би трябвало да направи поне опит да вразуми Юстиниан във връзка с войната в Италия.
Господарката завари императора далеч не опечален от смъртта на Теодора, а весел като малко момче, чиято дойка или майка се е разболяла ненадейно и го е оставила да върши каквото си поиска. Той отстрани от заеманите постове всички свещеници с монофизитски уклони, покровителствувани дотогава от Теодора. Освен това, макар и вече на шейсет и пет години, Юстиниан се отдаде на безогледен разврат, решен да навакса всички години на въздържание под зоркото око на Теодора. Мъжката му сила не го остави още цели петнайсет години. Негови хора непрекъснато претърсваха пазарите на роби за красиви момичета, но той не пощади и дъщерите на много от придворните дами на Теодора. На внучката на сияйната Хрисомало, която приемала с отвращение ласките му, василевсът любезно заявявал: „Баба ти беше същата, миличка, но изпълняваше всичките ми желания, защото знаеше, че това е нейно задължение!“
Провъзгласи се за единствен наследник на Теодора, като отмени всички клаузи на завещанието й, в това число една наистина много щедра сума за господарката и пет хиляди номизми за моя милост, споменати много великодушно в този документ.
При аудиенцията, която даде на господарката веднага след нейното пристигане, тя му обрисува много ясно и точно положението на нещата в Италия. Той слушаше със сериозно изражение. Когато обаче научи, че Велизарий е останал само със сто и петдесет души от личната си конница в Отранто (сто други защищаваха Росано, а останалите бяха или убити, или пък изобщо не напуснаха областта на Рим) и че отново е беден, този зъл монарх не можа да скрие своето задоволство.
— Значи непобедимият Велизарий призна най-сетне, че е загубил, а? — каза той на господарката. — Но не, ние не можем да му върнем парите, които той така глупаво пръсна в тази смешна война! Наистина, какъв малодушен начин за водене на бойни действия — непрекъснато сноване от едно пристанище до друго, криене зад крепостните зидове, бягство от сражение! Какво ще кажеш, а Нарзес? Той трябваше да се поучи от нашия храбър Йоан, който не се страхува от нищо. По никакъв начин не можем да му изпратим нито повече хора, нито повече пари. Благородният Велизарий вика като четирите дъщери на пиявицата, споменати, от цар Соломон: „Давай, давай!“ Соломон, нека ви напомним, е смятал четири неща за вечно ненаситни: преизподнята, похотливостта на безплодната утроба, песъчливата земя и огънят. Ако древният мъдрец бе още жив, той сигурно щеше да добави името на сияйния Велизарий като пети ненаситник!
Господарката го изчака, да свърши, и спокойно каза:
— Ами Италия, твоя милост? Готов ли си да изгубиш суверенитета си над Италия?
— Съвсем не, сияйна патрицианке — отвърна той, — и именно затова ние ще повикаме сега обратно твоя съпруг оттам и ще назначим на негово, място някой по-способен пълководец. Не искаме обаче да унизяваме добрия човечец, ето защо ще бъдем внимателни, и ще му пишем, че се нуждаем отново от неговите услуги срещу персите, които продължават да ни оспорват владението върху Колхида.
Господарката направи поклон.
— Както повели, твоя светлост. Моля те, прати веднага съобщението за неговото отзоваване. Няма никакво съмнение, че твоят велик шамбелан, храбрият Нарзес, ще се справи успешно със задачата, която се оказа не по силите на моя Велизарий.
Юстиниан отговори, пренебрегвайки иронията:
— Ние ще разгледаме най-внимателно твоето предложение.
Той поиска пергамент и мастило и сякаш се готвеше да подпише отзоваването на място, но изведнъж отпусна подаденото му паче перо, обагрено в пурпур.
— Полека, полека! — каза той. — Имаме първо едно желание към теб, сияйна патрицианке.
— Ако то е по силите ми, ще го изпълня — отвърна господарката.
Императорът се усмихна лукаво:
— Искаме от теб да подпишеш документ, с който се скъсва годежът между дъщеря ти Йоанина и Анастасий, племенника на покойната императрица!
Господарката Антонина размисли бързо. Тя не виждаше причина да откаже това негово искане, тъй като след смъртта на Теодора Анастасий бе загубил всякакво влияние. Може би Юстиниан възнамеряваше да омъжи момичето за един от своите племенници или братови внуци — например за сина на Герман, Юстин, — с надеждата то да донесе добра зестра.
— За мен и моя съпруг е удоволствие да изпълним всяко желание на твоя светлост — отвърна господарката.
