Равена, където обучаваше новобранците с помощта на малкото коне, като им сменяше ездачите за упражненията. Войниците се научиха да боравят изкусно със своите лъкове, дълги и къси копия и мечове както спешени, така и на кон; понякога яхаха и дървени коне като малките деца.
Ауксимум бе заставен да се предаде на Тотила от глада, а след него паднаха Фирмум, Пиценум и Аскулум, намиращ се също в Пиценум. После дойде ред на Сполетий и Асизи в Етрурия. Единствена Перузия продължаваше да се държи, макар че Тотила съумя да организира убийството на Киприян, началника на гарнизона.
Йоан Кървавия не предал писмото на императора, пред когото говорил само с общи и неясни фрази. Той бил уморен от войната в Италия и не искал да замени толкова скоро удобствата на Константинопол, където бил добре посрещнат, с несгодите и опасностите на бойното поле. Посветил се изцяло на задачата да си намери високопоставена съпруга и успял да се ожени за дъщерята на Герман — сестра на младия Юстин и братова внучка на императора. (С тази си постъпка той си навлякъл неприязънта на императрица Теодора, която я приела като нечувана дързост, едва ли не като декларация за претенции към престола след смъртта на Юстиниан.)
Като не получи отговор, Велизарий писа повторно; той възпроизведе точно предишното си послание, добавяйки само новини за последните успехи на Тотила. Съобщи, че Рим, защищаван от трихилядния гарнизон на Бесас, е застрашен сега от глад (флотата на Тотила, използуваща като база Липарските острови, пресрещаше натоварените с жито кораби от Сицилия) и няма да издържи още много месеци. Плаценция, последната северна крепост, останала вярна на ромеите, не бе издържала на глада и се бе предала. Той добави (по внушение на господарката), че доколкото негово пресветло величество не изглежда обезпокоен от положението на нещата в Италия, изложено в изпратеното по Йоан писмо, и очевидно не би могъл да направи нещо за неговото подобряване, Велизарий ще се смята свободен да се оттегли със своята съпруга и личната си охрана в Дирахий на отсрещния бряг на Адриатическо море. Климатът там не действувал толкова отпускащо, колкото в Равена, а и връзката с Константинопол — в случай че императорът благоволи да му изпрати нови нареждания — била по-удобна. Братовият внук на императора, Юстин, щял да поеме командата на Равена.
Писмото беше напълно почтително и благоприлично по форма, но Юстиниан доловил в него скрит упрек и затова решил да не предприема нищо по въпроса, още повече, че Йоан Кървавия отричал да му е било поверявано преди това някакво писмо. Но заедно с второто послание на Велизарий господарката изпрати писмо до Теодора, в което подчертаваше, че Юстиниан трябва да избере едно от двете: или да задържи Италия, като плати дължимото на тамошните войници и изпрати подкрепления, или да изостави всякакви претенции за този диоцез. Теодора успя най-сетне да убеди Юстиниан да изтегли известен брой войници от персийската граница, където опасността от нахлуване изглеждаше отминала с идването на чумата, и да изпрати Нарзес в Крим със задача да наеме значителен брой херулски хуни за експедицията в Италия. Но докато тези подкрепления, предвождани от Йоан Кървавия, пристигнат в Дирахий, настъпи късна есен, а междувременно положението в Рим ставаше все по-неудържимо. Най-многото, което Велизарий успя да направи, бе да прати хиляда човека, половината от тях членове на личната му конница, да пресекат Италия и да се притекат на помощ на слабия гарнизон в пристанището на Рим — а то трябваше да бъде задържано на всяка цена, за да може императорската флота да освободи от обсадата древния град. Валентин бе поставен начело на този отряд с изричната заповед да избягва всяко сражение, в което би могъл да понесе тежки загуби. Той успя да се изплъзне от готите и стигна необезпокояван до местоназначението.
