древна броня и шлем с изключително дълго перо. В лявата си ръка държи златно кълбо с кръст отгоре. Дясната му ръка е вдигната с жест, който сякаш казва: „Назад, врагове!“ Той обаче не носи оръжие, нито дори кинжал, като че ли жестът и свъсеното му чело са достатъчни да пропъдят злото. И действително, през по-късните години на своето царуване той се отнасяше към войската си така, като че ли нямаше вече никаква нужда от нея. Работата е там, че в своя стремеж към величие Юстиниан постъпваше като безименния богаташ, споменат от Иисус Христос, който започнал да съгражда кула, без да пресметне първом разноските и така изпаднал в дългове и станал за посмешище. В столицата често казваха, че окото на Юстиниан е враг на неговия стомах — той пилееше държавните средства за религиозни излишества и занемаряваше практическите военни нужди на страната.
Всички бяха единодушни, че той, на първо място, не биваше изобщо да се опитва да завоюва и окупира Африка и Италия с недостатъчните сили, с които разполагаше. Въпреки едва ли не чудодейните успехи на Велизарий тази двойна задача се оказа непосилна за имперските армии. Наистина те все още владееха Картаген и Равена, но продължителните войни бяха превърнали тези процъфтяващи и добре стопанисвани страни в почти пълна пустош. Същевременно северните и източните граници бяха отслабени поради липсата на гарнизони и резерви и многократно нарушавани от набези, които едва не доведоха до пълна катастрофа. С други думи, цената за връщане на Западната империя бе нейното разоряване, както и разоряването на Сирия, Колхида, Ромейска Месопотамия, Илирия и Тракия — доходите от всички тези диоцези станаха просто мизерни. Сега Юстиниан бе принуден да въведе политика на икономии и естествено започна да я прилага първо в областта на държавната отбрана, а не на даренията в полза на църквата, с надеждата, че чрез строежа и разкрасяването на все повече мъжки и женски манастири и църкви ще успее да подкупи небесното войнство, както преди това бе подкупвал франки, славяни и хуни със злато и оръжия. Публично той обосноваваше суеверното си упование с думите на Иисус към апостол Петър, когато последният се опълчил срещу войниците на юдейския първосвещеник и отрязал ухото на един от тях: „Повърни ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат.“ Неговото упорито миролюбие намираше опора и в липсата на страх за собствената му безопасност: всички гадатели, до които тайно се допитваше, го уверяваха, че ще умре от естествена смърт на преклонна възраст в собственото си легло в свещените покои на двореца.
На Рождество хуните преминаха замръзналия Дунав. Когато вестта за тяхното нашествие стигна до двореца, василевсът нареди да бъдат отслужени молебени във всички по-големи църкви и прекара цяла нощ в бдение в църквата „Света Ирина“, но не предприе нищо повече. Хуните се разделиха на две: едните започнаха да разграбват Гърция, а другите, предвождани от самия хан Заверган, потеглиха да превземат столицата. Те пометоха Тракия, без да срещнат съпротива. Като езичници, хуните не проявяваха никакво уважение към светите места — те грабеха и изнасилваха безогледно, изпращайки претъпкани каруци със съкровища и цели кервани роби по зимните пътища и през Дунава. Керваните бяха придружавани от диви ездачи, които ги подтикваха да бързат с камшични удари и убождания с мечове. Всеки роб, който паднеше и не можеше да се изправи веднага на крака, бе безмилостно убиван — нямаше пощада дори за жените, споходени от родилни болки. Въпреки че се държат, общо взето, добре помежду си, хуните гледат на целия християнски свят като на законна плячка и не биха се поколебали да набодат на копие току-що кръстено отроче, както не се колебаеха да пронижат и млад елен по време на лов.
Заверган напираше. Дългата стена на Анастасий, преграждаща полуострова на разстояние трийсет и две мили от столицата, не беше никаква преграда за неговите ездачи, понеже бе разрушена на много места, нямаше войници, които да охраняват пробивите, нито балисти за стрелба от кулите. На Празника на тримата царе Заверган се разположи на стан по бреговете на река Атирас, на двайсет мили от столицата, и жителите на Константинопол изведнъж изпаднаха в паника. Площадите се изпълниха с нещастни бежанци от селата, е посивели лица и малки вързопи, които крещяха: „Идват, хуните идват! Помитат всичко по пътя си като освирепяло стадо диви бикове! Бог да ни е на помощ!“
Този вик се понесе по улиците на града: „Бог да ни е на помощ!“ Изведнъж всички започнаха да питат съседите си: „Но къде са хората от дворцовата стража? Къде е градското опълчение? Няма ли кой да попречи на тези български дяволи да щурмуват вътрешната стена и да опожарят града, избивайки всички ни?“
Цели тълпи наемаха лодки и бягаха през Босфора в Мала Азия; всеки ден на отвъдния бряг преминаваха по петдесет хиляди души.
