умря от дизентерия на деня на свети Стефан, третия ден на Рождество; дали това бе случайно съвпадение, или пък някой го бе отровил на рождественското пиршество си остана загадка за историята. Малцината, имали възможност да огледат тялото, бяха склонни да смятат, че е бил отровен.
Поверително мога да заявя следното: за смъртта му Велизарий няма никаква вина, нито пък някой от приятелите на Фотий. Не е невъзможно някой услужлив слуга на господарката Антонина да е помислил, че по този начин предугажда нейните желания. Не мога да вляза в повече подробности. Едва ли е нужно да казвам, че Евгений остана извън всяко подозрение.
Господарката посрещна смъртта на Теодосий със смесени чувства. Напоследък тя промени държането си към него, и то е учудваща внезапност. Бе започнала да вярва, с право или без право, че с помощта на същата изтънчена галантност, с която си бе послужил по отношение на нея, любимецът й е успял да стане сега любовник на Теодора. И наистина, той започна да се отнася към господарката с безразличие, което сигурно я засягаше дълбоко, макар че тя правеше всичко възможно да скрие наранената си гордост.
Теодора прие смъртта му с леко сърце — императрицата дори не се заинтересува от какво бе настъпил краят. Прояви обаче искрено съчувствие към господарката за понесената загуба и нямаше, изглежда никаква представа каква горчива ревност я бе измъчвала. Някои твърдяха, че Теодора се държала по този начин, за да лиши Юстиниан от удоволствието да я види скърбяща, защото според тях самият император бил заповядал да убият Теодосий от ревност към жена си, която в действителност страдала много от загубата на своя любимец. Но в това няма нищо вярно.
Господарката изпадна в дълбока меланхолия. Толкова много отслабна от безсъние и липса на апетит, че изглеждаше десет години по-стара от истинската си възраст, която тогава беше четирийсет и две години.
Един ден, когато отидох в стаята й, тя ме погледна със зачервени от плач очи. Макар и често да я бях виждал унила, раздразнена, разгневена или отчаяна, не я бих виждал да плаче от детските й години.
— Господарке — казах тихо аз, — аз съм твоят пръв роб и съм ти бил верен през целия си живот. Предаността към теб ми е по-скъпа от всичко на света: готов съм да дам живота си за теб, знаеш много добре това. Сподели с мен мъката си, кажи ми какво те гнети. О сияйна Антонина, сърцето ми се къса, като те гледам да плачеш.
Сълзите й бликнаха отново, но тя не отговори нищо.
Тогава аз попитах:
— Господарке, мила ми господарке, кажи, за Теодосий ли скърбиш?
— Не, Евгений, верни ми приятелю, не! — извика тя. — Кълна се в Хера и Афродита, не! Не за Теодосий мисля, а за моя съпруг Велизарий. Ще трябва да ти се доверя отново, както сторих това преди много години в нашето увеселително заведение, иначе мълчанието ми ще ме довърши. О мили ми Евгений, бих дала всичко, което притежавам, само и само да не бях никога поглеждала този вероломен Теодосий. Велизарий винаги е бил моята истинска любов, а аз, глупачката, направо го съсипах. И сега не мога с нищо да поправя сторената глупост.
Аз също се разплаках.
— Трябва незабавно да се потърси помирение! — викнах възбудено аз.
Но тя отвърна, че гордостта на Велизарий, а и нейната собствена гордост нямало да допусне помирение. Освен това Теодора съвсем не била простила на Велизарий, а василевсът го ненавиждал повече от всяко друго човешко същество.
Като размислих малко, казах:
— Струва ми се, че цялото положение ми е ясно и че мога да намеря изход.
— Няма никакъв изход, Евгений.
