— Тази ерес е по-страшна дори от монофизитската заблуда! Тя граничи с богохулството на мръсните манихейци, които твърдят, че двете природи на Сина божи са противоречиви. Скъпи мои братя, та ако по време на тукашния си земен живот Иисус Христос е бил наистина безчувствен за всички страсти и слабости (както ни уверява негова светлост василевсът), как да си обясним прочутия плач за Лазар, стенанията му на кръста и молбата да го отмине чашата на страданието? Тези постъпки, засвидетелствувани от светите евангелисти, биха били лудост или преструвка, ако тялото на Иисус е било наистина от нетленна божествена субстанция!
Катедралните свещенослужители наклеветиха патриарха и той бе свален.
Велизарий не изрази никакво становище по тези въпроси. Когато Сергий, един от по-изтъкнатите сенатори, го запита какво мисли за тях, той отвърна:
— Достатъчно трудно е да живеем съобразно Христовите заповеди и без да се объркваме с философски разсъждения за неговата природа. По-скоро бих се заел да изучавам нрава на василевса.
Сергий се вгледа внимателно в очите му, чудейки се дали в тези думи не се крие остра сатира, но каза:
— Човече божи, колко поучително би било това!
Всеки ден Велизарий се явяваше пред императора в двореца, а когато аудиенциите се отменяха, той посещаваше именията си и ходеше на лов в тях. Остана все така сдържан в своите привички, щедър към бедните, обичан от приятелите си, а между него и моята скъпа господарка Антонина се разменяха думи само на любов и разбирателство. Господарката възприе християнските правила на поведение и по онова време се бе вече отказала от всичките си езически обичаи с единственото изключение на някои невинни талисмани против зъбобол, главобол и магия. Техният начин на живот бе така спокоен и благонравен, че те сякаш вървяха бавно ръка за ръка към гроба, без да се страхуват от други пречки и нещастия по своя път.
Юстиниан обаче изпитваше непреодолима омраза към Велизарий и се ужасяваше от мисълта, че може да умре и да остави заклетия си враг да се радва на слава и благоденствие. „Той ни ограби славата! — оплакваше се императорът. — Нашите неблагодарни поданици изпитват по-голяма почит към него, отколкото към свещената особа на своя василевс.“
Вероломният Прокопий, военен секретар на Велизарий по време на всички водени от него войни, писа в течение на няколко години подробна история за тях. Тъй като беше прям и със свадлив характер, далеч от всяка мисъл за ласкателство, той разказа горчивата истина, без да скрива почти нищо за предателството на този пълководец или за некомпетентността на онзи, отдавайки заслуженото на Велизарий заради многобройните му победи, спечелени въпреки огромните пречки. Прокопий не обвини пряко Юстиниан в капризност, некомпетентност, жестокост, мудност, вероломство или неблагодарност, но предаде историческите факти по такъв прям начин, че никой разумен читател не би пропуснал да си състави най- неблагоприятно впечатление за монарха и да се изпълни с най-голямо възхищение към пълководеца. Историята бе изпратена най-после на преписвачите в Александрия, които я размножиха. Тя се разпространи бързо, преди Юстиниан да разбере за нейното съществуване, пет-шест години преди сражението при Хетос.
Когато Прокопий научи за гнева на императора и си даде сметка, че го заплашва смъртна опасност, той съчини едно жалко прошение. В него молеше своя повелител да му повярва, че ако е написал нещо невярно, вината за това е на Велизарий, който му бил дал погрешни сведения, и обеща не само да прибере всички копия от книгата, но и да напише историческо съчинение във възхвала на великите дела на самия Юстиниан. Василевсът му прости, даде му пенсия и го издигна в ранг патриций. Прокопий внимаваше много да пише само е пренебрежение за предишния си господар, когото престана да поздравява на улицата, за да си запази благоволението на императора. Юстиниан бе обаче дълбоко разочарован, когато хвалебственото писание му беше най-после предадено. В него се говореше единствено за въздържаността, учеността и набожността му, за построените църкви и издигнатите укрепления. Той бе очаквал предишната история да бъде написана отново по съвсем различен начин, така че тъкмо василевсът, а не неговият поданик Велизарий да бъде възхвален за завоюването на Африка и Италия. Пенсията на Прокопий бе спряна.
