наредил обаче да бъдат сринати защитните стени на Неапол, така че дори и да бъде върнат, градът никога вече да не може да послужи като база за военни действия, насочени срещу готите.
Крал Тотила възнамерявал да се отправи след това към Рим, чийто гарнизон се намираше под командата на Йоан Кървавия, и да го превземе, защото гражданите симпатизирали на готите и щели да го посрещнат с добре дошъл. Но по това време чумата бе стигнала вече до Италия и по улиците на Рим навсякъде се търкаляли непогребани трупове. Тотила побързал да избяга от заразата. Част от войската му била изпратена да обсади Отранто, а той самият започнал, начело на останалата армия, обсада на Ауксимум и Тибур. Тибур бил превзет поради предателство и по този начин били прекъснати транспортните връзки между Рим и Етрурия, осигуряващи снабдяването с провизии на жителите на Рим. Колкото повече се разпадали имперските войски, толкова повече укрепвали силите на Тотила. Заплащането на ромейските войници зависеше от постъпленията от Италия — пари не можели вече да се намерят, понеже готите владеели почти всички земеделски области, а боеспособността на ромеите се определяше до голяма степен от получаваното възнаграждение.
Такова беше положението на нещата в Италия, когато Велизарий ни доведе от Константинопол. Преди това той мина през Тракия с четиристотинте си гвардейци, за да попълни войската си с нови набори. За пръв път от много години насам посети Чермен, своето родно място, и Адрианопол, където бе започнал военното си поприще. Земляците му го приветствуваха изключително радушно. Във всеки град, през който минаваше го очакваше тържествено посрещане: походът му се превърна едва ли не в царствено шествие. Четиристотинте катафракти, всички до един тракийци и герои от войните с готите, вандалите и персите, изглеждаха толкова внушителни и мъжествени със своите ризници и шлемове с бели пера, яздеха тъй уверено конете си и говореха с такова възхищение и любов за Велизарий, че най-малко четири хиляди новобранци се записаха под неговите знамена, хиляда и петстотин от които само от Адрианопол. В Тракия го наричаха „щастливеца Велизарий“ — освен че той самият никога не бе раняван, но и между неговите гвардейци, взели участие в толкова много славни сражения, имаше съвсем малко убити (поне докато служеха под неговата пряка команда), а мнозина бяха направили състояние. Велизарий се надяваше да намери тук оръжие и доспехи за новобранците, понеже в Адрианопол имаше немалко имперски оръжейни работилници, но отказаха да му ги дадат, независимо че бе готов да плати с чисто злато. Освен това българските хуни бяха обрали всички коне в Тракия по време на един неотдавнашен набег, с изключение на имперските стада, които бяха своевременно приютени зад стените на Тесалоника, така че остана и без коне. Нямаше оръжие, нямаше доспехи, нямаше и коне, а за да стане един новобранец добър конен боец, дори ако е свикнал със седлото, са необходими не по-малко от две години.
Отплувахме от Тракия, заобиколихме гръцкия бряг и хвърлихме котва в Спалатум, където се запасихме с провизии и намерихме оръжие, но не и брони за новобранците. От Спалатум Велизарий изпрати със задачата да освободи Отранто същия онзи Валентин, който бе предвождал градското опълчение в Нероновата равнина по време на отбраната на Рим; даде му две хиляди човека, повечето от тях необучени, и жито за една година. Валентин успя да освободи Отранто от обсадата в последния момент — гладът бе принудил гарнизона да вземе решение да се предаде на готите само четири дни по-късно. Велизарий не можеше да направи опит за слизане на брега в околностите на Рим, тъй като неприятелят охраняваше, с помощта на пленените кораби, цялото западно крайбрежие, затова ни поведе през Пола към Равена.
