Така прочутото сражение при Тация бе спечелено още в Бронзовия палат в Константинопол, и то от Велизарий, макар че Нарзес така и не призна колко му е задължен за това, нито пък Велизарий направи опит да затъмни славата на Нарзес, като му го напомни. Битката, която крал Тотила побързал да приеме, започнала с нападение на неговите копиеносци срещу подготвената от Нарзес отворена позиция. Те веднага били обсипани със стрели от осемте хиляди лъка, разположени по двата фланга. Суматохата, предизвикана от буйните ритания и мятания на многобройните ранени коне и от гибелта или свалянето от седлото на повечето главатари, хвърлящи се на очи със своите доспехи и амуниции, принудила нападателите да преминат от галоп в тръс и от тръс в бавен ход. Когато загубят устрема си, нападащите ездачи не представляват истинска заплаха за храбри, облечени с броня копиеносци, а и конете им са много уязвима мишена. Първият ескадрон на Тотила не могъл да пробие линията от копия, а следващите се намирали толкова далеч, че не били в състояние да му помогнат с нищо и понесли тежки загуби от непрекъснатия обстрел с лъкове. Накрая бил ранен и самият Тотила. Готите се разколебали. Тогава ромейските копиеносци отворили редиците си и през образувалата се междина профучала личната конница на Велизарий. С бойния вик „Велизарий!“ те помели готските ездачи, които отстъпили панически към собствената си пехота, така че тя също била обърната в безредно бягство и пръсната по всички посоки.
Крал Тотила бил настигнат и убит на няколко мили от бойното поле. Окървавените му одежди и покритият със скъпоценни камъни шлем бяха изпратени на императора в Константинопол като победни трофеи.
Готите бяха разрушили крепостните стени на толкова много градове, че това се оказа гибелно за самите тях — те просто нямаше с какво да спрат настъплението на Нарзес. Рим бе превзет при първи опит от един военачалник на шамбелана. Скоро готската флота премина на негова страна. За два месеца, след едно последно сражение по бреговете на Сарнум недалеч от планината Везувий, войната бе окончателно спечелена. Оцелелите готи бяха със сломен дух — те се съгласиха или да напуснат Италия, или да се подчинят на Юстиниан.
Малко преди сключването на това споразумение една уважавана институция бе премахната с един удар. Триста души от римските, сенатори и техните семейства, държани от Тотила като заложници отвъд река Падус, бяха изклани в отмъщение за неговата смърт, а останалите, побързали да тръгнат от Сицилия за Рим след новината за превземането на града, бяха посрещнати от готите недалеч от Везувий и на свой ред безмилостно избити. Римският Сенат не бе възстановен, а според мен няма и да бъде възстановен. Единственото оправдание за неговото просъществуване през последните няколко столетия бяха древните културни традиции и богатствата на сенаторите. Юстиниан наследи богатствата, а традициите не можеха да бъдат нито възстановени, нито създадени отново. Толкова прочее за Западния сенат, за крал Тотила и за готите, чието име е вече изличено в Италия, макар че в Испания все още управляват вестготски крале.
А сега за края на Бесас. Той изкупи загубата на Рим с успеха си в Колхида, където превзе обратно от персите столицата Петра, и не след дълго умря почитан в Константинопол. Персите обаче пак си върнаха Петра. Едно странно съвпадение — Дагистевс, ромейският началник на гарнизона в Петра, изкупи загубата на този град с успеха си в Италия, защото тъкмо той върна на Нарзес изгубения от Бесас Рим.
Нарзес, който остана в Италия като префект, спечели второ голямо сражение без чужда помощ; този път цялата заслуга се падаше на собствените му задълбочени познания в областта на военното изкуство. Голяма франкска войска бе нахлула в Южна Италия. Нарзес изненадал основния й корпус при Казилин в Кампания, където те били загубили (както по времето на Велизарий) половината си хора от дизентерия. Войската на франките се състояла изцяло от пехотинци, въоръжени с мечове, копия и метателни брадви. Отначало Нарзес им противопоставил собствената си пехота, но когато франките нападнали в колона, той ги заобиколил по фланговете с конницата си и ги обсипал с дъжд от стрели от сто крачки разстояние, което било извън обсега на техните брадви. Франките не смеели да се придвижат напред от страх да не бъдат нападнати по двата фланга, а не посмели и да нарушат колоната, като атакуват конницата, понеже тяхната военна тактика изисква да останат в строя при всички обстоятелства. Те загинали всички вкупом — само пет човека от общо трийсет хиляди успели да избягат. Нарзес, вероятно за да не събуди завист у Юстиниан, приписа заслугата за своята победа единствено на чудотворната статуетка на Дева Мария, която носеше винаги със себе си и която го предупреждавала за всяка по-сериозна опасност.
