— Помислих, че ставам свидетел на истинско чудо, и затова не се удивих много, както и пророк Валаам не е проявил голямо удивление, когато магарето му изведнъж проговорило в името божие. Защото за господа бога всичко, е възможно и човек не бива да се учудва повече на такива явни нелепици, като говорещи магарета или засищането на пет хиляди души с храна за една дузина (и то така, че да остане от нея), отколкото на естествения магарешки рев или на естествената гладна смърт на хората, чийто град е останал без храна. Защото в единия случай ние имаме бога, чиято същност е да надхвърля рамките на възможното, а във втория имаме природата, чието предназначение е да се подчинява на законите, които бог е дал на всички живи твари и на човека. Но случаи като днешния с право предизвикват нашето учудване, защото тук природата е надминала себе си без каквато и да било божествена или демонична помощ. Ако това момче оцелее до възмъжаването си, от него ще излезе първокласен военачалник — то притежава шестте най-важни дарби за това: търпение, храброст, изобретателност, умението да командува войските си, да съчетава различни видове оръжие в нападение и да избира правилно момента за решителния удар. Аз бях в кавалерийското попълнение по време на персийските войни и съм срещал както добри, така и лоши пълководци. Така че имам опит.
Палеолог отвърнал:
— Но ако не прибави към всички тези дарби и скромността, нищо няма да излезе от него.
Една посвоему мъдра забележка — тази седма добродетел би трябвало наистина да увенчава останалите шест.
Заекът бил изяден, както и почти всичкият пресен хляб, но в торбите с припасите им бил останал сухар и малко наденица, така че не си тръгнали гладни. Страхували се да пренощуват в хана, тъй като някой можел да вдигне под тревога замъка на Йоан, затова вързали кападокийците и ги качили на конете им — Симеон и робите били натоварени да водят по двама от пленниците. Старата ханджийка била избягала от дома си, щом боят започнал, а когато се върнала и заварила тези грубияни укротени, признателността й не знаела граници, сякаш й били направили лична услуга. Независимо от това нашите приятели я възнаградили богато.
Велизарий яздел начело заедно с Палеолог, а Йоан Арменеца изпълнявал ролята на ариергард. Призори спрели да починат в някаква гора, където един от кападокийците умрял от раните по главата си. Останалите проклинали и ругаели безспир, но не направили опит да избягат. По-късно през същия ден те стигнали в Адрианопол без повече приключения и Симеон предал кападокийците на съдията. Земляците на Симеон го посрещнали с радост и учудване, тъй като групата доброволци била съобщила за неговото пленяване.
Кападокийците били заведени в затвора, където трябвало да чакат, докато Йоан ги откупи. Не можели да бъдат обвинени в убийство, нито в каквото и да е друго, освен в открадването на един сготвен заек, понеже не било много ясно дали са възнамерявали да приведат в изпълнение кръвожадните разпореждания на Йоан. Йоан изпратил писмо, в което обяснявал, че е бил в правото си да задържи и да изгони Симеон, тъй като той бил нарушил най-дръзко границите на неговите владения.
Съдията не можел да обвини Йоан в някакво престъпление, защото се страхувал да не раздразни други крупни земевладелци. Той знаел също така, че за Йоан е въпрос на чест да не допусне да бъдат наказани неговите слуги и сънародници. От друга страна, съществували сериозни доказателства както срещу господаря, така и срещу неговите хора. Така се стигнало до миролюбиво съглашение, по силата на което стражите били освободени пред очите на всички, а Йоан заплатил тайно повече от половината от своя дълг, възлизащ на двеста либри злато (над четиринайсет хиляди номизми). По този начин Йоан спасил честта си, а местните жители били спасени от разорение. Същият този Йоан Кападокиеца, чиято алчност, злоба и фарисейска набожност направили силно впечатление у един толкова млад човек, стана по-късно началник на дворцовата стража и главен снабдител на войската и в качеството си на такъв създаде много пречки на Велизарий.