Папа Вигилий — същият, който наследи сваления Силверий — бе получил неотдавна нареждане да напусне Рим и да отиде в Сицилия, където да изчака, докато бъде повикан в Константинопол. Юстиниан (който искаше да бъде запомнен като Велики, наред с другите си качества и постижения и заради таланта си на богослов) работеше от известно време върху един трактат и искаше да получи одобрението на папа Вигилий за него. Той се бе натъкнал на интересен проблем в доктрината за връзката между първото и второто лице на светата троица и му се струвате уместно да го обсъди с папата, преди да продължи по- нататък. Основната идея на трактата беше да предложи компромис между тези, които вярваха в едната природа на Сина божи, и онези, които вярваха, че той има две природи. По този начин голям брой еретици можеха да бъдат върнати в лоното на православието. Ще ви свестя подробностите на тази дискусия. Папа Вигилий не искаше да приеме сериозно богословската доктрина на императора, която беше объркана и противоречива, но не можеше да си позволи и да го обиди. Много повече го тревожеше един получен от него доклад за положението в Рим, съгласно който една крина жито се продавала там за пет номизми, а един вол за петдесет, а бедните ядели вече коприва и трева както при предишната обсада. Папата беше щедър човек и честен християнин, макар и да бе дал подкуп за поста си, затова не забрави трикратната заповед на Иисус към апостол Петър: „Паси Моите овци“, и нае малка флота от товарни кораби, които изпрати в пристанището на Рим с жито за градското население.
Папата постави начело на флотата един епископ, който направил голям завой, за да избегне готската блокада при Липарските острови, и докарал благополучно всички кораби в пристанището. Изпитал облекчение, когато със самото си пристигане видял, че имперското знаме продължава да се вее от кулата и че войниците от гарнизона го посрещат от стената с бурно махане на плащовете си. За зла участ той разбрал превратно сигнала, с който защитниците на пристанището искали не да го приветствуват, а да го предупредят за дебнещата то опасност. Едва корабите му били вързани здраво за пристана, и проехтял внезапен варварски крясък — два ескадрона от готите на Тотила изскочили от засада иззад един склад. Те завладели корабите и избили всички до крак, с изключение на епископа, когото завели вързан при Тотила. Ето какво се било случило: Валентин, нарушавайки изричната заповед на Велизарий, извел един-два дена преди това своите хиляда конници на бой срещу готите, но пътят му за връщане бил отрязан и той самият паднал убит заедно с почти всичките си хора. От един хълм обсадителите съзрели корабите на епископа, а малцината оцелели защитници на града били тъй слаби, че не могли да попречат на успешната засада на врага в пристанището. Плененият епископ (по съвпадение той също се казваше Валентин) бил подложен на щателен разпит от крал Тотила, който се надявал да изтръгне ценни военни сведения от него. Обаче епископът, като истински римлянин, не отговорил на въпросите на Тотила дори когато бил заплашен с измъчване. Кралят загубил търпение и заповядал да бъдат отсечени китките на двете му ръце. Стана ни много мъчно за този добър човек.
Самоубийствата от глад станали често явление в Рим. Ветеранът Бесас, огорчен от безотговорното отношение на Юстиниан към положението в Италия, се стремеше преди всичко към личното си обогатяване за сметка на гражданското население. По негова заповед всеки плебей, който искал да напусне обсадения град, трябвало да заплати за тази привилегия пет хиляди номизми, а от патрициите се изисквали по сто хиляди. Повечето патриции намирали тази цена за безбожна и предпочитали да останат въпреки големите мъчнотии. Зърно имало само във военните хамбари. Бесас го продавал малко по малко на все по-високи цени и с все по-големи примеси от трици, с което ограбвал и конете си. Когато златото не достигало, той приемал да му се заплати със стари сребърни съдове и кани, семейни реликви, но давал жито само срещу теглото им в сребро, без да държи сметка за стойността им като антики. Струва ми се, че Бесас е възнамерявал не след дълго да се предаде при условие той и неговите войници — също забогатели чрез продажба на част от дажбите си — да бъдат пуснати да си отидат с военни почести заедно с личното си имущество.
Една сутрин градската тълпа се събрала с шумни викове пред портите на палата Пинций, където се намираше главната квартира на Бесас. Трябва да са били страхотна гледка с изпитите си, мъртвешки бледи лица и подути от глад кореми — всички кучета, мулета, магарета, котки, плъхове и мишки били вече изядени, от ядивните неща оставала само копривата, освен ако някои не са яли скришом конски фъшкии и заклани деца. Стражите се опитали да разпръснат тези клетници, но щом ударели някого той падал от изтощение и не можел да се изправи пак на крака, а оставал да се гърчи на земята като оса или муха с опърлени криле. Започнали да се молят:
— За бога, или ни нахрани, или ни пусни да излезем от града безплатно, или сложи край на мъките ни, като ни убиеш!
Бесас отговорил:
— Не мога да ви нахраня, защото брашното ми едва стига за моите хора; не мога и да ви убия, защото това би било грях; а не мога и да ви оставя да напуснете града, защото се страхувам, че готите ще се възползуват от отварянето на портите и ще се промъкнат вътре. Смелост! Велизарий скоро ще бъде тук с
