Епикурееца и Петър ги принудил да дадат противоречиви показания. Опитал се да убеди съда, че това са неспособни, свадливи, алчни, непокорни, а на всичко отгоре и неблагодарни военачалници. Признал, че се е изказал против избирането на Теодора за едноличен монарх, но могъл да представи протоколите от срещата, водени от неговия секретар, които доказвали невинността на направените от него забележки — той протестирал против обвиненията, като възразил, че само е защитил основните ромейски закони. Теодора не можела да го осъди за измяна, но била твърдо решена да му причини колкото може повече зло заради това, че не я препоръчал на своите подчинени като, естествен наследник на Юстиниан.
Йоан Епикурееца и Петър били похвалени за своята вярност към престола и наградени с парични подаръци и нови титли.
Присъдата срещу двама-трима от намерените за виновни военачалници, в това число и Бузес, била строг тъмничен затвор дотогава, докато бъде угодно на техни величества. Бузес бе хвърлен в дълбока тъмница, където нямаше с кого да сподели нещастието си; нямаше дори тъмничари, с които да размени една дума. Веднъж на ден му хвърляха остатъци от месо и малко хляб като на диво животно в клетка. Пуснаха го чак след две години и четири месеца. Здравето му бе вече напълно съсипано, беше се научил да лази на ръце и крака, които се бяха покрили с мазоли, а косата и почти всичките му зъба бяха опадали. Нещо повече, очите му не можаха да понесат внезапното връщане на дневна светлина и той загуби завинаги способността си да чете и да вижда ясно предметите. Така бе отмъстено за жителите на Антиохия, чийто откуп той открадна навремето от добросърдечните едесци.
Велизарий, макар и намерен за невинен по обвинението в измяна, бил признат за виновен в това, че „повярвал в зловредни слухове и допринесъл за тяхното разпространяване“ (слуха за смъртта на Юстиниан), че не наказал Бузес за предателските му думи и че бил допуснал падането на… Калиник! Свалянето му от поста главнокомандуващ било потвърдено и всички негови имущества — земи, стока и пари — конфискувани в полза на императорската хазна.
Велизарий изслушал присъдата с достойнство и не я обжалвал. Единствената му забележка била, че — останал без средства — няма да може да осигури снаряжението, заплатите и прехраната на личната си гвардия, служила вярно на василевса в много войни.
Теодора отвърнала:
— Те се смятат за твои домашни роби и затова няма защо да се тревожиш за тяхната съдба. Те също са конфискувани.
Велизарий запазил мълчание, но стиснал юмруци така, че кокалчетата му побелели. Той обичаше хората от личната си конница и не му е било никак лесно да се примири, че ще го разделят от тях и ще ги дадат на некомпетентни военачалници.
Теодора се обърнала към Нарзес и казала:
— Робите на бившия главнокомандуващ армиите на Изтока, намиращия се тук Велизарий, да бъдат поделени между висшите дворцови военачалници, като първият избор се дава на теб. Ако някои от тях останат, понеже издръжката им не може да бъде поета от придворните, нека имперските секретари си ги разпределят по жребий.
Така Велизарий видя с болка на сърцето как мнозина от тези сурови мъже, овладели благодарение на него до съвършенство тънкостите на бойното изкуство, стават вратари и прислужници на парфюмирани евнуси.
Той загуби не само половината хора от своя ескадрон, които го бяха придружили до Константинопол, но и останалите, също извикани обратно по височайша заповед. Велизарий пак им изпрати тайно съобщение: „Търпение, другари, много ви моля! Не след дълго всичко ще бъде отново наред. Прекарайте приятно отпуската си в столицата, продължавайте да се упражнявате както съм ви учил, не давайте израз на съжалението си към мен, преглъщайте всички обиди. Търпение!“ Те се подчиниха, макар и неохотно.