В Равена той призова местните готи да убедят своите съплеменници, сражаващи се на страната на крал Тотила, да си спомнят клетвата за вярност, дадена на императора. Но дори и името на Велизарий не бе в състояние да разколебае нито един от тях. С цел да си запази поне Емилия, той изпрати в тази област сто стари войници от своята лична гвардия, двеста от най-обещаващите новобранци, за които бе намерил коне и доспехи в Равена, и две хиляди души илирийска пехота. Столицата Болоня се предаде, но хранителните припаси бяха твърде оскъдни. Освен това илирите не бяха получавали възнаграждение от осемнайсет месеца и бяха крайно недоволни, че по време на техния престой в Италия е било допуснато българските хуни да нахлуят в Илирия и да отвлекат жените и децата им. Те заявиха внезапно, че се връщат в родината си, което и сториха, изоставяйки четиристотинте конници от личната гвардия да се оправят както могат. (Отначало Юстиниан се ядоса на илирите, но после им прости.) Така цяла Емилия попадна, в ръцете на неприятеля с изключение на крепостта Плаценция. Единствената сполука на експедицията беше успехът на конниците от личната гвардия, които предвождани от един тракиец на име Туримут, съумяха да си проправят път до Равена и да докарат оттам двеста коня и триста брони, принадлежали на убити от засада готи.
След това Велизарий изпрати Туримут в обсаденият от крал Тотила Ауксимум начело на хиляда човека — всичко, което можеше да отдели. Туримут успял да се промъкне в града през линията на готите без загуби, но след този смел набег бързо си дал сметка, че неговите хиляда души не са равностоен противник на трийсетхилядната готска армия, набъбнала до тези размери благодарение на изменниците от ромейската поиска. На онова, което било останало от гарнизона също не можел да разчита във военно отношение; Туримут говорил с началника и той се съгласил, че по-нататъшното присъствие на пристигналите подкрепления ще бъде по-скоро пречка, отколкото помощ, тъй като би означавало само повече гърла за хранене, и същата нощ нашата част се изтеглила от града. Готите били предупредени за намеренията на Туримут от един дезертьор и му устроили засада на четири мили от Ауксимум. Той загуби двеста души и всичките си товарни животни, останалите стигнаха благополучно до Ариминий.
Тотила бе разрушил укрепленията на всички превзети от него градове; Велизарий изпитваше нужда от по-добра база, отколкото представляваше Равена затова реши да укрепи отново Пизаурум, едно умбрийско пристанище между Ариминий и Ауксимум, където речната долина предлагаше добра паша за конете. Стените на Пизаурум бяха сринати наполовина и портите липсваха, но с обичайната си находчивост той изпрати свои хора да измерят широчината им и в Равена бяха изработени по мярка нови дъбови порти, обковани с желязо.
Туримут ги закара с кораби до Пизаурум и ги постави, а след това впрегна градското население да възстанови по-бързо стените. С него имаше три хиляди души, почти всички тракийски новобранци. Докато Тотила пристигне с войската си от Ауксимум, стените станаха достатъчно високи и можеха да бъдат отбранявани. Велизарий бе упражнявал усилено тези новобранци в стрелба с лък и те не се посрамиха. Смаян, Тотила отстъпи.
Велизарий изпрати на Юстиниан следното послание:
„Всемогъщи императоре,
Пристигнах в Италия без коне и без доспехи, понеже не можах да намеря такива в Тракия, а за да платя на тракийските новобранци, мога да разчитам единствено на личните си средства. Новият набор е малоброен, все още необучен, зле въоръжен и без коне. Редовната войска на Твое Величество и гражданското опълчение, които заварихме тук, не могат да се сравняват с неприятеля нито по брой, нито по мъжество. Крал Тотила владее цяла Италия — с изключение на няколко обсадени града, които не мога да освободя с наличните сили, — така че имперските данъци не могат да бъдат събирани. Дори войниците в Равена имат да вземат толкова много недобори от Твое Величество, че не мога по никакъв начин да ги заставя да се бият. Повече от половината преминаха вече към неприятеля.
Ако моето присъствие в Италия беше достатъчно, за да осигури победоносен завършек на войната, всичко щеше да бъде наред — разгласих за пристигането си с всички разполагаеми средства. Но нека Твое Величество има предвид, че пълководец без войска е като глава без тяло. Коленопреклонно предлагам да бъдат повикани от персийската граница и изпратени незабавно при мен хората от моята лична конница заедно с голяма част херулски или други хуни, ако Твое Величество реши, че е целесъобразно да им заплати значителна сума за техните услуги. Ако моята молба не бъде удовлетворена, едва ли нещо ще може да се направи от най-верния и покорен слуга на Твое Величество.
Йоан Кървавия повери командуването на Рим на Бесас и се нае да предаде това писмо на Юстиниан в Константинопол, като настои пред него да ни помогне да излезем от отчаяното положение, в което се бяхме озовали. Йоан потегли в самия край на годината, лето господне 545-то. През това време Велизарий остана в
