че си се споразумял с тях за деня, когато е трябвало да бъдем нападнати с мечове и убити в самата ни заседателна зала, докато седим на трона и носим свещените одежди на върховната власт. Те са се престорили, че приемат, но били обзети от страх и повториха твоите думи пред наши служители.
Знай прочее, предателю, че нашето височайше опрощение, което ти е било давано толкова често досега, трябва да бъде най-после оттеглено, защото престъпник, който е съгрешавал непрекъснато, докато къдрите му са били все още черни, и продължава да съгрешава и сега, когато къдрите му са вече бели, не може да бъде върнат в пътя на добродетелта. Би било проява на слабост от наша страна, ако продължим да прощаваме дори отвъд библейския предел на седемдесет пъти по седем.
Подчини се!“
Когато Апион завърши четенето, Велизарий го запита:
— Кой подготви тази заповед за подпис от негова светлост?
— Самият аз — отвърна Апион.
— Ако се съди по говора ти, ти си тракиец от околностите на Адрианопол. Струва ми се, че те познах, макар и оттогава да са изтекли много години. Не бяхме ли съученици при многоучения Малт?
Лицето на Апион почервеня, защото той не можеше да забрави какво жалко впечатление бе оставил у някогашните си училищни другари.
— Този въпрос е съвсем неуместен в случая — отговори той.
Ние домашните слуги бяхме хвърлени в затвора и подложени на мъчения един по един — роби и освободени, от най-младия прислужник до нас двамата с Андрей, вече почти седемдесетгодишни старци. Разпъваха ни на колело, биха ни с камшици, стягаха челата ни с въжета, слагаха краката ни в мангал с дървени въглища. За някои мъченията бяха по-жестоки, отколкото за останалите. Бях окован в една килия с Андрей, преди да ни подложат на измъчване. Той бе присъствувал на задържането на Велизарий и гореше от гняв срещу Апион:
— Прокурорът направи изключително славна кариера, докато неговият съученик предвождаше войските на императора — пачи пера, мастило, пергамент, покорство, подкупи! След двайсетгодишно пребиваване на поста резервен чиновник той е удостоен да бъде придворен бързописец, още двайсет години — и ето го помощник-началник на регистрационната служба. След още нет години той вече е прокурор, на когото се кланя раболепно цялата тази сган от преписвачи, вестоносци, пристави, тъмничари, полицаи. Дребните писарушки се хвалят пред другарите си: „Днес достопочтеният Апион ме удостои с усмивка и си спомни името ми. Сега подкупите се вземат, а не се предлагат, смирението е изоставено напълно. Той е вдъхващият страх и ужас главен мъчител — господарят на веригите, бичовете, колелата за разпъване, дамгите, които скоро ще изпитаме на собствения си гръб. — И Андрей продължи: — Тоя сополанко Апион! Още го виждам свит в един ъгъл на класната стая и отправил сърдит поглед към нас, задето не е получил кифла, като наказание, че не взе участие в боя със снежни топки срещу възпитаниците на манастира. О, кифло на раздора! Май трябва да накараме градоначалника да свали слона от неговия пиедестал и да постави на мястото му достопочтения Апион.
Андрей умря при мъченията, но за да ядоса Апион, не извика нито веднъж. Аз пък виках и крещях непрекъснато. Знаех, че по този начин моят мъчител или ще се почувствува задоволен, или ще му дойде до гуша и ще каже на роба: «Засега стига толкова, човече, разхлабвай въжетата!» Виках все едно и също: «Да живее негово милостиво величество!» и: «Не зная нищо, нищичко!» Така се спасих. Няма да ви досаждам с описанието на телесните повреди, които ми бяха нанесени през този ден — моята личност е без значение.
Мъчителите ми непрекъснато питаха:
— Не си ли чул предателя Велизарий да разговаря с патриция Марцел и да произнася изменнически слова? Гледай, ето тук са записани думите, които другите домашни слуги са го чули да казва една вечер по време на ядене на твоята господарка. Сигурен ли си, че и ти самият не си чул същите тези думи? Те всички се заклеха, че и ти си бил там.
Отричах всичко и настоявах, че Велизарий е най-добрият, най-благият и най-почтеният човек на света. Други обаче признаха достатъчно неща, тъй като не устояха на мъченията.
Не присъствувах на процеса, който се състоя през месец януари при закрити врата. Казват, че Велизарий не отвърнал на нито едно от отправените му обвинения — само ги отрекъл. Обвинението в предателство не беше най-абсурдното — той бе обвинен в содомия с осиновения от него Теодосий и в блудство със заварената си дъщеря Марта. Поискал разрешение да подложи на кръстосан разпит свидетелите на обвинението Херодиан, Йоан Епикурееца и Прокопий, но Юстиниан, който ръководеше лично делото, отказал да му го даде. Разказват също, че като се опитвал да представи процеса за обективен и справедлив, императорът го запитал издевателски:
— Разполагаш ли с почтени свидетели, сияйни патриций, които би призовал да потвърдят, че не си предател?
А Велизарий отвърнал:
— Мога да посоча четирима.
— И кои са те? Присъствуват ли тук в столицата?
— Не, твоя светлост.