Аз обаче продължих смело:
— Господарке, според мен, ако отида при Велизарий и му кажа (това винаги е било скривано от него) как Фотий след мъчение е признал, че те е наклеветил неоснователно, ако му се закълна, че ти и Теодосий никога не сте били любовници, и ако му заявя, че клетвата ти на Йоан Кападокиеца е била дадена по заповедна императрицата — нима не е така? — и че си поискала прошка от бога за това злодеяние и за другите си богохулства, а ти веднага ще сториш това, нали, мила господарке, за да умилостивиш Велизарий? — и че всъщност ти имаш повече основания да се чувствуваш обидена от него, отколкото той от тебе…
— О мъдри ми Евгений, върви с моята благословия. Да, ще поискам прошка от бога — няма да допусна такава дреболия да се изпречи на пътя ми. Кажи му всичко, което току-що изреди, и тогава, ако той забрави своята гордост и яда си, можеш да го увериш, че никога не съм обичала никой друг, освен него и че няма да се успокоя, докато не му бъдат върнати свободата и честта — след това никой вече няма да може да ни раздели.
— Значи ще се обърнеш към императрицата?
— Да. Ще й напомня за услугите, които й направих напоследък във връзка с Йоан Кападокиеца, за нашето старо приятелство и за някогашното приятелство между нейния баща, главния мечкар, и моя, колесничаря…
— Скъпа господарке — прекъснах я аз, — имам още едно предложение. Мисля, че ще мога да погубя окончателно Йоан Кападокиеца. Ако успея и ако ти си припишеш заслугата за това, императрицата сигурно би ти дала всичко каквото поискаш!
— Но как? — попита тя нетърпеливо. — Как би могъл да го направиш?
— Днес следобед в една винопродавница завързах разговор с един нещастен млад човек от Кизик, който страда от изтощителна болест и не му остава много да живее. Заедно с цялото си семейство — стари родители, жена и три невръстни деца — той бил изгонен от дома си по заповед на епископа на Кизик. Пристигнал сам пеша в Константинопол и се явил днес в двореца да потърси правда и помощ, но служителите го изгонили, защото епископът се радва на благоволение в двора. Трогнат от съдбата му, аз му дадох един сребърник и му казах да дойде утре по пладне при статуята на Северовия слон. Не споменах нито моето име, нито името на моя господар, а и никой в тази винопродавница не ме познава.
— Е?
— Дай ми петстотин номизми, господарке, и това ще ми стигне да погубя Йоан Кападокиеца.
— Нищо не разбирам.
— Дай ми парите, и ми се довери за останалото!
— Ако успееш, Евгений, ще ти даря петдесет хиляди и свободата!
— За какво са парите, ако не за да осигурят физически удобства, каквито и сега имам? Какво значи „свобода“, ако не добро отношение, на каквото и сега се радвам? Не, господарке, достатъчна награда за мен ще бъде, ако ти, господарят Велизарий и императрицата се отървете от един стар враг, ако смъртта на твоя баща и мой предишен господар Дамокъл бъде отмъстена и ако именно аз стана причина за помирението между императрицата и господаря Велизарий.
Същата вечер намерих Велизарий в мизерното му жилище. Макар и отслабнал от нов пристъп на маларична треска, той се надигна от постелята да ме посрещне. С усмивка, която прикриваше дълбокото му вълнение, Велизарий попита:
— Не се ли страхуваш от това посещение при мен, Евгений, стари ми приятелю?
— Не, сияйни господарю! — отвърнах аз. — С вестта, която нося, бих дръзнал да мина дори през огъня или през някой стан на българските хуни.
По лицето му се изписа раздразнение.
— Не се обръщай към мен с титли, които ми бяха отнети. Каква е тази вест?
Разказах му, сякаш по собствено усмотрение, всичко, за което бяхме се споразумели с господарката. Изслуша ме с най-голямо внимание — само извика „О!“, когато казах, че жена му е поискала прошка от бога. Накрая му показах държавните документи, съдържащи признанието на Фотий (подкупих преписвача в кабинета на помощник-началника на регистрационната служба да ми ги заеме за един ден). Велизарий ги прочете отначало набързо, после много внимателно, докато най-после се тупна по гърдите и каза:
— Заради необузданата си ревност и голямото си лековерие заслужавам всичко, което се стовари върху главата ми. Но сега, Евгений, е вече много късно, уви! Твоята господарка няма никога да ми прости моето поведение към нея в Дара, дори ако й се извиня за всичко.
Казах му да не губи надежда, защото нещата могат да се уредят. След това повторих съобщението на
