— От твоя страна бе крайно неразумно и нелоялно, сияйни Велизарий — каза той, — да се върнеш при нас в Константинопол, преди да си стъпкал и последните искри от бунта на готите, които оттогава не са спрели да тлеят, за да се разразят напоследък в опасен пожар.
Велизарий отвърна с неизменното си търпение:
— Върни ми останалите конници от личната ми гвардия, твое величество, и ще направя всичко каквото мога.
Юстиниан се подсмихна.
— За някое ново предателство, така ли? Не, не, пълководецо, аз съм стар заек и не се хващам на такъв зелев лист. Освен това почти всички от твоите някогашни гвардейци бяха заведени неотдавна от придворните ми военачалници, както знаеш, на персийската граница и ние не можем да си позволим да ги върнем оттам. Но защо спориш с нас ти, който до съвсем скоро беше само един просяк? Ще ти разрешим да свикаш нови набори откъдето искаш в нашите владения, но тъй като повторното разразяване на войната в Италия се дължи очевидно на тогавашната ти небрежност, ние държим да финансираш с лични средства тази експедиция. Ние нямаме пари, но ти все още притежаваш голямо богатство. Ако приемеш това поръчение, ще те удостоим с голяма чест: ще те направим началник на дворцовите конюшни. До утре искаме да знаем какво е твоето решение.
И го отпрати.
Велизарий прие предложените му условия, понеже се отвращаваше от пазарлъци. Скоро отплува за Италия заедно с господарката Антонина, в чиято свита бях и аз, и със своите четиристотин тракийци. Новата му титла развесели много господарката. Тя често обичаше да казва: „Клети ми съпруже, провъзгласиха те за началник на Авгиевите обори, но ти забраниха да ги чистиш!“ (При своя пети подвиг героят Херкулес получил задачата да почисти за един ден оборите на цар Авгий и той се справил с нея, като отбил да текат през тях водите на две реки — Алфей и Пеней.)
Приблизително по същото време Соломон падна убит в Африка при сражение с нахлула мавърска част. Той се бе проявил като много способен префект, макар и силно затруднен от недостатъчния брой войници. Ромейските африканци отдавна съжаляваха за щастливите дни под вандалско управление, когато маврите си стояха в планинските крепости, а бирниците от Константинопол не бяха още започнали да съсипват страната. След смъртта на Соломон маврите колеха, палеха и опустошаваха без милост и без страх от възмездие. Колкото повече обедняваше диоцезът, толкова по-непосилни ставаха таксите, налагани на оцелялото имущество, защото данъчната оценка, направена в годината, когато Велизарий беше консул, си остана непроменена. После дойде и чумата. В тези години на всеобщо бедствие загинаха пет милиона души от населението и тъй като много земя остана необработена и неполята, пустинята я погълна. Мисля, че тази плодородна земя няма никога да се съвземе от преживените беди — поне докато Продължава да бъде в границите на империята.
Глава двадесет и първа
Изгнание в Италия
А сега трябва да разкажа за петте години на безспорно най-неблагодарната военна кампания, предприета някога от знаменит пълководец. Разочарованието ни потиска не само когато го изживяваме, но и когато говорим за него. Затова ще бъда кратък и ще напиша само толкова за този последен поход на Велизарий в Запада, колкото да докажа, че смелостта, съобразителността и енергичността му бяха останали незасегнати от трийсет години почти непрекъснато воюване и че той направи всичко каквото можеше да се очаква от него, ако не и повече.
Сигурно си спомняте, че готската корона украсяваше вече главата на един млад благородник на име Тотила, който в началото имаше под своя команда не повече от хиляда копия и владееше само един що- годе силен укрепен град — Павия. Но той беше първият способен монарх на готите след смъртта на Теодорих. Поради раздорите и бездействието на единайсетте императорски пълководци той успя да увеличи броя на хората си до пет хиляди и да ги организира в добре въоръжена войска. Същата година, в която Велизарий се скара с господарката в Дара, Йоан Кървавия, Бесас и останалите бяха получили заповед от Юстиниан да „смажат последните остатъци от готите“, но императорът не искаше да повери върховното командуване на нито един от тях. Те имаха на разположение дванайсет хиляди души, в това число и гарнизона на Сисавран, взет в плен от Велизарий и пристигнал неотдавна от Изтока. Главно поради разногласията им във връзка със справедливото разпределение на очакваната плячка те бяха безславно победени от Тотила при Фавенция, давайки хиляди убити и пленени, като при това — нечуван позор! — всички знамена бяха изоставени, макар че пълководците успяха да се спасят до един. Единствен персийският ескадрон се би смело и затова понесе най-тежките загуби. Накрая всеки от единайсетте пълководци поведе оцелелите си хора зад стените на собствената си крепост, така че цяла Италия можеше да бъде спокойно завзета от войската на Тотила.
