откачила я и отворила път за корабите. Високата плаваща кула с дългата лодка на върха била теглена срещу течението от товарни животни. Тогава, докато стрелците в галерите и пехотинците на брега атакували яростно готите в двете укрепени кули, плаващата кула била издърпана точно срещу вражеската кула на брега. Чак сега станал ясен замисълът на Велизарий. Дългата лодка била внезапно спусната от скрипеца и се стоварила върху струпаните на кулата готи, а в същото време към нея полетели дузина пламтящи факли. Лодката била пълна е катран, масло, смола и други леснозапалими вещества, така че за по-малко от минута цялата вражеска кула била обхваната от пламъци. Един готски ескадрон се опитал да нападне по брега, но се разколебал при вида на горящата кула и писъците на погълнатите от огнената стихия хора. Нашата пехота го обърнала в бягство. Велизарий започнал да разбива веригата от трупи и бил готов да продължи настъплението веднага щом Бесас предприеме уговореното нападение. Двеста готи изгорели живи в кулата, а гарнизонът на другата кула избягал.
Когато арменецът Исак чу новината, той нададе радостен вик, последван от всички нас, останалите в пристанището. Реши, че е време да завоюва своя дял от славата, като нападне един ограден с колове готски лагер, разположен на половин миля от нас и охраняващ Остия. Исак събра отряд от сто конници и препусна към делтата на реката, викайки на господарката Антонина:
— Оставям крепостта в твоите сигурни ръце, милостива господарке! Скоро ще се върна с богати дарове.
Но той не се върна изобщо. Превзел лагера при първото нападение, разпръснал гарнизона и ранил смъртно началника. Готите обаче разбрали, че това не е преден отряд на голяма армия, а само един безумец начело на стотина луди глави. Побързали да се върнат и заварили хората на Исак да грабят шатрите. Исак паднал убит и най-много десетина души от неговите хора успяха да се доберат до укрепленията. Един от тях, като видял, че пътят му за връщане е отрязан, препуснал нагоре към гърлото на делтата и се провикнал към един преден пост, оставен на другия бряг от Велизарий:
— Другари, Исак е убит! Аз единствен от неговите хора се спасих, но съм ранен в хълбока. Моля ви, пренесете ме през реката! — И с тези думи припаднал.
Докато го пренасяли през реката заедно с коня му на някакъв сал, един от постовете препуснал към преградата от трупи да занесе на Велизарий лошата вест. Ето какво му предал той:
— Уви, предводителю, всичко е загубено на пристанището. Исак е бил убит от готите заедно с целия гарнизон с изключение само на един човек, твоя гвардеец Сисифрид, който успял да избяга и бе пренесен ранен през реката в началото на делтата.
Велизарий познаваше Сисифрид като храбър, верен, изобретателен воин, а и на вестоносеца можеше напълно да се разчита, така че не му оставало друго, освен да повярва на тази новина. Първият въпрос, който задал със сподавена въздишка, бил:
— А моята съпруга, патрицианката Антонина?
— Не зная — отвърнал лостовият. — Думите на Сисифрид бяха: „Единствен аз останах от хората на Исак.“
Коленете на Велизарий се разтреперили. Сълзи рукнали от очите му и той останал за известно време безмълвен. Прекръстил се и замърморил сподавено молитва. Не след дълго обаче успял да овладее отново чувствата си — може би си е спомнил как Гелимер, вандалският крал, изгуби цяло едно сражение заради ненавременната си скръб по любимия брат. Било вече три часа, а Бесас все още не предприемал уговореното нападение, макар че сигурно бил забелязал горящата кула и разрушената водна преграда. Нима Велизарий трябвало да се изправи сам срещу цялата готска войска? Това щяло да бъде дръзко до лудост. И все пак щял да го стори с надеждата, че Бесас ще се притече на помощ, щом галерите наближат града, но смятал, че падането на пристанището е отрязало пътя му към морето, тъй като Остия бе също завоювана от врага, и едно поражение при тези обстоятелства би означавало сигурна катастрофа. Единствената му надежда била да се върне незабавно и да превземе отново пристанището. Той дал нареждане на всички галери да поемат обратен курс, качил пехотинците на борда, свикал конницата с тръбен сигнал и се спуснал бързо по течението на реката. Надявал се може би, че все още няма да е късно да изтръгне крепостта от ръцете на врага и да отмъсти за дадените жертви.
