само стотина души се добрали благополучно до Цертумцеле, последната западна крепост на империята, чиято команда била поета от ранения Диоген. Все пак неголям брой ветерани от личната конница продължавали да бранят мавзолея на Адриан, отблъсквайки всички атаки, докато, много дни по-късно, не се предали и те, погнусени от необходимостта да ядат конско месо, но издействували предаването да стане с военни почести.
След това крал Тотила нахлул в Сицилия. Нашите войски се затворили в морските пристанища и го оставили да вилнее из цялата територия на острова. Италия бе изоставена в ръцете на готите — с изключение на някоя и друга малка крепост тук и там, и на Равена.
Когато Велизарий се завърна в Константинопол, Юстиниан му отправи първо най-долни обвинения, а после — каква нетърпима обида! — великодушно му прости. Велизарий съзнаваше, че е направил много повече, отколкото би могъл да очаква от един поданик най-алчният и най-капризен монарх, но единственият му отговор беше, че остава винаги верен слуга на императора. Неговата преданост и гордост не му позволяваха да отвърне по друг начин.
Освен това се оказа, че присъствието му в престолния град не е съвсем безопасно. В ход беше дворцов заговор, оглавен от един храбър и отмъстителен арменски пълководец, на име Артабан, който имаше за цел да убие императора и да постави на трона неговия племенник Герман, към когото той се бе отнесъл много лошо. Покушението бе отложено с няколко дни, за да се изчака връщането на Велизарий. Не че Артабан и неговите съзаклятници (към които се числеше и Марцел, началникът на дворцовата стража) разчитаха на съдействие от страна на Велизарий — познавайки добре неговата непоколебима вярност към престола, те решили, че ще е по-сигурно да убият и него. Нападателите му трябвало да го причакат в покрайнините, когато отива да поднесе своите почитания в двореца. Когато Герман бил поставен в течение на заговора, той привидно се съгласил, но побързал да уведоми Юстиниан, тъй като бил ужасен от този позорен план. Заговорниците бяха задържани в деня на пристигането на Велизарий, така че той стигна до двореца невредим.
В последна сметка Юстиниан прости на съзаклятниците.
Сияйният Велизарий бе станал вече бедняк и не можеше да си позволи да наеме войници за лична охрана. За всичко зависеше от господарката Антонина, дори за всекидневните си разходи. Но той не изпитваше фалшив срам от това, че трябва да бъде издържан от нея, като казваше:
„Ние сме не само мъж и жена, но и стари бойни другари, чиито кесии са общи.“
Тя прибягна до скритите си парични резерви и откупи заложеното му имение. Двамата живееха мирно и тихо в една къща недалеч от арката на Хонорий, в западната част на Говежди площад. (Именно по тази арка са поставени бронзови изображения на някои вредни насекоми — говори се, че прочутият маг Аполоний Тиански ги сложил там като талисмани, предпазващи от различни болести.)
Юстиниан не изпрати Велизарий да воюва в Колхида, а предпочете да го държи без работа в столицата. Той му даде отново старата титла — главнокомандуващ на Източните армии, назначи го и за началник на императорската стража, но не му позволи да вземе каквото и да било участие във военните работи, нито потърси някога съвета му.
Богословските памфлети на Юстиниан не му донесоха много слава, а свиканият от него събор на всички епископи на християнския свят (сто и осемдесет или повече) не донесе голяма слава на църквата. Служейки си със заплахи, той принуди събора да анатемоса някои произведения, ненавиждани от монофизитите, към чието благоволение сега се домогваше, но тези еретици не проявиха благодарност, не се върнаха към лоното на православието и предпочетоха упорито да останат извън него. Нещо повече, папа Вигилий даде израз на категоричното си несъгласие със своите събратя и с императора във връзка с произнесената анатема и положи всички усилия да не се обвърже с нея. Накрая, уплашен за живота си, той потърси убежище в църквата „Апостол Петър“ в Константинопол и едва след големи протакания и извъртания се съгласи — тъй като мъченичеството не беше в кръвта му — да одобри постулатите на събора. При завръщането си в Италия той бе изправен пред схизма, понеже духовниците от западната църква почти без изключение гледаха на анатемосаните творби като на непогрешима доктрина. Ала всички епископи, чиито епархии се намираха под военния контрол на Константинопол — преди всичко тези в Африка и Илирия, — бяха принудени да се подчинят под заплахата да бъдат отстранени от постовете си и хвърлени в тъмница. Обаче пастирите на епархии в Италия, Сицилия, Галия и Испания останаха упорито на предишните си становища.
