Събираха се стари бойни другари, които не се бяха виждали от години — толкова голяма беше столицата. Чуваха се възгласи: „Жив ли си още, стари ми Сисифриде? Пък аз мислех, че падна заедно с Диоген при отстъплението от Рим!“ или: „Охо, приятелю Унигат, за последен път те видях при обсадата на Ауксимум, когато вражеското копие се заби в ръката ти!“ и: „Ей, друже, не ме ли позна? Бяхме заедно на стан в райското кътче Грасе под отрупаните с плод дръвчета преди двайсет и четири лета! Само няколко дни след това започна битката при Десетия милиарий.“ И аз бях там заедно е господарката Антонина — горещите поздрави на старите другари сгряха сърцето ми.
Имаше и хора, започнали да воюват още преди моята първа експедиция с Велизарий, като двамата конници, участвували в набезите срещу гепидите и срещу същите тези българи, когато той е бил още голобрад стотник.
От едно училище за борба в покрайнините на града пристигна побелелият Андрей, някогашният роб и баняджия на Велизарий, който се бе оттеглил от военна служба след двата си велики подвига на единоборство при Дара. Той каза:
— Господарю Велизарий, в моето училище по борба аз успях да запазя подвижността и силата си, макар че съм на шейсет и пет години. Виж, сложих шлема с бялото перо, с който ти ме награди при Дара. Непрекъснато съм го лъскал с пясък. Позволи ми да бъда твой знаменосец!
Когато се бяха събрали всичките — малко повече от триста души, — между тях си проправи път един висок човек, изпит от пост и надянал монашеско расо. Той улови за юздата коня на Велизарий и рече:
— Братко Велизарий, днес по изключение свалям расото, захвърлям бича и обличам бойните доспехи. Защото, макар и да мисля, че успях да измоля прошка от всевишния заради всичките си грехове и безумства, и на първо място за убийството на нашия непрежалим другар Йоан Арменеца, няма да мога да склопя спокойно очи, докато не си възвърна твоето доверие и обич, които загубих поради своята небрежност при Медиолан.
Велизарий слезе от коня, целуна монаха и му каза:
— Улиарисе, поверявам ти командата на сто души от събраната тук войска. Научих за твоята светост и добродетелност сред просещите братя на свети Вартимей и те приемам, като временен дар от бога.
Траян, освободил се неотдавна от върха на стрелата, който бе останал забит в лицето му толкова дълго време, застана начело на други сто човека. Той се бе покрил с голяма слава по време на предвожданата от Нарзес италийска експедиция, а сега държеше винопродавница на пристанището. Останалите бяха поставени под командата на Туримут — същия, който се бе сражавал така храбро при втория поход на Велизарий в Италия. Големи беди се бяха струпали на главата му — съвсем наскоро бе излязъл от тъмницата; не си спомням за какво точно е бил хвърлен там, за някое престъпление или за еретични уклони. Велизарий разпредели хората по така образуваните групи. Стана ясно, че той помни имената и подвизите на всички, с които бе споделял някога сухия войнишки хляб. След това им раздаде коне, оръжие и доспехи. Голямо въодушевление обхвана насъбралото се множество.
— Само и завинаги с Велизарий! — викаха те. — Води ни тозчас срещу врага!
Велизарий се трогна, но каза:
— Другари, когато си спомняте днес за славните някогашни битки, не забравяйте как бяха спечелени те! Те бяха спечелени не само със смелост и високо бойно майсторство, но и с благоразумие.
Потеглиха в колона и копитата на конете им зачаткаха по плочника на Главната улица. Народът ги приветствуваше и крещеше:
— Бог явно не ни е изоставил — ето го нашия Велизарий!
Господарката яздеше до него на породист кон, изправила глава като младоженка, а аз я следвах малко по-назад. Тя носеше разкошна червена перука, лицето й бе начервено и белосано, а отпуснатата й гръд — добре подпълнена. Само отблизо набръчканите ръце, помръкналият поглед, хлътналите страни и повехналата кожа на шията издаваха възрастта й.