Император Юстиниан прекарваше по-голямата част от тези дни коленичил в личния си параклис. Той непрекъснато повтаряше: „Господ е всемогъщ. Той няма да ни изостави.“ Единствената практическа стъпка, която предприе, бе да нареди съкровищата и ценностите от всички църкви в предградията и от всичките му вили да бъдат незабавно пренесени в императорския пристан и натоварени на кораби.
Най-после василевсът изпрати да повикат Велизарий и го попитал:
— Как ще ни обясниш, сияйни Велизарий, началнико на нашите конюшни и на нашата стража, че не си изпратил войници да отблъснат тези диви езичници?
— Твое свещено величество — отвърнал Велизарий — ми даде наистина тези почетни титли, но не и властта, която обикновено е неразделна част от тях, като ми забрани да отварям дума за лошата подготовка и слабата дисциплина на твоите войски. След завръщането си от Италия аз на три пъти представях един и същи доклад на твоето внимание, изтъквайки, че министрите ти продават постове в дворцовата стража на необучени цивилни, че войниците не участвуват в бойни учения, че няма достатъчно оръжие и че в конюшните ти липсват ездитни коне. Твоите заповеди бяха да не се безпокоя за безопасността на столицата.
— Лъжеш, лъжеш! — креснал Юстиниан. — Ако по божия милост излезем здрави и читави от това изпитание на нашата вяра, ще ти наложим страшни наказания заради занемаряването на войските и укрепленията. Дори прехвалените ти победи няма да могат да те отърват от въжето!
— А междувременно какви са нарежданията на твое величество? — попитал Велизарий.
— Иди и умри като храбрец, макар че живя като страхливец! Събери колкото може повече хора и излез срещу българите като нашия доблестен Нарзес! Стига вече си се крил зад стените, опитай се да направиш нещо и да изкупиш досегашните си глупости.
Велизарий направил дълбок поклон и се отдалечил от височайшата особа, а Юстиниан повикал своя флотоводец и скришом го запитал: „Има ли всичко необходимо на корабите ми? Какво време ни очаква в Средиземно море, ако се наложи да вдигнем котва?“
Велизарий изпрати глашатай със следното съобщение:
„Сияйният Велизарий е получил заповед от негово свещено величество императора да излезе срещу хунските нашественици. Градското опълчение да заеме позиция на Теодосиевата стена в зависимост от това към коя от партиите принадлежат хората му и да ги въоръжи, с каквото намери. Дворцовата стража да се яви на преглед заедно със своите предводители, които се задължават да проверят дали всички имат коне и пълно бойно снаряжение, а след това да отиде при Златната порта и да чака по-нататъшни заповеди. Всички ветерани в нашия град, сражавали се някога в личната конница на същия този Велизарий, се приканват да се явят незабавно на парадния площад, където той ще ги оглави и ще им раздаде оръжие и коне.“
Велизарий отиде при наставниците на зелените и сините танцувачки. „В името на императора — казал им той — реквизирам всички ризници, копия и щитове, използувани на хиподрома и за театрални представления.“ След това посети и главните уредници на надбягванията от двете партии, на които заявил: „В името на императора реквизирам всички коне от конюшните на хиподрома.“ В самия дворец можа да намери достатъчно лъкове и стрели, а от имперските конюшни взе известен брой впрегатни и няколко бойни коне. Така осигури снаряжението за своите ветерани.
Парадният площад е известен в историята с това, че Александър Македонски направил там преглед на войските си, преди да се отправи в победоносния си поход на Изток. Тук сега се стекоха от всички краища на града ветераните на Велизарий. През изминалите години съдбата съвсем не се бе показала еднакво благосклонна към тях — някои бяха добре облечени и в добро здраве, други — в дрипи и с бледи лица; едни накуцваха, други се разхождаха с изпъчени гърди. Но всяко лице бе озарено от мъжество и те си подвикваха един другиму:
— Здравей, приятелю! Колко е хубаво, когато стари войници се срещнат отново!