Тогава в яда си Прокопий написа книга, изпълнена с клевети не само за Велизарий и господарката Антонина, но и за самия император и покойната Теодора. Понякога той казваше самата истина, друг път изопачаваше фактите, трети път направо лъжеше — както му диктуваше жаждата за мъст. (Дори аз, Евгений, бях споменат в този объркан разказ: твърдеше се например, че съм бил помагал на господарката да убие слугинята Македония, чийто език, според книгата, бил нарязан на малки парченца и хвърлен в морето.) Пред приятелите си Прокопий не пропускаше да се похвали: „Написах книга, която ще хвърли позорно петно върху имената на някои величия, отнесли се несправедливо към мен.“ Тази книга обаче той не показваше никому, тъй като очевидно я бе предназначил за потомството.
Есента след битката при Хетос бе организиран нов заговор за убийство на императора от страна на група сенатори, предвождани от Сергий и Марцел (същият, на когото императорът прости за участието му в предишния заговор на Артабан Арменеца). Конспирацията бе разкрита случайно и водачите бяха заставени да издадат имената на своите съучастници. Един от тези водачи бе Херодиан — пълководецът, който бе предал някога Сполетий на крал Тотила само за да ядоса Велизарий, а след това бе преминал към готите. След смъртта на Тотила той предаде Кума на Нарзес и получи прошка от Юстиниан. Когато Херодиан се завърна в Константинопол, Велизарий заведе съдебен иск срещу него и си върна петдесетте хиляди златни номизми, за които стана дума при разказа за предаването на Сполетий. За да избегне неминуемото смъртно наказание, сега Херодиан се откупи с фалшивото признание, че заговорът срещу живота на Юстиниан бил замислен от Велизарий. По негово предложение прокурорът Апион изпрати свои агенти в дома на Прокопий да търсят документи, изобличаващи Велизарий. Тук те намерили, заключена в един сандък, книгата с отмъстителните анекдоти. Апион я прочел и заплаши Прокопий, че ще бъде удушен заради оскърблението, нанесено на негово императорско величество, и че единственото му спасение е да даде показания, въз основа на които Велизарий да може да бъде осъден като предател. Прокопий се съгласил и получил обратно книгата си. Сега читателят ще разбере защо го нарекох „вероломният Прокопий“.
Апион дойде едно ранно утро в дома на Велизарий, придружен от двама придворни бързописци и от един отряд войници. Завариха го да играе на ръчна топка, след което се готвеше да се изкъпе в плувния басейн. И аз бях между играчите — пазех вратата. Велизарий поздрави любезно Апион и каза:
— Не си ли ти новоназначеният прокурор? Много рано ме посещаваш. Съгласен ли си да закусиш с нас, след като се изкъпя?
Апион отвърна с подчертана строгост:
— Работите на негово свещено величество не могат да чакат нито твоята и моята закуска, нито хладната баня. Облечи се незабавно, сияйни Велизарий! Имам заповед за твоето задържане по обвинение в държавна измяна. Войници, хванете тези слуги — те ще трябва да дадат показания.
Велизарий се обърна към мен:
— Евгений, запиши резултата от играта! Ще я довършим друг път. След това помоли твоята господарка, патрицианката Антонина, да слезе долу, когато това й бъде удобно.
Но те не ме оставиха да доведа господарката. Апион каза:
— Слугите на сияйната Антонина трябва също да бъдат задържани.
Велизарий се облече и покани Апион да влезе заедно с войниците в топлата стая, тъй като навън бе хладно. Там Апион прочете заповедта за задържане, която гласеше приблизително следното:
„До сияйния патриций Велизарий, началник на императорските конюшни, на дворцовата стража и на Източните войски, поздрав!
Велизарий, с настоящото ние, Юстиниан, твой император, те уведомяваме, че сме недоволни от теб, и настояваме да се подчиниш без съпротива на нашия служител, достопочтения прокурор Апион, когато дойде при теб с войниците си, за да те отведе под стража.
Многократно, в течение на дълги години, ти доказа, че си нелоялен и злонамерен поданик, загрижен повече за собствената си безопасност, богатство и слава, отколкото за свещените интереси на своя василевс, както се вижда от долуизброените факти.
Първо, през петата година от нашето царуване ти допусна половината от престолния ни град Константинопол да бъде разграбен и опожарен от разбунтувалата се тълпа, преди да предприемеш необходимите действия срещу нейните подстрекатели, предателите Ипатий и Помпей.
