се набождат на тях.
Пет ескадрона атакуваха един след друг тази страшна преграда. Купчината трупове ставаше все по- висока, и скоро на всеки стърчащ шип имаше нанизан човек или кон. Така — както биха се изразили майсторите на реториката — мостът стана най-после проходим, благодарение на самата си непроходимост. Тежък бой се завърза при портата — в него сега се включи и готската пехота, а от страничните кули полетяха камъни, вряла вода и трупи. Нашите копиеносци, исаври, се биеха на смени, но във всяка смяна имаше само петдесет човека, докато готите налитаха със стотици, затова защитниците се намираха на границата на изтощението. Единствено окуражаващото присъствие на господарката и обещанието й да възнагради богато всеки оцелял в днешното сражение войн ги задържаше още на поста им. До пладне нашите балисти изчерпаха запасите си от стрели, а „дивите осли“ станаха на парчета. Грабнах един лък и установих, че не съм загубил напълно предишното си умение да стрелям, макар и мишците ми да не бяха силни.
Не бе дадена почивка за обед — хапнахме малко хляб и сирене, без да спираме боя, а робите разнасяха амфори с кисело вино. Следобед заваля силно, после го обърна на лапавица и тетивата на лъковете ни стана негодна за нищо. Дори войниците, които обикновено се бият с истинско удоволствие, започнаха да мърморят и да проклинат в своето отчаяние. Ала готите бяха подложени на още по-тежки изпитания. Подстъпите към портата станаха много хлъзгави и нашите копиеносци, на които господарката раздаде груби парцали да ги намотаят около краката си, имаха голямо предимство над противника — нападателите непрекъснато се хлъзгаха и залитаха на мокрите си кожени подметки.
Сражението завърши привечер, като готите бяха отблъснати при всяка една от портите. Те се оттеглиха за нощна почивка, а ние изпратихме групи работници с факли извън градските стени да събират стрели за лъковете и балистите — плащаше им се за всеки вързоп от петдесет парчета; самите ние се хванахме да разчистим мостовете — освобождавахме потъналите в кръв триноги от мъртвите тела, от които сваляхме златните огърлици, пръстените и ризниците.
Крал Тотила ни нападна повторно малко след зазоряване; пак настъпи същата ужасна сеч и отново успяхме да удържим всички мостове. С втората си стрела успях да поваля един гот — уцелих го в лицето от близко разстояние. Врагът се оттегли по пладне, преследван от два ескадрона гвардейци при Порта Пренестина, но успя да се прегрупира на една миля от стената. Цялата ни конница бе изпратена на помощ на тези ескадрони. В последвалата схватка лъкът и стрелата отново удържаха връх над копието. Петнайсет хиляди готи паднаха убити през тези два дни, а много повече бяха отнесени с тежки рани. Бойното поле бе осеяно и с двайсет хиляди конски трупа. Нашите загуби възлизаха всичко на четиристотин и петдесет души, двеста от които загинаха при конния бой.
Няколко дни по-късно готите се върнаха за трето нападение, но с такова явно нежелание, че Велизарий — който според мен умееше по-добре от всички пълководци преди него да прецени кога точно да премине от защита в нападение — сам излезе насреща им с цялата си конница. Разказват, че когато бил на четвърт миля от неприятеля, Велизарий се прицелил с най-дългобойния си лък в готския знаменосец, яздещ пред техните редици. Вятърът духал в същата посока, иначе това попадение би било невъзможно: падайки от голяма височина, стрелата улучила знаменосеца в слабините и го приковала към седлото, а конят, убоден от стрелата, се изправил на задните си крака и хвърлил ездача. Други, може би от завист към подвизите на Велизарий, твърдят, че стрелата излетяла от лъка не на Велизарий, а на Сисифрид, оцелелия при разгрома на Исак конник, но ако те са прави, тогава Сисифрид е направил нещо изключително, далеч надхвърлящо обичайните му способности. Най-вероятно стрелата е била на Велизарий, въпреки че и Сисифрид може да се е целил едновременно с него в знаменосеца.
Знамето на крал Тотила се повалило в праха, а това е най-лошата възможна поличба. Нашият челен ескадрон веднага се хвърлил да го грабне, стреляйки в движение, и за знамето се завързала ожесточена битка. Двама готски копиеносци дърпали от единия край, а двама гвардейци от личната конница — от другия. Един техен стотник отсякъл дръжката с един удар на меча си и нашите трябвало да се задоволят с останалия в ръцете им край. Същият стотник отрязал лявата ръка на знаменосеца до лакътя, защото на китката му имало златна гривна, обсипана с рубини и смарагди, която той не искал да остави в наши ръце. След това готите отстъпили и при преследването загубили още три хиляди души. Когато Велизарий се върна вечерта, имаше достатъчно коне за всичките си тракийци и всеки от тях можеше най-сетне да облече ризница. Нашите загуби възлизаха само на девет човека.