Минахме през предградието Девтерон и стигнахме до Златната порта, където цареше голяма бъркотия — всички крещяха заповеди, които никой не изпълняваше. От двехилядната дворцова стража само около петдесет души имаха коне, а и с изключение на двама-трима военачалници не видях нито един човек с ризница или с пълно въоръжение. Очевидно малцина бяха минали някакво военно обучение. Дори градското опълчение ги превъзхождаше в това отношение, тъй като няколко десетки сини и зелени отряди се бяха упражнявали в боравене с лъка на градските стрелбища — по празниците те се състезаваха за гъска, прасенце или амфора вино, — а още по-голяма част от тях се бе сражавала нощем в междуособните схватки.
Велизарий искаше да присъедини тези стрелци към своята малка войска, но те отказаха, като се позоваха на това, че тяхно задължение е да бранят само укрепленията и че е противозаконно да напускат очертанията на града.
Чухме как демархът на сините се провикна от една кула до портата (зелените се бяха разположили по другата половина на стената):
— Няма ли сред вас нито един мъж, който да разбира от стрелба с балисти? На всички кули има балисти и стрели за тях.
В отговор господарката Антонина се провикна весело:
— Не, няма такъв мъж, но има една стара жена с червена перука, взела участие два пъти в защитата на Рим! — А после се обърна към мен: — Хайде, Евгений, стари бойни другарю, ела да научим тези новобранци на техния занаят.
Слязохме двамата от конете и се качихме на кулата, където сменихме изгнилите въжета на балистите и смазахме скрипците. После тръгнахме от кула на кула да обучаваме войниците как да потегнат своите балисти и „скорпиони“ и как да се целят с тях. Ако някой не внимаваше както трябва или проявяваше несръчност, господарката го наричаше „копеле на зелен еретик“ и го удряше по рамото с яздитния си камшик, засрамвайки го пред другарите му.
През това време Велизарий събра невъоръжените дворцови стражи заедно е хиляда здрави тракийски селяни, избрани измежду бежанците. После се обърна към стотниците:
— Оттатък се намира една от императорските градини, заградена с колове. Заведете хората си там и накарайте всеки от тях да вземе по два кола от оградата и да ги донесе тук. Те ще им послужат вместо копия и мечове. За щитове съберете подноси и тави от частните къщи.
Накрая цялата тази воиноподобна сбирщина излезе от портата, предвождана от Велизарий и неговите триста ветерани. Господарката и аз го гледахме не без гордост, но с лошо предчувствие. Тя промълви, без да държи сметка за хилядите цивилни, вървящи в края на шествието с опечалени лица, сякаш бяха пленници:
— Триста са били и гърците при Термопилите, ако се вярва на древната песен. Нито един от тях не се е завърнал, но славата им ще живее вечно.
В опита си да я ободря казах с усмивка:
— Горките, те не са имали Велизарий за предводител!
— Какво представлява тази шепа грохнали мъже, тръгнали да се сражават с хуните по заповед на императора, сравнени с десет или двайсетхилядните вражески пълчища? На чудо ли се надяваш, Евгений?
— Защо не? На малко ли чудеса съм ставал досега свидетел! — отвърнах аз.
При село Хетос, на две мили от Мелантиада, където се бе разположил на стан хан Заверган, Велизарий впрегнал хората си да изкопаят и оградят отбранителен насип — всеки боец забил по един от двата си кола в насипа, запазвайки втория за копие. Велизарий разположил отпред своите ветерани, сякаш били челен конен отряд на голяма, широко разгърнала се армия. Зад тяхната линия пехотата палела през нощта многобройни огньове по протежение на пет мили, а през деня (отдавна не беше падал дъжд) влачела по пътищата храсталаци и вдигала грамадни облаци прах.
През втората нощ в стана се получило важно съобщение, донесено от едно селянче. Пращал го пак Симеон, когото хуните бяха взели със себе си да ги води и да им превежда. В него се казвало, че Заверган разполага с малко повече от седем хиляди отбрани ездачи, тъй като останалите били потеглили за Гърция. Нападението щяло да бъде предприето на третия ден, понеже според техния календар той носел щастие.
— И според моя също! — извикал Велизарий. — Това е рожденият ден на жена ми Антонина.