Столичната тълпа, която, както е известно, е толкова неспособна на трезва преценка, колкото и непостоянна, чу за присъдата на Велизарий със скрито ликуване. Във винарните се говореше: „Няма съмнение, императорът и императрицата сами се погубиха със своята неблагодарност. Нашият Велизарий няма да преглътне подобна несправедливост. Той е толкова смел и горд! Само почакайте: скоро ще чуем за внезапно въстание на личната гвардия и за кърваво убийство в свещените покои на двореца.“
Всички чакаха с нарастващо нетърпение. Но нищо не се случваше. Хората скрито негодуваха, че техният предишен идол, техният славен герой Велизарий, се е огънал пред злобата и неблагодарността на царствените си господари с унизителното смирение на каещите се монаси. (Те клечат като жаби в килиите си в очакване на дежурния флагелант, който обикаля с теления си бич и шиба голите им гърбове, докато не се отворят отново старите им рани.) Когато гражданите за пръв път го наобиколиха на улицата с викове на възмущение и съжаление, той ги отблъсна гневно, крещейки: „Граждани, запазете тишина, този въпрос засяга само императора и мен. Оставете ме, моля ви, и вървете по своите работи!“
Велизарий имаше малка свита от четирима-петима млади стотници, които вярно го следваха въпреки предупрежденията на Нарзес, че по този начин ще си навлекат височайше подозрение и ще загубят всяка надежда за повишение. Останалите му другари проявяваха повече предпазливост и не го поздравяваха, макар че ако бе развял знамето на бунта, повечето от тях щяха веднага да се наредят под него. Той нае едно съвсем скромно жилище недалеч от Говежди площад в къща, намираща се непосредствено до обществените зали. Тези зали са построени около един водоскок и могат да бъдат наемани от семейства, които живееха в малки къщи, за сватбени и погребални тържества и други подобни случаи. Велизарий зависеше от същите млади стотници дори за най-необходимото. Ако не бяха те, трябваше да разчита на подаяния. Теодора не само му бе взела всички имущества в столицата; тя изпрати свои хора и в Едеса, където беше оставил голяма сума за покриване на военни разходи, и обсеби и нея.
Всеки ден Велизарий отиваше да поднесе своите почитания в двореца, сякаш не се бе случило нищо. Юстиниан напразно се опитваше да го предизвика с постоянни насмешки и подигравки, защото търпението на този човек го довеждаше до отчаяние. Една сутрин той отказа да приеме Велизарий, като се позова на неотложни дела, и му заповяда да чака пред портата до вечерта. Велизарий се подчини и прекара целия ден навън, без да хапне нищо, изложен на хорското любопитство. Накрая тълпата, възмутена от това — според тях — робско покорство, започна да го замеря с гнили плодове и боклуци, така че патрицианската му тога се покри с позорни петна. Той не отрони нито дума и дори не се наведе, за да избегне ударите, но наказа сурово един безочлив хлапак, който се промъкна покрай стената и се опита да го дръпне за брадата. Сграбчи досадника за панталоните и го захвърли надалеч; казват, че младежът останал години наред недъгав. Привечер бе допуснат най-сетне в двореца и поиска разрешение да отправи едно прошение към императора и Юстиниан се съгласи да изслуша прошението, като се надяваше, че най-после е успял да подтикне Велизарий към открито негодувание. Но той бе разочарован — Велизарий помоли само да му бъде дадена нова тога, за да можел да се представи в приличен вид на следващата аудиенция.
Юстиниан отвърна язвително:
— Нямаме пари за твоето облекло, сияйни Велизарий. Ако не можеш да си позволиш да носиш прилични тоги, по-добре да изличим името ти от списъка на патрициите. Така ще ти бъдат спестени всички церемониални задължения.
Велизарий се поклони ниско и отговори:
— С какъвто и ранг или чин да ми бъде разрешено да служа на твое величество, твоя светлост може да разчита, че ще изпълнявам вярно и предано своите задължения.
Името му бе изличено от списъка и той не се появи в двореца в течение на много месеци.
През цялото това време, разбира се, господарката продължаваше да се радва на приятелството на Теодора; тя не само не загуби нищо от своите богатства, но и ги умножи, получавайки като дар голяма част от имуществата на Велизарий, включително голямото му имение в Руфиниана. Даваше си вид на много по- безразлична към неволите на своя съпруг, отколкото зная, че беше в действителност. От своя страна аз никога не споменавах пред нея за Велизарий, ако можех да избягна това, а когато, сама намекваше за него, стараех се да не показвам отношение. Но кръвта ми кипваше, като гледах тържеството на Теодосий за сметка на Велизарий. През онези дни той беше на голяма почит в двореца и се движеше навсякъде, придружен от четиристотин тракийци от личната конница, получени в дар от Теодора. Беше непрекъснато насаме с Теодора, която го бе назначила за магистър на дворцовите забавления.
Относно тъмните подробности на последвалите събития се разпространяват най-различни версии — някои правдоподобни, други направо смешни, но нито една не беше автентична. Така или иначе, Теодосий