Тотила вдигна обсадата на другия ден и се оттегли към Тибур, след като разруши всички мостове на Тибър северно от Рим, с изключение на Милвийския, който бе вече завзет от Велизарий. Тотила бил принуден да понесе яростните упреци на оцелелите благородници от неговото обкръжение, че е бил подведен от писмото на Велизарий да пощади Рим от пълно разрушение. Ако бил изпълнил първоначалната си заплаха да изравни целия град със земята, казвали те, войната нямало да вземе такъв лош обрат за готите. Но когато пристигнал в Тибур, той ги запитал: „Ами ако и Тибур беше изравнен със земята? Хайде, хайде, благородни воини, пропускът в Рим — ако това наистина е пропуск — е ваш! Защото аз възложих на всеки от вас да срине част от защитната стена на Рим, но ви домързя и не свършихте работата си докрай. За щастие същото нещо сте сторили и тук, така че заслугата за бързото възстановяване на стените на Тибур ще бъде ваша, както и вината за провала в Рим. А сега на работа, и нека потомството възхвали един ден вашето име!“
Този път Велизарий успя да намери майстори за направата на нови порти. Скоро работата бе свършена и портите бяха поставени по местата им. Преди края на февруари той можа да изпрати връзка ключове на Юстиниан в Константинопол и в замяна поиска подкрепления, с чиято помощ да възвърне на империята цяла Италия, и пари, за да заплати на предвожданите от него войски. „Който дава навреме, дава двойно — писа Велизарий, — и аз се надявам да се отплатя твърде скоро с личната особа и съкровищата на още един пленен крал.“
Той писа не един път, а три пъти, а и господарката писа на Теодора. Не получиха нито отговор, нито подкрепления. Като остави необходимите гарнизони в Остия и Цертумцеле, Велизарий почувствува по-остро от всякога липсата на достатъчно войска и вече плащаше не само на личната си конница, но и на редовната армия от собствения си джоб. Беше невъзможно, макар че опита и това, да обложи дори с минимален данък обеднелите италийци. Те нямаха нито пари, нито нещо друго, което да може да се размени срещу пари.
Най-после Юстиниан отговори, че е изпратил многочислена войска в Италия под предводителството на Валериан. Заповядваше на Велизарий и на Йоан Кървавия (които не се бяха срещали от три години) да се помирят. Искаше от тях да обединят силите си в Тарент, където подкрепленията трябвало вече да са пристигнали.
Валериан остана обаче месеци наред на другия бряг на Адриатическо море, като отдели само триста човека за служба в Италия. Вината не беше негова: Илирия бе станала отново обект на грабителски нападения — този път не от българи, а от славяни, нахлули на огромни, недисциплинирани пълчища, а Валериан имал нареждане да не напуска Дирахий, преди да е отминала опасността. Военачалникът на имперските войски в Илирия не смеел да поеме риска от едно сражение със славянските орди и вместо това ги следвал по петите от място на място. Предпазливостта му се дължала на бунтарското настроение на войниците, които не били получавали заплата от няколко месеца и като компенсация грабели ограбените вече села. Целият диоцез изпаднал в положението, описано някога от юдейския пророк Йоил:
„Каквото остана от гъсеници, изядоха скакалци; каквото остана от скакалци, изядоха червеи; а що остана от червеи, доядоха бръмбари.“
Ние не знаехме нищо за това нахлуване на славяните, нито за забавянето на Валериан и отплувахме за Тарент с радостно сърце. С нас бяха всички войници, които можехме да си позволим да отделим от гарнизоните — някакви си седемстотин конници и двеста пехотинци. Аз от своя страна не съжалявах, че се разделям с Рим. Когато напуснахме пристанището в началото на юни и се понесохме под напора на попътния вятър към Месанския пролив, всички ние се надявахме на скорошно и триумфално завръщане в Константинопол. След като минахме през пролива, нашите платноходи трябваше да бъдат теглени от галерите, за да преодолеят насрещния вятър при „подметката на ботуша“, както наричат обикновено тази част на Италия заради формата й върху картата. Бяхме взели курс към Тарент, който е разположен в основата на високия ток на ботуша. Но за да продължим това образно сравнение — не бяхме още отминали
