Робърт Грейвс
Велизарий
Предговор от автора
За повечето хора, изглежда, е трудно да направят логическа връзка между героите от същинската класическа епоха и тези от романтичната епоха на средновековната легенда. Крал Артур например принадлежи сякаш на една много по-древна ера, отколкото Юлий Цезар, но християнското му вероизповедание издава, че всъщност той е живял няколко века по-късно.
Взаимното проникване на тези две епохи може да се види от настоящия разказ за благородния Велизарий. Пред нас е един ромейски пълководец, чиито победи са не по-малко римски от тези на Юлий Цезар, а стратегическите му принципи — не по-малко класически. Но по това време армията е претърпяла такива промени, че е станала почти неузнаваема — старият пехотен легион е слязъл най-после от сцената и Велизарий (един от последните римляни, удостоени с консулски сан, и последният, на когото е бил присъден триумф) е всъщност християнски предводител на облечени в брони придворни рицари, почти всички от варварско потекло, чиито лични подвизи съперничат на подвизите на героите от времето на крал Артур. През тази епоха възникват характерни романтични ситуации. Така например вероломни злодеи отвличат пленени девици в мрачни планински замъци (по време на мавърските набези срещу римските владения в Африка), а неговите рицари пришпорват конете си и отиват да ги спасяват с развети знамена и остри копия.
Приказният елемент в разказите за крал Артур е отчасти примитивна сага и народни поверия, отчасти калугерски мистицизъм от много по-късна дата. Но в случая с Велизарий главният източник на сведения за неговия личен живот и за военните му походи не е някакъв или гот от домашното му обкръжение (който без съмнение би сътворил един объркан епос, разкрасяван след това векове наред от разни монаси), а образованият му секретар, сирийският грък Прокопий от Кесария. Прокопий в общи линии е здравомислещ автор с добро класическо образование, също както и Агатий, който разказва за последните военни подвизи на Велизарий, така че тук няма никакви романтични изопачавания, какъвто е случаят с крал Артур. Историческият крал Артур е бил, както изглежда, незначителен британски владетел, предводител на разнородна по своя произход конница, когото римляните оставили на собствената му съдба, след като оттеглили редовната си пехота от британските гарнизонни градове в началото на пети век. Ако неговият хроникьор беше като Прокопий, великаните людоеди, вълшебните кораби, магьосниците и кръвожадните чудовища нямаше да фигурират в разказа, освен може би като странично изложение на британските митове от онова време. Вместо това щяхме да имаме няколко трезво написани глави от военната история на късната Римска империя — за благородният опит на Артур да запази последните остатъци от християнската цивилизация в западните области, попаднали под натиска на езическото нашествие. И Артур щеше да язди едър кавалерийски кон, а не вълшебен жребец, чиито крила го отнасят към хилядолетното царство Христово.
Велизарий е роден в последната година от злощастното пето столетие (столетието на крал Артур), през което англосаксите опустошили Южна Британия, вестготите — Испания, вандалите — Африка, франките — Галия, остготите — Италия. Той умрял в 565 г., пет години преди раждането на пророка Мохамед.
Там, където стигналите до нас хроники са оскъдни, бях принуден да запълвам празнотите с литературна измислица, но обикновено тя има определени исторически съответствия, така че ако описанието не е достатъчно точно, то поне не е далеч от истината. Любовният триъгълник Велизарий — Антонина — Теодосий може би изглежда измислен, но всъщност е заимствуван с много малки изменения от „Тайната история“ на Прокопий. Разказите за политическите борби от VI век на хиподрома и сред духовенството също не са преувеличени.
Единственият измислен образ е вуйчото на Велизарий — Модест, един доста разпространен тип начетен ромей от епохата на фалшивия блясък. Двата итало-готски документа, приведени в текста, са автентични.
