Лагерът при Хетос бил укрепен допълнително с трънаци, а пред портите били пръснати палешници и брани, които да играят ролята на дяволски триноги. Ветераните си разменяли шеги, наричайки едната порта „Порта Пинция“, другата „Порта Фламиния“, а малкото възвишение на юг — „Мавзолей на Адриан“.
Заверган най-после разбрал, че срещу него няма войска, достойна да носи това име, а само грохналият Велизарий с шепа безразсъдни смелчаци, затова сметнал за достатъчно да изпрати две хиляди хуни, предвождани от брат му, да превземат ромейския лагер. Пътят им минавал през голяма, гъста гора, прорязана от тясна клисура — известно свърталище на разбойници, които причакваха тук плячката си, скрити в гъстите храсталаци от двете страни на пътеката. На това място Велизарий устроил засада. От едната страна на, пътеката се спотаили хората на Траян, от другата — тези на Туримут, а зад тях, по стръмните склонове, заела позиция неговата армия от „зрители“, както наричаше тази въоръжена с колове пехота.
Но по-добре да не удължавам излишно разказа си. Хуните се натъкнали на засадата, без изобщо да подозират за опасността. Тръбата изсвирила и Велизарий заедно с Улиарис ги нападнали внезапно с останалата част от войската. Най-отпред Андрей носел знамето. След копието дошъл ред на меча: Велизарий се биел в предната линия, като сечал и мушкал с обичайната си вещина. За миг знамето било застрашено, но Андрей убил хуна, който се опитал да го измъкне от ръцете му, като забил ножа си в корема му. Тогава Траян и Туримут нападнали в тил със своите хора, докато всеки един от „зрителите“ крещял, сякаш се намирал на надбягване с колесници, и тракал с кола по бутафорния си щит, като че ли горял от нетърпение да получи заповед за нападение. Българите се стъписали ужасени. Те не можели да употребят лъковете си на такова тясно пространство, нито да покажат майсторството си на ездачи. Били облечени само с кожени елечета, а това ги правело особено уязвими срещу яростните пристъпи на бронираните ветерани. Изведнъж те отстъпили и се втурнали неудържимо назад.
Велизарий се впуснал да ги преследва, без да обръща внимание на стрелите, с които хуните го обсипвали по време на своето бягство — конете му били добре защитени от импровизираните метални брони. Неговите собствени стрели поразявали много повече от тези на хуните. Врагът дал четиристотин убити, в това число и братът на Заверган, когото Улиарис пронизал с копието си още при първата атака. Останалите побягнали към Мелантиада с викове: „Назад, братя, назад! По петите ни са духовете на мъртвите — старци с огнени очи и развети бели коси!“ В безумната си скръб те раздирали лицата си с нокти.
Хан Заверган вдигна стана си и се оттегли с цялата си войска. Велизарий го преследваше неотстъпно. Той започна този бой само с триста въоръжени воини, а го завърши с петстотин. Новите попълнения бяха тракийски селяни, избрани между новобранците като по свикнали с коне и с употребата на леки лъкове за лов; те получиха конете и оръжията на убитите българи. Велизарий даде само трима убити, макар че мнозина бяха ранени. Унигат, който се бе сражавал храбро с единствената си здрава ръка, умря от раните си няколко дни по-късно.
Велизарий изпратил следното съобщение на императора:
„Подчинявайки се на твоите свещени заповеди, ние сразихме врага и сега го преследваме.“
Улицата ликуваше: всички възхваляваха Велизарий („Тази негова победа засенчва всички предишни!“), а в двореца цареше униние и огорчение.
Юстиниан извикал флотоводеца си и му казал:
— Разтоварвай корабите! Няма да заминаваме никъде.
Неговият шамбелан (не Нарзес, който беше още в Италия) викнал с престорено негодувание:
— Луди ли са гражданите, че отправят благодарности за своето спасение не към твоя славна светлост, който даде нареждане да се започне боят, а към Велизарий, който най-безотговорно допусна да изгубим Тракия, а сега едва ли не и столицата?!
