казват:
„Той закриляше търговията, земеделието и образованието — честити дни бяха тогава.“
Защото днес Персия е силна, процъфтяваща, задоволена страна. Ех, да можеше да кажем същото и за нашата собствена империя след дългото царуване на неговия честолюбив съвременник Юстиниан!
А сега да се обърнем на запад и да проследим съдбата на крал Тотила. Четири години след като отзова Велизарий и даде по този начин мълчаливото си съгласие цяла Италия — с изключение на Равена — да бъде изоставена в ръцете на готите, Юстиниан счете за необходимо да поднови войната, тъй като смяташе за петно върху религиозната си политика факта, че епископите на Северна Италия са скъсали с папа Вигилий и че арианството все още не е смазано. Той прие да възобнови военните действия, но не можа да се реши нито да осигури достатъчно войска, нито да избере кой пълководец да постави начело. Само в едно бе непоколебим — че няма да даде възможност на Велизарий да се отличи отново. От сигурната твърд на Константинопол господарката и аз присъствувахме на една вечна комедия — непрестанните капризи на Юстиниан, които ни бяха навредили толкова много в Италия. По този въпрос Велизарий не казваше нито дума пред нас; убеден съм, че дори дълбоко в себе си не допускаше никаква критична мисъл относно политиката на василевса.
Отначало Юстиниан изпрати Герман в Сицилия с пет хиляди души. После се сети, че неотдавна Герман е бил избран за бъдещ император от арменския убиец Артабан и че той е в прекалено близко родство с готите, понеже се беше оженил за Матасунта, предишната жена на крал Витигес, а невръстният му син от нея бе единственият жив наследник от мъжки пол на великия Теодорих. Юстиниан отзова незабавно Герман и повери командуването на някой си Либерий — един стар, безобиден патриций без какъвто и да било боен опит.
След това някой подшушна, че възгледите на Либерий във връзка с Въплъщението не са особено здрави, така че императорът отзова Либерий и назначи не друг, а Артабан, на когото бе вече простил за заговора и дори го бе издигнал в по-висок ранг!
Но след като размисли още, Юстиниан реши, че Артабан би могъл все пак да се окаже честолюбив и да се опита да стане император на Запада. Затова отново назначи Герман, сещайки се, че именно той се бе отнесъл безотговорно към отбраната на скалата Орокасия и с това бе предизвикал падането на Антиохия, а човек с такова петно в своето житие не може да му бъде истински съперник!
Герман почина внезапно на път за Италия; някои казват, че е бил отровен от Матасунта. Командуването премина в ръцете на двамата му заместници — Йоан Кървавия и големия син на Герман, съименник на Юстиниан. Юстиниан не искаше да повери поста само на Йоан Кървавия и да обиди по този начин братовия си внук и съименник, но от друга страна, не искаше и никой друг със същото име да завоюва слава, затова отзова и двамата.
„Какво ли ще стане сега? — питахме се ние с господарката. — Какво ще бъде петото действие на комедията Подозрителният лакомник?“
Един ден бях посетен от доверен слуга на Нарзес, който ми каза:
— Евгений, приятелю мой, искам да ти кажа нещо неофициално, като слуга на слуга: дали ще може твоята господарка, сияйната патрицианка Антонина, да размени няколко думи насаме с моя господар, ако той я покани?
— Ако господарят ти, достопочтеният Нарзес, има добри новини за моята господарка, тя естествено би склонила да го изслуша; във всеки случай няма да прояви към господаря ти онова неуважение, с което той се отнесе някога към нея и нейния съпруг, сияйния Велизарий, в Италия. Освен това нашите двама господари имаха вече възможност да си сътрудничат тясно поне в един случай оттогава насам — когато поставиха клопка на Йоан Кападокиеца в Руфиниана. Няма да има пречки да се уреди такава среща.
След това опипване на почвата последва официално искане за среща, което бе прието. Ето че старата лисица Нарзес застана пред господарката и й поиска прошка за неправдата, която бе причинил на нея и на Велизарий преди дванайсет години! Той пожела да узнае дали Велизарий би бил достатъчно великодушен да му даде съвет по един въпрос от държавно значение.
Господарката Антонина не подценяваше способностите на Нарзес, а и неговите извинения смекчиха сърцето й, така че тя предложи да действува като посредник между него и Велизарий. Последва нова среща. И този път Нарзес беше самата любезност. Той повтори още веднъж колко съжалявал, задето се бе противопоставил навремето на дадените от Велизарий заповеди и задето хранил съмнения в неговата лоялност. Велизарий прояви още веднъж своето великодушие, като улови Нарзес за дясната ръка и го прегърна.
Въпросът на Нарзес се свеждаше, с няколко думи, до следното:
— Скъпи приятелю, би ли ме посъветвал да приема честта, която императорът така настоятелно ми предлага — да оглавя експедицията срещу готите? Ако да, то какви условия да поставя? Защото аз не мога да дам преценка на военното положение в Италия — в това отношение единствено твоето мнение има тежест в моите очи.
Благородството на Велизарий се прояви по-силно от когато и да било в неговия отговор:
— Драги приятелю, съветвам те да приемеш оказаната ти чест. Не познавам друг човек, който би могъл да се справи по-добре от теб с тази задача, а тя трябва непременно да бъде изпълнена успешно за благото на империята. Трябва да се действува, преди готите да са успели да възстановят предишната си сила. Ти всъщност искаш от мен, доколкото разбирам, да дам оценка за числеността и състава на войската, без която за нито един пълководец, колкото и енергичен да е той, не ще бъде разумно да се опита да завладее отново Италия. Ето моя отговор: този пълководец ще се нуждае от трийсет хиляди човека, поне двайсет хиляди от които конници, добре екипирани и включващи цвета на ромейската войска — пръснатите ескадрони на моята лична конница, обучени и изпитани от мен срещу готите. Той ще има също нужда от достатъчно пари — не само за да плаща добре на тази своя армия, но и за да спечели отново войниците в Италия, преминали към готите поради липса на средства.
Нарзес беше тънък познавач на хората. Той разбра, че Велизарий е неспособен на измама и абсолютно предан на императора, затова след кратка пауза отвърна:
— Сърдечно ти благодаря, Велизарий, не само за съвета, но и за това, че ме пощади и не ми напомни за моето твърдоглавие. Ако не беше то, Медиолан едва ли щеше да бъде сринат със земята.
— Нарзес — каза Велизарий, — аз те уважавам заради проявеното благородство и ще се моля горещо за теб.
Нарзес прие възложената му от Юстиниан мисия, но постави настоятелно своите условия, без да споменава, че те бяха формулирани от Велизарий. Хората и парите бяха намерени незабавно! Нарзес дойде още веднъж при Велизарий и го помоли смирено в името на новото им приятелство да му даде съвет каква военна тактика да възприеме, за да победи готите.
Велизарий му рече:
— Предизвикай крал Тотила на решителен бой веднага щом пристигнеш, преди още да е имал време да събере всичките си войски от крепостите — нито един готски крал не може да устои на предизвикателството за решителна битка, дори когато силите му са много по-малочислени от силите на противника. Заеми отбранителна позиция, както направихме ние при Дара, като разположиш спешените стрелци далеч напред по двата фланга, обърнати навътре. Постави за примамка облечени е броня копиеносци — крал Тотила има причини да се отнася с пренебрежение към нашата пехота, която рядко устоява на конна атака.
— Но ако последвам съвета ти — възрази Нарзес, — няма ли да стане така, че налапвайки стръвта, крал Тотила да отнесе със себе си и въдицата?
— Такава опасност съществува — отвърна Велизарий, — затова се канех да ти предложа тези копиеносци да бъдат всъщност спешени ездачи, чието мъжество е без съмнение по-голямо.
— Добре. А леката конница ще трябва да изтегля сигурно напред по фланговете?
— Да. Дръж ги доста напред — не толкова, че да предизвикат нападение, но достатъчно близо, за да действуват като заплаха. Моята лична конница и останалите тежки ездачи запази в резерв.
— Ами ако Тотила нападне първо спешените стрелци? — попита Нарзес.
— Такава постъпка би противоречала на готските представи за кралска чест. Бронираният конник смята за унизително да нападне един облечен с кожи стрелец.