Когато подписа представения й незабавно документ, някой — мисля, че това беше младият Юстин — се изкиска сподавено. Хихикането се разпространи и между околните. Юстиниан се огледа насърчително и започна да се подсмива и да се върти на трона си. Скоро цялата зала за аудиенции се изпълни с гръмък смях. Господарката бе смутена, ядосана и озадачена. Тя направи още един поклон и се оттегли.
Всъщност Антонина се оказа най-жестоко измамена. Не знаеше абсолютно нищо за станалото с нейната жизнерадостна дъщеря Йоанина по време на отсъствието й от столицата. Йоанина, ненавършила още петнайсет години, отдавна бе вкусила от сладостите на първата брачна нощ, макар че сватбата й бе отложена до идването на нейните родители. Със съгласието на Теодора тя бе живяла до неотдавна в предоставените им дворцови покои със същия този Анастасий Дългокракия, в когото беше много влюбена, сякаш му принадлежеше вече като истинска съпруга. След смъртта на Теодора в двореца били възстановени обичайните християнски нрави и Йоанина трябвало да се оттегли в собствената си стая. Но въпреки че Юстиниан не би одобрил женитбата на един патриций с жена, която без съмнение е загубила своята девственост, Анастасий имал намерение да спази договора, тъй като обичал горкото момиче. Господарката обаче анулира безвъзвратно този договор и със своя подпис лиши, без да иска, Йоанина от всяка надежда да се омъжи някога за човек от същия ранг. Какво горчиво разочарование за господарката, а и за Велизарий, когато научи за станалото! Йоанина твърдеше, че Теодора я била вкарала насила в този грях, но той си даде сметка, че случаят съвсем не е такъв. Юстиниан нескрито ликуваше от своя съвсем не царствен триумф. Останала неомъжена, Йоанина надяна власеницата на покаянието и отиде в манастир, защото не можа да понесе срама за себе си и за своите родители.
Междувременно Велизарий организирал малобройната си войска, към която Йоан Кървавия присъединил и своята, сведена сега до хиляда леки конници. Те отплували от Отранто и се отправили да помогнат на обсадения Росано, но ураган пръснал флотата и потопил няколко кораба. Няколко дни по-късно останалите се събрали при Котрона и още веднъж поели курс към Росано, който били отминали поради бурята. Този път обаче крал Тотила ги очаквал там, решен да предотврати стъпването им на брега. На тесния бряг били наредени в плътен боен строй неговите лични гвардейци; стрелците също били заели удобни позиции, така че всеки опит за слизане на брега щял да се равнява на самоубийство. Негостоприемното крайбрежие не предлагало други места за слизане на сушата. С болка в сърцето Велизарий отстъпил обратно към Котрона и оставил гарнизона да избира между смъртта и предаването. Към него спадаха и сто човека от храбрите му тракийски гвардейци.
Бил свикан военен съвет, който взел решение Йоан Кървавия и Валериан да нападнат с конницата съобщителните линии на Тотила, а Велизарий да се завърне в Рим, където да усили укрепленията и да вдъхне смелост на гарнизона. Войната все още не била загубена.
Точно тогава обаче пристигнало писмото от Константинопол. Веднага щом новината за отзоваването на Велизарий стигнала до Росано, градът се предал. Не след дълго вдигнала бяло знаме и Перузия, В Рим вестта също предизвикала неблагоприятни последици. Войниците в града вече се бунтували и убили новия си предводител, задето продавал на високи цени военните запаси на цивилни лица, но дисциплината била възстановена под командата на Диоген, един от малкото оцелели ветерани на Велизарий. Диоген се подготвил за очакваната обсада, като засял с пшеница всички градини и паркове и всички пустеещи земи в града. Въпреки че завърналият се от Росано крал Тотила завзел пристанището на Рим и по този начин прекъснал връзката му с морето, всички опити да щурмува градските стени оставали напразни. Това бе третата обсада на Диоген в Рим и той знаеше много добре как трябва да се отбранява. Но изходът този път бил предопределен, защото войниците от гарнизона загубили всяка надежда да получат помощ, когато научили, че Велизарий си отива.
Недоволството обхванало дори хората от личната му конница, които се оплаквали, че са били наети да служат славно под предводителството на Велизарий, а не да гният без заплата, без храна и без водач в опустошения Рим. Но не те, а една група исаври продали отново града на Тотила и градът сменил своите господари за четвърти път през последните няколко години. Отстъпващият гарнизон попаднал на засада и