Когато научил за станалото при Тация и Казилин, Юстиниан благодарил на бога и бил безкрайно доволен. „Ех — казал той, — защо не помислихме по-рано да пратим в Италия нашия доблестен Нарзес? Защо го отзовахме в предната война само заради завистливите оплаквания на сияйния Велизарий? Много хора щяха да са живи днес и големи богатства спестени, ако се бяхме доверили на нашия Нарзес. Сами сме си виновни, че проявихме прекалено снизхождение към чувствата на Велизарий, този малодушен и глупав военачалник, но подобен излишък от великодушие е може би извиним у един василевс.“
След като се върна към богословските си занимания и убеден, че Италия е в сигурни ръце, че цар Хосроу не замисля нова пакост по източната граница и че варварите на север могат да бъдат подкупени или подтикнати с измама да се бият помежду си, Юстиниан занемари войските и укрепленията повече от когато и да било.
Велизарий, в качеството си на главнокомандуващ на Източните армии и на дворцовата стража, се обърна три пъти към него е молба да не пренебрегва надвисналата над империята опасност. След третия опит последва височайша заповед: „Негово величество забранява по-нататъшното повдигане на този въпрос. Бог ще простре силната Си десница над Своя народ, който се уповава на Него.“
Един есенен ден през лето господне 558-во (годината, когато Йоан Кървавия загина при една ловна злополука, след като бе служил покорно при Нарзес по време на неговата италийска кампания, и десетата година от нашето завръщане в Константинопол) капитанът на един търговски кораб в Черно море предаде на Велизарий някакво съобщение. То бе написано с трепереща старческа ръка на мръсен къс пергамент и гласеше:
„Сияйни Велизарий, ти, който спаси живота ми от Йоан Кападокиеца преди повече от петдесет години в една странноприемница недалеч от Адрианопол в Тракия още когато беше малко момче, дойде време да ти докажа, че гражданинът Симеон не забравя своя дълг на признателност. Преди много време българските хуни ме отведоха в робство при един набег в Тракия, но се отнесоха добре с мен, тъй като съм сръчен майстор сарач. Научих варварския им език и получих достъп до техните съвети. Признавам, че в много отношения сега съм по-добре, отколкото когато бях роб на ненаситни бирници. Липсват ми само хубавото тракийско вино и топлият уют на моята голяма къща. Знай прочее, че тази зима, ако Дунавът замръзне отново както предричат гадателите на времето, българските орди ще нахлуят в Тракия. Те се хвалят, че ще нападнат самия Константинопол и ще заграбят плячка, каквато не била виждана, откак свят светува. Води ги Заверган39, един много способен хан. Има двайсет хиляди ездачи. Предупреди императора. Сбогом.“
Велизарий показал писмото на василевса. Юстиниан попитал:
— Как, нима този дрипав пергамент, от който се разнася зловонието на пристана, може да бъде показан на императора?
— Ако някой просяк, твое величество, види да излиза дим от горните прозорци на някоя голяма къща, той има правото да се втурне вътре и да извика: „Пожар!“ Обитателите само ще му благодарят за навременното предупреждение и ще му простят за дрипите и грубите обноски.
— Това, сияйни Велизарий, изглежда, е една от военните хитрости, с които си спечелил заслужена слава! — казал Юстиниан. — Ти искаш да ни изплашиш с тази фалшификация, за да подсилим нашата войска и да поправим градските стени, защото много добре знаеш, че сме ти забранили да повдигаш пряко този въпрос. Не можеш да ни заблудиш и ние ти прощаваме грешката. Погрижи се, благородни патриций, да прогониш от сърцето си всяка нелоялност. Защото в древни времена в този двор е имало вече пълководци, които са настоявали пред своите владетели да увеличават броя на войската, като са се позовавали на критични обстоятелства, а всъщност целта им е била да използуват тези войници срещу държавата. Надзърни дълбоко в сърцето си, сияйни Велизарий, и ако намериш в него грешен помисъл, изтръгни го с помощта Христова — той ще ти даде сили.
На Августовия площад срещу сградата на Сената Юстиниан бе поставил една огромна своя статуя на кон. Тя се издига на величествен пиедестал, облицован с най-фин светъл бронз. Василевсът е изобразен с