Юстиниан писал на Велизарий: „Стига толкова. Остави хуните да си отидат с мир, без да даваш нови жертви в излишни сражения. Ще имаме нужда от тях във войните с останалите ни врагове. Ако продължиш да ги преследваш, ще изпаднеш в немилост пред нас.“
Велизарий се подчинил и пратениците на Юстиниан препуснали по-нататък към лагера на Заверган. „Послание от императора. Като последвахме примера на божествения Христос, който някога, в земно тяло, наредил на своя слуга Петър да прибере ножа си, след като замахнал неустрашимо срещу един юдейски военачалник и го ранил, ние отзовахме своите войски. Заклеваме ви обаче в името на Христа — идете си с мир!“
Хан Заверган бил озадачен от това послание, но разбрал във всеки случай, че Велизарий е бил повикан обратно. Добил отново смелост, той продължи да пали и граби в Тракия през цялото лято. Наесен Юстиниан му предложи пари, за да си отиде, и Заверган, уплашен, че пътят му за отстъпление може да бъде отрязан от военни кораби, навлезли в Дунава от Черно море, подписа договора и се оттегли.
Тогава Юстиниан се зае усилено с възстановяването на Дългата стена на Анастасий, но не направи нищо за обучението на истински защитници. Царедворците завикаха: „Вижте само как Бащата на народа засрамва немарливите си пълководци!“
Когато Велизарий и неговите триста ветерани се върнаха през портата с водоскока, последвани от дворцовата стража и селяните, пеещи победни химни, те бяха посрещнати от въодушевеното гражданство с венци, палмови клончета и целувки. От двореца пристигна едно-единствено лаконично послание: „Сияйният Велизарий надвиши своите права, като взе коловете от нашата градина при Златната порта, без да има писменото съгласие на главния ни градинар. Коловете да бъдат върнати незабавно на мястото им.“ Последното изречение стана пословично в пивниците: ако някой направеше голяма услуга на съседа си, а последният започнеше да го упреква за някакво дребно провинение, обиденият благодетел възкликваше: „Ай, ай, милостиви господине, и коловете да бъдат върнати обратно!“
Сражението при Хетос се оказа последно за Велизарий; и нека никой не се съмнява в достоверността на думите ми, защото тези неща станаха не по някоя далечна граница, а съвсем наблизо, на по-малко от един ден път до един град с милионно население. Човек може да се поразходи някой следобед на кон, да разгледа клисурата и двата лагера — на хан Заверган при Мелантиада и на сияйния Велизарий при Хетос — и да се завърне в града, преди да е паднал мрак.
Глава двадесет и четвърта
Последната неблагодарност
Как ще събера сега сили да разкажа за последната жестокост, след като нямам нито търпението, нито великодушието на онзи, който я понесе? Моят разказ стига до лето господне 564-то, през което Юстиниан навърши осемдесет години от рождението си и трийсет и седем от своето царуване. Империята живееше най-после в мир, но този мир приличаше на успокоението на болник след жесток пристъп на треска, когато никой не може да каже дали той ще се съвземе, или ще умре.
Императорът ставаше все по-небрежен към външния си вид и в говора си; сега този твърд поборник на православието, този неуморим гонител на еретиците изпадна сам във възмутителен еретизъм относно природата на Сина божи.
Теодора бе застъпвала гледището, че тялото на Иисус Христос е било недостъпно за плътските страсти и слабости, че е било фактически нетленно, а следователно и нечовешко тяло, защото, казваше тя, присъщо на всяка обикновена плът е тлението, освен ако не се превърне в мумия, както това е ставало в Египет, или — по волята на случая — не замръзне в леден блок. Но съгласно православното схващане Иисус е живял, до Възкресението, в тленна човешка плът и да се отрече това, означава да се изпадне в монофизитизъм и да се принизява величието на жертвата, принесена от Иисус заради човечеството.
Юстиниан започна изведнъж да застъпва гледището на Теодора (на което винаги се бе противопоставял, докато тя бе още жива), като го представяше за свое собствено откритие. Той още помнеше добре нейните аргументи. С нарочен едикт василевсът заклейми привържениците на противоположното схващане като „поклонници на тленното“. Поиска от всички патриарси и епископи да се придържат към този нов член на Символа на вярата. Разтреперани, те помолиха за малко време да си помислят, но патриархът на Константинопол, задълбочен богослов и изключително честен човек, разкъса одеждите си и посипа главата си с пепел, възкликвайки:
