владетели. Тотила решил, че превземането на Отранто не е от особено значение, ако не се позволи на Йоан Кървавия да мръдне оттам, и се отправил нагоре по адриатическия бряг към Равена, чиито жители очевидно били загубени за имперската кауза и сигурно щели сами да му отворят портите. Ако завладееше и Равена, той щеше да стане безспорен господар на цяла Италия.
Крал Тотила бе потеглил вече с войските си на север по брега, когато походът му бил спрян от една новина, която го изпълнила с удивление и възмущение. Велизарий, верен на славата си на човек, готов да предприеме привидно невъзможното, държеше отново Рим и бе решен да го отстоява срещу всички готи в Италия!
„Но как — имате пълно право да запитате вие — би дръзнал дори Велизарий да защищава с тези крайно недостатъчни сили един открит град срещу войска, която може да излезе насреща му е осемдесет хиляди човека?“
Самият Велизарий би отговорил на този въпрос така:
„Трябва винаги да сме готови да поправим предишните си грешки!“
Веднага щом се съвзе достатъчно, за да може да седне на коня си, Велизарий, начело на хиляда души конници, напусна пристанището през нощта и отиде на разузнаване в града. Той заварил Рим напълно опустял (сигурно за пръв път в историята.) — и дори срещнал на Марсово поле малка глутница вълци, по които войниците се въздържали да стрелят. Тези вълци били взети за добра поличба — те са били смятани за свещени, животни от древните римляни, тъй като основателят на Рим, Ромул, е бил откърмен от вълчица. Велизарий направил внимателен оглед на крепостните стени и накрая заявил: „Всичко, е наред, приятели.“
Те помислили, че разсъдъкът му се е помрачил от треската, но той обяснил:
— Този варварин крал Тотила се е отнесъл немарливо към събарянето на стените, както и очаквах. Той се е задоволил само да откърти горните няколко пласта, камъни от укрепленията и да избута отломъците в рова. Ако се заловим здраво за работа, ще можем за късо време да възстановим зида.
Готската войска научила, че Велизарий се връща в пристанището след своята разузнавателна мисия, и му устроила засада, на четири места. Всеки път той разделял войниците си на три части: едната, се защитавала, а другите две обграждали неприятеля по фланговете и го засипвали със стрели, докато не го принудили да се оттегли. При това свое завръщане Велизарий уби или плени повече хора, отколкото наброяваше собственият му отряд, като загуби само около трийсет души, понеже готските ескадрони се състояха единствено от копиеносци, които бяха спирани от стрелите и не получиха възможност да влязат в близък бой. Макар да наброяваше цели петнайсет хиляди човека, готската армия не посмя да напусне отново лагера си, така че Велизарий остави само петстотин души да пазят пристанището и съсредоточи всичките си останали сили в Рим. Към тях спадаха четирите хиляди тракийци от личната му конница, чийто брой бе намален с триста, две хиляда човека от войската на Бесас, избягали при него след превземането на Рим, и петстотин редовни войници, преминали към Тотила в Сполетий, но склонили сега да възобновят верността си към императора. Имаше също неколкостотин яки работници, събрани от околните села (повечето от тях бегълци от Рим), които с готовност предложиха да работят за него, ако им бъде заплатено с брашно, месо и малко вино.
Велизарий влезе в Рим на Празника на тримата царе37, а крал Тотила се завърна чак на първия ден от месец февруари (на това ново лето господне 547-мо). За тези двайсет и пет дни бе извършено истинско чудо. Целият ров бе почистен от пръстта и камъните и в него бяха забити остри колове, отрязани от покривните греди на разрушените къщи, а дяланите камъни от крепостните стени бяха събрани и върнати на мястото им, макар и без хоросан. Стените отново се възправяха гордо срещу врага, по-ниски само с няколко стъпки в новоизградените места. Нямаше обаче порти, а поради липсата на опитни ковачи и дърводелци за този къс срок не можеха да се изработят нови. Затова Велизарий бе принуден да прибегне до тактиката на древните спартанци и да затвори пролуките с живи прегради от най-добрите си копиеносци, строени във фаланга. Всички работихме на осемчасови смени — войници, слуги, граждани, в това число жени и деца, — нито един от нас не успя да се спаси от тежката повинност. Аз, изнеженият евнух, изпочупих добре поддържаните си нокти с грубите камъни и натъртих пухкавите си рамене с кошове пръст. Велизарий беше навсякъде едновременно, като мълния по време на буря.