Йоан Кървавия поведе отново на бой получените от Равена подкрепления. Макар и все още с по- малочислена войска, Тотила разби Йоан Кървавия в сражение недалеч от Флоренция и не само уби и рани много от неговите хора, но и успя да убеди голяма част от тях да преминат на страната на готите. Александър (Ножицата) бе довел войниците в Италия до крайно ниско състояние на духа, крадейки от техните възнаграждения и дажби. Никой войник не би се сражавал дълго време без заплата и прилична храна, освен ако не защищава собствения си дом и не се намира под предводителството на смел пълководец. А и когато сред командирите цари несъгласие, какъвто беше случаят, редовите войници скоро разбират това и загубват доверие в началниците си. Преминалите на страната на Тотила се поставяха под закрилата на един крал, който държеше на дадената дума — храбър, енергичен, великодушен предводител, който не споделяше върховното командуване със съперници.
Идната пролет, същата, през която Велизарий бе изпратен срещу цар Хосроу в Сирия, Тотила остави императорските пълководци да се крият в своите крепости в Североизточна Италия и се отправи към почти незащитения Юг. Прегази го с лекота, като завзе крепостите Беневентум, където разруши укрепленията, и Кума, където намери големи съкровища, и не след дълго започна обсадата на Неапол.
В Равена Йоан Кървавия писа от името на всички пълководци до Юстиниан с молба да прати подкрепления. Юстиниан реагира с неочаквана бързина и изпрати един сенатор, Максимин, начело на голяма флота и на всички войници, които можаха да бъдат събрани от учебните лагери и гарнизонните градове на Изтока. Максимин бе назначен за главнокомандуващ на войските в Италия. Той бе страхливец и нямаше никаква бойна закалка. По-голямата част от времето си прекарваше в пост и молитви. Юстиниан никак не обичаше да поверява големи армии в ръцете на видни пълководци от страх да не му изменят. Той, изглежда смяташе, че победите се печелят на колене, а не на седлото.
Експедицията завърши катастрофално, както и можеше да се очаква. Първо, Максимин се задържа месеци наред в Гърция, като изпрати напред един от своите военачалници с известен брой продоволствени кораби, но с недостатъчна за освобождението на Неапол войска. Конницата на Тотила изненадала тази малка флота, когато екипажите слезли непредпазливо на брега при Салернум да се запасят с вода и да се поразтъпчат, и взела почти всички в плен. Тогава Максимин отплува за Сиракуза в Сицилия, откъдето изпрати останалите войници и останалите кораби пак на помощ на Неапол. Бе вече ноември, твърде късна есен за безопасни плавания. Силен северозападен вятър настигнал експедицията недалеч от Неапол и изтласкал корабите на брега — разбира се, точно на онзи бряг, където крал Тотила се бил разположил на стан със своите готи. Стотици воини, успели да се спасят от яростта на вълните, били натикани обратно в морето: от безмилостните готи, които не желаели да се обременяват с пленници. Ромейският военачалник, предвождащ експедицията, бил обаче пощаден. Сложили му един оглавник и го накарали да отиде в Неапол и да прикани жителите му да се предадат, тъй като не можели вече да разчитат на помощ и били застрашени от гладна смърт. Тотила обещал да пощади живота им.
И Неапол не закъснял да се предаде. Когато видял до какво изтощение са стигнали жителите му, Тотила проявил човечност и разбиране, твърде рядко срещани у един варварин. Той се погрижил да не натъпчат изведнъж празните си стомаси и да умрат, като постепенно възстановявал силите им чрез равномерно увеличаване на дажбите. Не прибягнал до отмъщение и дори пуснал гарнизона с военни почести, като снабдил войниците и с товарни животни, за да могат да стигнат до Рим. Освен това, за пример на собствените си хора и за насърчение на местното население, той екзекутирал един готски войник за изнасилване на италийска девойка, на която подарил за зестра цялото имущество на провинилия се. Тотила
