големи опасности за империята. Защото императорите в Константинопол бяха принудени да избират между възможността да обидят римския папа, който беше признат наследник на апостол Петър и бе осъдил сектата като еретическа, или да обидят египтяните, от чиято добра воля зависеха житните доставки на Константинопол. Някои императори кланяха към първата страна, други — към втората, а трети се опитваха да намерят някаква база за компромис. Тези спорове станаха причина за опустошителни бунтове, войни и разпри между различните църкви, а по времето, което описвам, бе възникнала явна схизма между източната и западната църква. Властвуващият император Анастасий беше склонен да подкрепи монофизитите, затова гражданинът Симеон, в стремежа си да ядоса кападокийците натрапници, поставил знак за равенство между лоялността си към императора и своя монофизитизъм.
Те се оказали безсилни пред красноречието на Симеон, макар че всички крещели в един глас, затова се обърнали към Палеолог да защити, в качеството си на учен, православната вяра, което, той сторил с готовност. Йоан Арменеца, подтикван от Велизарий, продължавал да ги налива с вино по време на целия спор.
Палеолог се позовал на думите на папа Лъв, които не помня, ако изобщо съм ги чувал някога, но които сигурно са били горе-долу в смисъл, че Синът божи не е само бог, както твърдят побърканите акуанити, нито само човек, както ни уверяват нечестивите плотинианци4, а още по- малко човек, на когото не са присъщи всички атрибути на божествеността, както считат глупавите аполинариани5, и че всъщност съчетава неразделно двете същности, човешка и божествена, както се вижда от думите: „Аз и Отец едно сме“, а също и: „Моят Отец е по-голям от всички“, и че човешката природа, по която Синът отстъпва на Отца, не накърнява божествената му природа, по която Синът е равен на Отца.
Кападокийците поздравили шумно Палеолог за изложението му, като взели да чукат с чашите си по масата и да блъскат с дървените си купи. Те не забелязали, че Велизарий се е вмъкнал под масата и започнал да завързва краката им с парче яко въже — не толкова стегнато, че да не могат да ги размърдат, като им се схванат, но достатъчно, за да им причини големи неудобства, ако се опитат да станат всички едновременно, тъй като ги бил навързал в тесен кръг.
Тогава Симеон се надсмял на Палеолог и изтъкнал, че да се отхвърли погрешната доктрина на акуанитите, алолинарианите или плотинианите съвсем не означава да се формулира вярната теза, че ако един свещеник е избран за папа римски, това не му дава правото да бъде главен съдник по въпросите на християнската вяра и че един папа може по политически причини да каже и да направи някои неща, които да са както против неговия бог, така и против неговия император. Симеон казал също, че природата на Сина не може да се цепи на две като дънер с брадва. Деянията и страстите на Сина не са нито само божествени, нито само човешки, а и двете неща едновременно — богочовешки. Така например Синът бе минал по водата в Галилея, което представлява акт, осъществен чрез плътта, но надхвърлящ законите, присъщи на плътската природа.
Дотук и двете версии, които чух по-късно във връзка последователността на описваните от мен събития, си съвпадат напълно, но на това място се появява едно различие. Нека разкажа първо случката така, както я чух много години по-късно от един жител на Адрианопол — по неговите думи той я бил научил от най- големия син на Симеон.
Според този адрианополец Симеон завършил изложението си със следните думи:
„Прочее по този въпрос папа Лъв отбелязва (мога да цитирам точните му думи): «Ardescat in foco ferrum. Sunt vincula mea solvenda. Mox etiam pugionibus et pipere pugnandum est. Tace!»6 Как може да давате ухо на такова пълно безумие, Мъже на Кападокия?“
Началникът на кападокийците се направил, че разбира латински, и без много да мисли, извикал:
„Благословен да бъде папа Лъв, който е произнесъл тези мъдри слова. Всяко от тях е самата истина. Ти сам опроверга себе си!“
Никой от тях не разбрал, че по този начин Симеон успял да съобщи тайно на Велизарий да нажежи ръжена в жарта, да го развърже и да се приготви за бой с кинжали и пипер.
Но според версията, която чух преди няколко години от Андрей, сам Велизарий произнесъл латинската фраза, с която уж опровергал Симеон, като извикал: „Ardescit in foco ferrum manibus tuis propinquum. Vincula solvum. Mox etiam pugionibus et pipere pugnabitur!“7, а невежите кападокийци (по разказа на Андрей) поздравили момчето като смел защитник на правата вяра. Всъщност тези думи на Велизарий, ако изобщо са били казани, уведомявали Симеон, че ръженът е сложен вече да се нажежава в жарта недалече от ръцете му, че ей сега ще го развърже и че скоро ще се почне бой с кинжали и пипер.
Против версията на Андрей говори добре известната склонност на старите хора да изопачават младежките си преживелици, особено когато разказват за някой човек, който впоследствие е добил широка известност. Така например свети Матей научил от някакви стари клюкари, че детето Иисус съживило веднъж едно врабче по времето, когато играели заедно, и разказал за това във втората си проповед наред с други чудеса, като например това, че Младенецът бил говорили от утробата на майка си и отправял укори към пастрока си Йосиф. Но в полза на тази версия мога да посоча обстоятелството, че тя стигна до мен не от трета, а от първа ръка и че познавах Андрей като човек, който заслужава доверие. Не може да се приеме и възражението, че такова малко момче, каквото е бил тогава Велизарий, едва ли е могло да говори добре латински, истински римски латински, тъй като това всъщност е бил майчиният му език. Бащата на майка му бил римски сенатор, който напуснал Италия заедно със семейството си петдесет години преди описваните събития, когато вандалът варварин крал Гензерих плячкосал храмовете и домовете на патрициите в Рим. Той дошъл в източните части на Римската империя за повече сигурност и семейството му запазило своя добър латински език. Така Велизарий владеел вече три езика: местния тракийски диалект, говорен в имението, латински, на който майка му и нейният домашен свещеник винаги разговаряли с него, и гръцки — езика на Източната империя, който още не говорел достатъчно гладко.
Но който и да е играл ролята на военачалник в този случай, битката се развила по следния начин. Първо Велизарий срязал тайно въжетата на Симеон с кинжала си. Кападокийците не го забелязали — те били вече свършили с месото, но продължавали да седят на трапезата и да пият. След това, като смушкал с лакът Йоан Арменеца, Велизарий грабнал цяла шепа от смления пипер, приближил се до масата и го хвърлил бързо в лицата им, с което и шестимата били заслепени, Симеон изревал и рипнал, размахвайки нажежения до червено ръжен, който Велизарий бил поставил, в огнището, а тракийците — Андрей и носачът — се втурнали да вземат оръжията си, захвърлени недалеч от тях.
Кападокийците изревали като бикове от болка й безпомощна ярост. Те били пияни от виното, с вързани крака, ослепени от пипера и омаломощени от бурни кихавици. При първото си нападение Симеон нанесъл страшни удари по главите на двама от стражите с нажежения ръжен, така че, макар и Палеолог да не взел никакво участие в борбата, кападокийците били вече само четирима срещу петима. Нападателите издърпали столчетата им и те се проснали, на земята. Момчетата и робите се изправили над тях е извадени мечове и кинжали. Симеон побързал да донесе няколко хамута от конюшнята и един по един ги завързал всичките — по занаят той бил сарач и връзвал много сръчно възли. При всеки възел изричал по един монофизитски аргумент, придружен от изрази като: „Измъкни, се от тази логическа връзка, господарю, стига да можеш!“ или: „Този текст се врязва плътно в съзнанието ти, нали?“
Те започнали жално, да се молят:
— Христа ради, добри човече, донеси, вода и гъба, че иначе ще ослепеем от този огнен прах!
Но Симеон запял с мощен глас химна на серафимите с онези добавки в монофизитски стил, причинили раздори, бунтове и кръвопролития в много християнски църкви. Когато всички били здраво завързани, Симеон ги уведомил, че Христос иска от него да прощава на своите врагове, и внимателно изтрил възпалените им очи е гъба, като повтарял:
— В името на Христа, Едноприродния!
И те трябвало да му благодарят.
Когато Симеон научил от Велизарий как е замислил битката, той се обърнал към Палеолог и казал:
