крака и много къса туника, поднася чашите, пускайки по някоя малка шега.
По едно време Симеон започва да шепне нещо на Палеолог (който се е излегнал от лявата му страна), като сочи фриза и поклаща неодобрително глава. В отговор Палеолог се намръщва предупредително и Модест се провиква:
— Е, уважаеми гости, това ли е вашето трапезно приятелство? Та нали, Петроний Арбитър15 посочи още преди няколко столетия в прочутия си сатиричен роман, че съгласно етикета всички критични забележки на трапезата трябва да бъдат изказани на висок глас? Хайде, нека да ги чуем! Какво не ви харесва в моя фриз? Това е копие на една голяма творба от майстора на фреската Горгас, изработено от един надарен съвременен имитатор. Оригиналът се намираше в Коринт, но е вече унищожен и това прави моя фриз двойно по-ценен за мен и за всеки познавач. И Модест продължава с напевен глас:
— Обърнете внимание как Бакх, след като е ограбил Индия, страната, където мъдреците, наречени факири и облечени само с парче плат около бедрата, спят (отправяйки молитви към своите богове), увиснали в празното пространство на три стъпки над изсъхналата, гъмжаща от змии земя — как великият, вечно млад Бакх впряга тигрите в триумфалната си колесница, украсена с гроздове и със сочни лози вместо поводи! От къдриците му се подават златни рога, символ на мъжество, които мятат мълнии — същите тези мълнии, чрез които Юпитер го е заченал със смаяната Семела16. Гладките му слепоочия са окичени, както забелязвате, с макове…
— Моля да бъда извинен за грубото прекъсване на твоето обаятелно и красноречиво слово — намесва се Малт, който вижда, че гостите, изпили твърде малко вино до този момент, започват да губят търпение пред перспективата да изслушат една дълга и объркана класическа реч, и знае кой е единственият начин да накара Модест да млъкне, — но това не са макове, а асфодели17. Маковете са цветята на Морфей18, на Церера и Прозерпина19, а на Бакх подхождат асфодели. Горгас е бил много образован художник и не би допуснал такава грешка с цветята. — След това се обръща бързо към слугата: — Момче, я налей пак, и нека този път да бъде чисто вино!
Модест поднася извиненията си: искал, разбира се, да каже асфодели, „грешка на езика, ха-ха!“. Но самоувереността му е разклатена и той е разколебан в намерението си да продължи своето слово.
Симеон изразява убеждението си, че полуголите жени от свитата на Бакх, изобразени на фриза, не са много подходяща украса за една християнска столова. Като ги гледа, човек може да си помисли, че се намира в някой вертеп на Тир или на Сидон или пък в езическо свърталище, оплаква се той.
— Никога не съм посещавал подобни дупки — отвръща остро Модест, — но ти сигурно ги познаваш доста добре. Същевременно бих желал да ти кажа, че за мен отношението към голото тяло е един от пробните камъни за цивилизованост. Варварите, също както и псалмопейните, неграмотни, диви монашески братства, не могат да понасят гледката на собствените си разголени тела.
Никой, дори и Симеон, не се застъпва за калугерите, но Бесас отговаря раздразнено:
— Ние готите намираме гледката на един съблечен човек смешна — също както ти, Модест, би се надсмял на този, който не може да се подпише; впрочем мнозина благородни готи наистина не могат да се подписват, и аз съм един от тях.
Въпреки чудачествата си Модест има добро сърце и не иска да се кара със своя гост. Той дава израз пред Бесас на голямата си изненада, че човек с такова благородно име не е в състояние да го напише на лист хартия или на пергамент.
— А защо са създадени секретарите гърци? — смее се Бесас, готов на помирение.
След това Модест обяснява на тракийските си гости колко е горд, че (макар и римлянин от най-висок ранг) той живее в Тракия, някогашната родина на великия Орфей, музиканта, и люлка на благородния култ към Бакх.
— Тези голи жени, Симеоне, са всъщност твои прабаби — тракийките, които в благочестивия си гняв разкъсали на парчета цар Пентей заради това, че отхвърлил виното, този дар на боговете.
— Всички мои прабаби са носили дълги, дебели, съвсем прилични роби! — извиква Симеон и възмущението му предизвиква всеобщ смях.
Докато прислугата отнася остатъците от предястията, танцувачката изпълнява един хубав акробатичен танц. Като апотеоз на своите изкусни скокове тя започва да ходи на ръце, извива тялото си на дъга и спуска крака до самата си глава, поемайки с тях една поставена на пода ябълка. Момичето продължава да ходи на ръце и дори да отмерва с тях по пода такта на песента за ябълката, която е подхванала, като си дава вид, че се чуди на кого да подари плода. Всъщност решението й отдавна е взето: тя поставя ябълката на масата до младия Велизарий, който се изчервява и я скрива в най-дълбоките гънки на туниката си.
Симеон цитира думите на Адам от Битие: „Жената… ми даде ябълка от дървото, и аз ядох“, а Модест произнася два стиха от поета Хораций: „Галатея, тази палавница, хвърля ябълка по мене“, и всички са поразени от сходството между сакралната и светската литература. А танцувачката (която всъщност е моята господарка Антонина) е удивена от внезапното си влечение към този висок, красив младеж, който я гледа с такова неподправено възхищение, каквото се приписва на Адам при първата му среща с Ева.
Това влечение се доближаваше според мен твърде много до любов — едно чувство, от което майката на моята господарка винаги я предупреждаваше да се пази, тъй като то би попречило на нейната професия. По онова време Антонина беше почти на петнайсет години, една година по-голяма от Велизарий, и от три години вече живееше твърде разпуснато — нещо неизбежно за една танцувачка. Тъй като беше здрава, жизнерадостна девойка, тя извличаше истинско удоволствие от похожденията си и те не й вредяха никак. Но забавленията с мъже нямат нищо общо с любовта към един мъж и погледът, който й отправи Велизарий, я накара да изпита не толкова разкаяние за водения от нея живот — разкаянието е равносилно на признание, че сме сбъркали, а това съвсем не беше в характера на Антонина, — а по-скоро една неочаквана скромност, сякаш за да се окаже, достойна за скромността на Велизарий, примесена с чувство на собствена гордост.
През цялото това време аз клечах в един ъгъл и очаквах заповедите на господарката — щом плеснеше с ръце, трябваше да й подавам едно или друго одеяние и разни предмети от нейната торбичка.
Модест продължи своето мъчително объркано описание на фриза и на скрития в него смисъл:
— Тук, както виждате, взет в плен от веселото божество на виното, крачи богът-река Ганг, с воднисто- зелен лик и страни, оросени от сълзи, които се стичат като мощен поток в свитото му от жегата русло, а зад него върви група сажденочерни пленници, в ръце с подноси, отрупани с най-различни съкровища — слонова кост, абаносово дърво, злато и искрящи камъни (сапфир, аквамарин, сардоникс), смъкнати от лъскаво черни гърди.
Моята господарка Антонина спечели благодарността на всички присъствуващи, като поиска лютнята си. Тя изпя една любовна песен, написана от сирийския поет Мелеагър, при бавен, тържествен съпровод. Девойката не се обърна нито веднъж към Велизарий, но в самия край му хвърли един бърз поглед, който, накара лицето и врата му да пламнат, а когато руменината се отдръпна, той целият побледня. Никога през живота си тя не бе пяла толкова хубаво, за което бе поздравена с шумно чукане на чашите — даже Симеон извика браво, макар да не беше голям любител на езическата музика и въпреки опитите си да изглежда безразличен, докато тя танцуваше. Симах, философът, поздрави Модест, като възкликна:
— Ти наистина ни дари с едно рядко явление: певица, която свири и пее вярно, произнася думите точно, предпочита Мелеагър пред нелепите улични балади и при това е красива. Не съм чувал, нито виждал нищо по-добро дори в самата Атина. Ела, момиче, позволи на един признателен старец да те целуне!
Ако поканата бе дошла от Велизарий господарката щеше да се намери с един-единствен скок в скута му, сплела ръце около врата му. Но на мършавия, сумтящ, педантичен старец Симах тя не искаше да окаже подобна милост и затова сведе поглед към земята. През останалата част от вечерята, макар че продължи да пее, да танцува и да се шегува повече от всякога, Антонина не допусна никакви волности — те бяха отказани дори на Бесас, при все че той беше светски човек, як и с приятна външност, всъщност тъкмо онзи тип мъж, на когото при нормални обстоятелства би се спряла като на любовник за следната нощ. Тя се държеше скромно и това съвсем не беше преструвка, защото бе загубила обичайната си смелост и самоувереност.
При поднасянето на основните месни блюда — печено агне, гъска, свински бут, риба, — сервирани на подноси от масивно старо сребро, Модест засиява от удоволствие. Той започва една дълга, объркана реч, в