Опасявах се, че разказът ми за свалянето на папа Силверий от Антонина би могъл да предизвика възражения. Апологетите на католицизма се придържат към версията на африканския историк Либерат, съгласно която обвинението срещу Силверий, че е предал Рим на готите, било скалъпено от Антонина по заповед на императрицата, а Велизарий бил съучастник в това престъпление. Това изложение на събитията е в противоречие с характера на Велизарий, а Либерат, в чийто летопис има най-малко един анахронизъм, е заел страната на Силверий, подтикван вероятно от омразата си към новия папа Вигилий. Лично аз отдавам предпочитание на версията на Прокопий, който е бил в Рим по онова време и макар да признава, че Теодора е била в дългогодишен конфликт със Силверий, като дори намеква, че след свалянето си той бил убит по нейно нареждане, явно го смята за виновен. Така или иначе, според историка Анастасий Силверий е бил избран чрез подкуп и по всеобщо признание е извършил веднъж предателство в полза на крал Витигес. Очевидно възмущението на църквата, че жени като Теодора и Антонина са се намесили в църковните работи, е изиграло решаваща роля за по-късното канонизиране на този съмнителен светец и мъченик (20 юни).
Номизмата през царуването на Юстиниан е имала приблизително днешната стойност на една английска лира или на пет американски долара. Разстоянията са дадени в римски мили, които са почти равни на английските. Географските названия са осъвременени в случаите, когато това ги прави по-разбираеми.
Картите са съставени от Ричард Криб. Трябва да изкажа благодарност на Лора Райдинг за голямата й помощ при подобряването на езика и стила.
Глава първа
Детството на Велизариий
Когато Велизарий бил на седем години, овдовялата му майка го предупредила, че е вече време да се раздели с нея, с прислугата и с тяхното имение в тракийския град Чермен и да тръгне на училище в намиращия се на няколко километра Адрианопол, където негов наставник щял да бъде брат й, достопочтеният Модест. Тя го накарала да се закълне в Свещеното писание — тъй като била православна християнка, — че ще изпълни обета, даден от негово име от кръстниците му, които били починали неотдавна. Велизарий се заклел, като се отрекъл от светските съблазни, от плътта и от нечестивия.
Аз, авторът на тази гръцка хроника, съм човек със скромно положение, обикновен слуга, но почти целият ми живот премина в служба на Антонина, съпруга на същия този Велизарий, за това трябва да се отнасяте с доверие към написаното от мен. Иска ми се да започна, привеждайки мнението на моята господарка Антонина за положената, в Чермен клетва: тя намираше за крайно неразумно обвързването на малки деца с духовни обети от такова естество, тъй като те не са ходили още на училище и не познават ни най-малко света на мъжете, жените и духовниците. Това е също толкова противоестествено, казваше тя, колкото и налагането на някакво телесно ограничение в най-ранна детска възраст, например да се кара детето винаги да носи със себе си някой малък дънер или никога да не завърта глава, като вместо това извива цялото си тяло или движи само очите си, без да мърда главата. Подобни изисквания биха създали големи неудобства, няма две мнения по този въпрос, но далеч не толкова големи, колкото тържественото отричане от светските съблазни, от плътта и дявола, извършено от един млад благородник, предопределен да служи на негово свещено величество императора на източните ромеи, който царува в Константинопол. Защото щом момчето престане да бъде дете, има две възможности: или изкушенията стават твърде големи и то нарушава обета си, измъчвано от горчиво разкаяние и загубило вяра в моралната си устойчивост, или също така нарушава дадения обет, но без да изпитва разкаяние, тъй като светските съблазни, плътта и дяволът му изглеждат много примамливи и тогава то загубва всякакво чувство за тържествения характер на една клетва.
Но Велизарий бил такова изключително дете, а по-късно бе и такъв изключителен мъж, че никакви трудности не бяха в състояние да го смутят особено. Да се върнем към абсурдния пример, употребен от моята господарка: той лесно би привикнал да не върти никога главата си и при това щеше да направи този