Когато зърнахме от пристанището връщащите се кораби, бяхме удивени, но неговото удивление при вида на нашите стражи по крепостните врати бе още по-голямо. В душата му се бореха облекчението и горчивото разочарование — облекчение, че съобщението е невярно, и разочарование, че бе изоставил поради глупавата си доверчивост едно така добре започнато начинание.
— Днес е денят на свети Николай — каза той с тъга, — когато децата намират скрити в обувките си сладкиши и когато старите войници се оказват глупци.
През нощта бе отново нападнат от маларичен пристъп. Тревогата и болката в душата му утежниха треската: състоянието му се влоши много и скоро започна да бълнува. Не преставаше да вика господарката, която стоеше до леглото му, но той не я познаваше. Сърцето й се късаше, когато в своите бълнувания той преживяваше отново парещата болка при вестта, че е убита. „Какво ми остава сега? — викаше той. — Антонина е мъртва!“
В самия разгар на треската ние болногледачите трябваше да повикаме на помощ осем от най-яките му гвардейци, за да му попречат да извърши някоя лудост. Представяше си ту че се бие с готите пред стените на Рим, ту че срещу него са персите при Дара. Един път нададе бойния си вик със страшен глас, сграбчи двама души и едва не ги смаза до смърт, но изведнъж падна на леглото задъхан.
Глава двадесет и втора
Отзоваване и прошка
Велизарий остана на легло в течение на десет дни. На единайсетия ден крал Тотила превзе Рим, след като предната нощ бе пуснат в града през Порта Азинария с цялата си войска от четирима вероломни исаври. Бесас не сменял непрекъснато разписанието за дежурствата на стражите, както бе правил навремето Велизарий, нито ключалките на портите, така че предателите имали възможността да се уговорят няколко дни по-рано с Тотила за точния час на отварянето. Те извършили тази подлост поради огорчението си от началника на техния отряд, който задържал част от дажбата им, за да я продава на патрициите.
Готите на крал Тотила се втурнали веднага да разграбват големите патрициански къщи, като оставили Бесас и неговите хора да се измъкнат необезпокоявани. Тотила се задоволил с намереното в палата Пинция — престъпно спечеленото имане на Бесас, което приличало по-скоро на царско съкровище или на богатата плячка, натрупана от пиратски капитан. В целия Рим, който доскоро наброяваше половин милион души, готите заварили не повече от петстотин обикновени граждани и четиристотин човека с патрицианска кръв, почти всички жени и деца, тъй като повечето патриции се измъкнали заедно с гарнизона на Бесас. Тотила започнал да руши укрепленията, като се заклел, че заради неблагодарното и враждебно отношение на гражданите към благосклонното управление на Теодорих и неговите наследници Рим ще бъде опожарен и превърнат в овче пасище.
Велизарий научи за отправената заплаха и писа до краля от пристанището:
„Крал Тотила, ако изпълниш заплахата си и опожариш Рим, люлката на цяла една империя, нима името ти няма да предизвиква отвращение у потомството? Бъди сигурен, че за тебе ще разказват и ще пишат така: Онова, което с толкова труд са изградили петдесет поколения римляни, събирали от цял свят най- благородните материали и най-добрите архитекти и строители, бе опожарено за един ден от едно германско князче като акт на отмъщение, когато градът бе опразнен от чумата и глада. Това е оскърбление към нашите велики предци.“
След като премислил, Тотила решил да се въздържи. Велизарий бе предположил правилно, че за един готски крал хипотетичната присъда на потомството ще се окаже по-важна от собствените му естествени наклонности или разумните съвети на най-мъдрите му сановници. Все пак Тотила разруши три мили от защитните стени и махна всички порти, с което направи Рим открит град. Той остави значителни сили да продължат обсадата на нашите войски в пристанището и тръгна да преследва Йоан Кървавия, който по това време се намираше в Тарент.
Йоан не се осмелил да се изправи срещу Тотила и побързал да отстъпи към Отранто, като по този начин върнал цяла Южна Италия, чийто пълен господар изглеждаше до този момент, обратно на нейните готски