Още първия ден Велизарий ме изпрати в общинските варници да търся вар за хоросан, необходим за укрепването поне на ъглите на защитната стена, но намерих само няколко торби. На стената в канцеларията на началника бе забоден написан на пергамент документ; той не бе вече валиден и затова го взех като спомен от обсадата. Привеждам тук текста му като любопитна подробност. Ставаше въпрос за официалното назначаване на началника от Теодорих няколко години преди това.
„Крал Теодорих до достопочтения Фаустул, началник на градските варници, поздрав!
Каква чест наистина е да се трудим за град Рим! Кой би могъл да се съмнява, че варта, тъй снежнобяла на цвят и лека като африканска гъба, е от най-голяма полза при изграждането на най-великолепни постройки? Колкото по-крехка и трошлива става самата тя от огненото дихание на пещта, толкова повече сила придава на масивната зидария. Тя е и разтворим камък, и вкаменяващ разтвор, който (о, чудо!) гори най-добре, когато е обилно навлажнен, и без който камъните не стоят на място, а пясъкът не се слепва.
Затова те поставяме, трудолюбиви ни Фаустуле, да надзираваш изпичането на варта и правилното й разпределяне. Нека има винаги в изобилие от този материал както за обществените, така и за личните строежи, нека това убеди и насърчи хората да градят и преизграждат нашия любим град. Върши тази работа както трябва, и ще бъдеш издигнат на още по-голяма почит!“
Когато прочетох за първи път тези изящни слова, не знаех дали да се смея, или да плача, толкова неуместни изглеждаха те сред опустошения град и варварския латински диалект на войниците, които го населяваха тогава. Това ме подтикна към философски размисъл за пагубната същност на войната, колкото и справедлива да е нейната кауза, но моментално сподавих тези свои мисли като мекушаво християнски и също тъй неуместни при тогавашното положение, както и самият документ. Но стига толкова по този въпрос.
Щом крал Тотила наближи града, той предприе незабавно нападение от североизток, съсредоточавайки големи сили при Порта Номентена, Порта Тибуртина и Порта Пренестина. Той, изглежда очакваше, че възстановените стени ще се срутят само при звука на неговите тръби, както според Писанието стените на Йерихон са рухнали при тръбния звук на Иисус Навин. Бях очевидец на конната атака срещу Порта Тибуртина — там аз пак изпълнявах същата задача, на която се бях посветил десет години по-рано: поставях стрели в балистата, докато господарката се целеше. Десет хиляди готски копиеносци се бяха строили извън обсега на нашите стрели и нападаха в колона, ескадрон след ескадрон, с насочени напред копия, моста, който охраняваше портата. Сякаш някой сипваше вино в бутилка със задръстено, гърло.
Малцина от готите успяха да стигнат до портата през куп мъртви и агонизиращи тела само за да се нанижат на копията на фалангата като хималайска мечка на иглите на бодливец. Огромните им загуби се дължаха не само на нашата усилена и точна стрелба с лъкове, балисти, „скорпиони“ и „диви осли“ от стените, но и на дяволските триноги, които защищаваха подстъпите. Това приспособление бе използувано тогава за пръв път срещу готите. Отбелязах вече, че нямаше майстори за изработването на нови градски порти, но военните налбанти работиха денонощно с помощта на всички повече или по-малко опитни в ковашкия занаят мъже, за да направят тези чугунени триноги. Всяка от тях се състои от четири яки шипа, дълги една стъпка и закрепени към метално кълбо по такъв начин, че върховете им остават на равни разстояния помежду си. Затова, както и да бъде хвърлено на земята, това приспособление винаги стъпва солидно на три от шиповете, а четвъртият стърчи застрашително нагоре. Дяволската тринога беше родова емблема на Велизарий и бе извезана със злато върху бялото знаме на личната му конница от слугините на господарката. Девизът гласеше: „Quocunque ieceris, stabit“ — тоест „Където и да го хвърлиш, пада на краката си“. Конниците не могат да минат през гъсто осеяно с тези триноги бойно поле, освен ако не слязат преди това от конете и не ги отстранят една по една; в противен случай конете се препъват в шиповете, падат и
