господарката, но отначало той не можа да повярва в неговата истинност. Накрая каза:
— Ако твоята господарка Антонина наистина е готова да ме изслуша, кажи й, че цялата вина е само моя, но че не друго, а прекомерната ми любов към нея е причината да проявя такава липса на здрав разум!
Същата нощ Велизарий и господарката се срещнаха тайно в неговото жилище. Единствен аз знаех за това. И двамата ме прегърнаха, целунаха ме по бузата и казаха, че ми дължат живота си.
На другия ден се срещнах с младия човек от Кизик под статуята на слона. Дръпнах го в едно усамотено място му казах:
— Тук в тази торба има петстотин златни номизми. С тях твоето семейство ще може да живее прилично до края на дните си. Но за да ги спечелиш, ще трябва да проявиш отчаяна смелост.
— Какво искаш да сторя, благодетелю? — попита той.
— Трябва да убиеш епископа на Кизик. Той е враг на моя господар, чието е това злато.
— Твоите думи ме плашат! — извика той.
— Но защо, след като и без това ти остава да живееш още само няколко месеца и след като с тази си постъпка с един удар ще си отмъстиш за понесената несправедливост и ще осигуриш изпадналото си в беда семейство?
— Кой е господарят ти? — запита той.
— Ще ти кажа без колебание — отвърнах. — Той е Йоан Кападокиеца; понастоящем свещеник в катедралата на Кизик.
Накарах го да повярва, че наистина ще му дам обещаното злато, след като му връчих десет номизми като аванс, той се нае да извърши убийството и радостен, си тръгна.
Скоро от Кизик пристигна очакваната вест. Младият човек бе изпълнил своето задължение. След служба останал да чака вън пред портала на катедралата и когато епископът се появил, той го намушил с един дълъг нож. Хванали го и го заплашили със страшни мъчения, ако не разкрие подбудите за това светотатствено убийство. Както очаквах, той не споменал за нанесените му неправди и казал само, че бил подкупен да стори това за десет златни монети от Йоан Кападокиеца. Неприязънта, изпитвана от Кападокиеца към епископа, беше всеизвестна. Изправили го пред местния съд за съучастие в убийство, намерили го за виновен и го осъдили на смърт. Господарката се застъпи за него пред Теодора и младият човек бе помилван — по-късно аз му изпратих остатъка от петстотинте номизми. Колко още е живял след това, не зная.
Животът на Йоан Кападокиеца също бе пощаден от Юстиниан под предлог, че няма достатъчно доказателства за вината му. Все пак той бе лишен от свещеническия си сан, бичуван и принуден да си каже всичките минали грехове. Макар и да не се призна за виновен в убийство, останалите му престъпления бяха толкова ужасни, че заслужаваше да бъде обесен десет пъти заради тях. Цялото му имущество бе конфискувано в полза на короната, а той самият бе натоварен гол-голеничък на един търговски кораб, заминаващ за Египет (някой на борда се смилил и го наметнал с грубо одеяло). При всяко спиране на кораба го карали да слиза на брега и да проси хляб и медни петачета на кея. Така отмъщението стана най-сетне пълно — Теодора и господарката се бяха заклели да докарат Кападокиеца до голота и просешка тояга, а не да причинят смъртта му. Душата на колесничаря Дамокъл, моя предишен господар, намери най-сетне покой край бреговете на Стикс.
Сега господарката можеше вече да отиде при Теодора и да я помоли да прояви отново своето благоволение към Велизарий, като заяви, че тя самата е готова да му прости и да заживее пак с него. Предаността й към Теодора бе доказана за сетен път, а Велизарий нямало да направи нищо повече, с което да предизвика недоволството на своята императрица — тя можела да бъде сигурна в това.
Теодора не отхвърли нейното прошение. Тя изпроводи един императорски пратеник със следното писмо до Велизарий: „Ти много добре си даваш сметка, най-достойни човече, колко несправедливо си обидил своите владетели. Но тъй като аз съм много задължена на жена ти за неоценимите й услуги към короната, по нейна молба изличих от аналите всички обвинения срещу теб и ти давам милостивата си прошка. Така че занапред не бива да се страхуваш за безопасността си или за имуществата си, но ние ще съдим за теб не само по отношението ти към нас, но и по държанието ти към нея.“
Така Велизарий си възвърна отново височайшето благоволение, защото дори Юстиниан бе вече на мнение, че гордостта му е била достатъчно унизена; бяха му върнати половината от неговите съкровища и всички земи и къщи. Юстиниан задържа останалата част от парите, възлизаща на четвърт милион номизми, заявявайки, че на един поданик не подобава да притежава такава голяма сума, когато императорската хазна чувствува, остра нужда от средства.