Епископите на Запада, макар и да ненавиждаха Теодора заради нейния монофизитизъм, съжаляваха горчиво за смъртта й. Те казваха:
„Ако беше още жива, тя щеше да осмее богословските претенции на василевса и съборът нямаше изобщо да бъде свикан.“
Глава двадесет и трета
Триста ветерани
Искам сега да приключа с някои по-второстепенни събития и след това да разкажа за последната битка на сияйния Велизарий, тази битка на битките, „увенчаващия бисер в короната на неговите победи“, както се изразяваха венцехвалните автори. Накрая остава обаче още една глава — само при мисълта, че ще трябва да я напиша, ме обзема смут и започвам да треперя.
Да започнем с Изтока. Цар Хосроу е още жив в сегашното лето господне 571-во, през което пиша тази книга. Той се въздържа от по-нататъшни нахлувания в Ромейска Месопотамия и Сирия, след като бе отблъснат от Велизарий при Каркемъш, макар че неговите съюзници сарацините извършват отново набези по нашите граници. Но великият цар проточи войната в Колхида, където победата и поражението се редуваха непрекъснато, допреди десет години, когато бе подписан нов Вечен мир. Съгласно условията Хосроу се отказваше от претенциите си върху суверенитета на Колхида, а Юстиниан се задължаваше да му изплаща малък ежегоден трибут. (Сега, когато пиша настоящите редове, и последният мирен договор е нарушен — този път от ромеите. Освен това местното християнско население в Персийска Армения вдигна успешен бунт и постави територията под ромейска протекция.) Хосроу, подобно на всеки един от своите предшественици, стана обект на най-голяма враждебност от страна на най-близките си кръвни родственици, тъй като в Персия жените не се зачитат и са безсилни да възпрат мъжете и синовете си от взаимно избиване. Неговият любим син, роден от майка християнка, прие християнството при навършване на пълнолетие и не след дълго се разбунтува заедно с голяма част от войската. Хосроу го срази на бойното поле, където той загина.
Въпреки първоначалната си подозрителност към гръцката философия, в зрелите си години Хосроу започна да я изучава усърдно и я направи съставна част от религията на магите. Така факелът на древната вяра, угасен в Атина от Юстиниан, бе отново запален не само в Нова Антиохия на Ефрат, но и в самата Персия при Висшата школа на Хосроу в Гонди Шапур, недалеч от Суза. Там бяха преведени на персийски най-добрите гръцки класици, както и творби от латински и санскритски. Но Хосроу ненавижда и преследва християнството като религия, която „кара хората да пренебрегват задълженията си в този живот заради надеждата за спасение в следващия и позори царския двор в Персия, като приписва божественост на един евреин с тъмно потекло и бунтовнически дух“. Царят преследва също и учението, наречено общоделие, провъзгласено от някой си Маздак38, който го заел от ранното християнство, но проповядвал обща собственост не само върху имуществото и парите, а и върху жените. Хосроу се радва на добро здраве и управлява с твърда ръка. Не зная кой точно, дали магите или гръцките философи са го убедили, че най-големият залог за почитта на потомството към един владетел са не завоевателните войни срещу съседните държави, а великодушието, справедливостта, културата, решителната отбрана на страната и непрестанният стремеж да осигури благополучието на своите поданици у дома и в чужбина. Такива са във всеки случай сегашните възгледи на цар Хосроу. От избухването на чумата, която той прие като предупреждение свише, до наши дни той се държи като пълновластен, но изключително грижовен владетел на своя народ и отново застрои, засели и осигури снабдяването на всички райони, пострадали от ромейски, арабски или хунски набези. Той носи вече благородното прозвище Анушарван (Великодушния) и дълго време ще заема почетно място в персийската история. За него ще