След това Велизарий, Йоан Арменеца, Палеолог и двамата роби отишли във вилата на вуйчото на Велизарий — Модест, водени от Симеон, който го познавал отпреди. Тя се намирала вън от града, близо до един поток с пъстърви и сред хубава гора. Велизарий приветствувал вуйчо си, който бил висок слаб човек, лишен от войнственост и с подчертана склонност към литературата, и му предал остатъка от пипера. Момчето било прието радушно, заедно с Йоан Арменеца и Палеолог. Заговорили на латински и Модест изслушал разказа за битката. Той отбелязал:
— Чудесно, племеннико, чудесно! Твоят замисъл е следвал най-добрите римски традиции — традициите на Марий8, Метел9 и Мумий10. Но латинският ти съдържа голям брой варварски думи и фрази, произнесени сякаш от грухтящата муцуна на някой африкански носорог — те дразнят слуха ми. Ще трябва да ги изкореним и да ги заместим с култивирания и елегантен език на Цицерон и Цезар. Моят приятел Малт, чието училище ще посещаваш, е за щастие човек с много вкус и голяма ерудиция. Той ще ти обясни разликата между добрия латински на благородните езичници и вулгарния диалект на калугерите плебеи.
Всъщност така би изглеждало казаното от него, ако се преведе на ясен език. Но Модест никога не си позволяваше и най-малката забележка, без да я забули с някоя общоприета литературна алюзия, с парадокс или с игра на думи или и с трите заедно, така че за Велизарий било много трудно да го разбира. Дори аз самият предпочитам да не възпроизвеждам предвзетите фрази, с които си кълчеше езика, защото няма друга безсмислица, толкова абсурдна, че да ги предаде с чест — ако изобщо заслужават някаква чест. Работата е там, че докато гръцкият език е гъвкав и пластичен, подходящ за неочакваните обрати на метафората и за хумора на комедията, латинският е вдървен и не особено податлив за такава употреба. Някой бе нарекъл латинската реторика „фалцет за изпълнители на женски роли“.
Училището на Малт се намираше в самия център на Адрианопол — то не беше от тези килийни училища, където образованието е мизерно сведено до хляба и водата на Свещеното писание. И хлябът, и водата са необходими, но телесното недохранване, наблюдавано при затворниците или бедните селяни, подложени на тази диета, съответствува на духовното недохранване на някои свещенослужители. Те могат да кажат наизуст без нито една грешка цялото родословно дърво на юдейския цар Давид, чак до времето на Потопа и Девкалион11, а дори и по-назад — до Адам, или да възпроизведат цели глави от посланията на свети Павел тъй гладко, сякаш са написани в римувани стихове, но във всички останали области са невежи като риби или птички небесни. Веднъж, когато бях заедно с моята господарка Антонина в Равена, Италия, се натъкнах на един епископ, който явно не разбра, че споменавайки името на добродетелния Еней, тя има предвид троянския герой и неговото предателство по отношение на картагенската царица Дидона. Аз, боже опази, съвсем не претендирам за ученост, защото съм само слуга и единственото си образование дължа на това, че съм присъствувал на разговорите между интелигентни хора. И все пак бих се срамувал да се призная за толкова невеж, колкото се оказа този епископ. Той нямаше никакво понятие за какво говори моята господарка.
— Еней ли? — повтори той. — Еней? Много добре познавам съответното място от Деянията на апостолите, но повярвай ми, сестро во Христе, там няма да намериш никакъв оригинален текст, нито пък отпратка от някой добре осведомен коментатор, от която да се вижда, че добродетелният Еней от Лида, когото апостол Петър излекувал от паралич (макар че бил на легло от осем години), е посещавал след това някаква си картагенска царица Дидона, а какво остава да говорим за предателство!
В училището на Малт, което беше под имперски надзор, се изучаваше, разбира се, и Свещеното писание — нали и отрупаните с лакомства маси също не минават без хляб и вода. Главното меню обаче се състоеше от добрите латински и гръцки автори. Подобна литература поощрява учениците да се изразяват по-точно, което ще рече и да мислят по-ясно, а освен това разширява неимоверно много познанията им по история и география и ги запознава с обичаите на другите народи. Известна ми е тезата, че войниците не трябвало да се образоват, понеже най-силните варварски племена, като готите и франките, чиито първенци са всички без изключение професионални войници, презирали книжната ученост. Но пословицата „образованието разваля войника“ се отнася според мен само до обикновените редници, а не до военачалниците. Във всеки случай нито една нация в света не е дала, доколкото ми е известно, някой прославен пълководец, който да не е имал известно образование или ако то му е липсвало да не е съжалявал за това.
По-късно Велизарий споделяше със своите приятели, че от описанието на дългата война между Атина и Спарта, дадено от Тукидид12, както и от разказа на Ксенофонт