В знак на близкото приятелство между семейството на господарката Антонина и нейното собствено семейство Теодора реши, че Йоанина, дъщерята на господарката от Велизарий, трябва да бъде сгодена за най-близкия й родственик — Анастасий Дългокракия, син на пълководеца Ситас и сестра й Анастасия. Тя виждаше този младеж като наследник на престола след смъртта на Юстиниан и нейната собствена смърт — тази женитба би засилила много позициите му в столицата. И годежът се състоя.
Може да ви се стори странно, че не съм споменал нищо за Йоанина след нейното раждане непосредствено преди експедицията на Велизарий за Картаген. Всъщност тя не беше близка с нито един от родителите си. Господарката Антонина не взе невръстното дете, когато тръгна с Велизарий на война, а го остави под настойничеството на Теодора, която започна да го чувствува като своя собствена дъщеря. Йоанина оставаше при Теодора в свещените покои на двореца дори когато родителите й се завръщаха в престолния град. Господарката беше доволна от това положение на нещата: тя изпитваше майчински чувства главно към Марта, съпругата на Хилдигер, която за зла участ бе отнесена от чумата. Велизарий обаче понасяше тежко това отчуждаване от единственото си дете. Той често й изпращаше писма и подаръци от далечните страни, с които нежно й напомняше, че има баща. Но когато се срещаха по време на кратките паузи между войните, това ставаше винаги в сянката на трона и Йоанина посрещаше със смущение неговата сърдечност. С Антонина детето се държеше по-свободно, като с някоя добродушна, знатна леля.
Новината за годежа на Йоанина скрепи в очите на всички помирението на Теодора и господарката с Велизарий. Теодора успя дори да убеди императора да бъде свидетел при размяната на дарове в дома на Велизарий и присъствието му там бе изтълкувано като добър знак за ново процъфтяване на Велизариевия род. Велизарий и господарката бяха ескортирани от остатъка от неговата лична гвардия — четиристотин тракийци, преминали във владение на господарката след смъртта на Теодосий и върнати сега на предишния им господар. Но останалите шест хиляди и петстотин техни другари по оръжие не му бяха дадени обратно.
Отзоваването на Велизарий от Изтока бе цяло бедствие за този район. Юстиниан даде заповед за нахлуване в Персийска Армения и подсили граничните войски до почти трийсет хиляди човека, но подели командуването между най-малко петнайсет пълководци. Всеки един от тях се придържаше към свой собствен план на действие, и при Дубис на река Аракс техните разединени сили бяха разгромени от някакви си четири хиляди перси и обърнати в паническо бягство, изоставяйки на произвола на съдбата плячката, знамената и оръжието си. Някои от тези пълководци продължили да бягат, докато конете им не паднали от изтощение, макар че на трийсет мили околовръст нямало и следа от неприятеля. Тогава всевластната чума се оказа най-неочаквано наш съюзник — тя се разпространи внезапно на персийска територия, която бе пощадена от нея до този момент, и прибра по един от всеки трима души във владенията на великия цар; ако не се бе случило така, лошо се пишеше на Ромейската империя. Защото от всички трийсет хиляди човека десет хиляди бяха убити в Дубис и десет хиляди пленени заедно с целия обоз амуниции и плячка.
Когато Велизарий пожела да се върне на Изток и да събере оцелелите, Юстиниан отклони високомерно това негово прошение. Истинската причина, която василевсът естествено не сподели с него, беше, че той не искаше Велизарий да успее още веднъж там, където другите се бяха провалили, и по този начин да се окаже незаменим; вместо това Юстиниан каза с характерната си противна усмивка, че занапред господарката Антонина трябвало да придружава своя съпруг по време на военните му кампании като гаранция за неговата лоялност и че тя „без съмнение не би желала да посети отново персийската граница предвид претърпените от нея огорчения, по време на предишното й пътуване“.
След това той продължи с думите, че ако Велизарий копнеел толкова много за бойното поле, можел да се върне в Италия и да довърши докрай наполовина свършената работа.
