трябваше да бъдат връзвани за леглата, иначе хукваха по улиците, ревейки и крещейки, че в дома им е влязъл самият дявол или българските хуни, а мнозина, като нямаше кой да ги спре, тичаха към пристанището или към пролива, хвърляха се в морето и се давеха. В други случаи не се наблюдаваше нито тих, нито буен припадък — болните оставаха в пълно съзнание, докато отокът гноясваше и те умираха, крещейки от болка. А някои пък не чувствуваха никаква болка и смъртта настъпваше мирно и тихо, сякаш умираха от старост. Често пъти цялото тяло се покриваше с черни циреи колкото грахово зърно или нещастникът повръщаше кръв, но и в двата случая смъртта беше неизбежна.
Мнозина бяха напълно неподатливи на болестта, дори лекари и гробари, имащи допир с хиляди болни или мъртви, а други, които бяха избягали в планините на Тракия при първите тревожни признаци и живееха на чист въздух, далеч от всякакъв контакт със своите ближни, не можаха да се спасят. Както податливостта, така и признаците нямаха нищо общо с пол, възраст, класа, занятие, вероизповедание или националност.
Докато чумата не се беше разразила с пълна сила, телата бяха погребвани с обичайните ритуали, като всяко семейство се грижеше за своите мъртви. После обаче стана невъзможно да се съблюдава благоприличието — стари гробове биваха отваряни нощем, за да поемат нови обитатели. Накрая в хиляди домове, дори и в най-богатите, всички бяха или измрели, или избягали и непогребаните трупове започнаха да се разлагат. Юстиниан нареди на своя началник на регистрационната служба да се заеме с решаването на този въпрос. Изоставените тела бяха заровени в окопи, но скоро работната ръка се оказа недостатъчна. Тогава вместо гробници бяха използувани защитните кули при Сике от другата страна на Златния рог; телата бяха хвърляни вътре през отвори в покрива, докато кулите се напълниха догоре. Въпреки че покривите бяха отново зазидани, ужасно зловоние се ширеше из целия град, особено когато вятърът духаше от север.
В разгара на епидемията умираха повече от двайсет хиляди души на ден. Търговията и занаятите в столицата замряха напълно, а за публични събирания не можеше да става и дума. Но богослуженията продължаваха и църквите бяха претъпкани с обзети от паника вярващи, като по този начин се превръщаха в основни огнища на заразата. Снабдяването на столицата с храна бе прекъснато, тъй като нито един капитан на продоволствен кораб не смееше да хвърли котва в пристанището, а чумата бе засегнала вече и селските райони. Хиляди пощадени от чумата ромеи умряха от глад. Настана време на поличби и видения — духове бродеха посред бял ден по улиците и (най-голямото от всички чудеса) за първи път се възцари мир между сините и зелените. Разкаяли се злосторници проявяваха невиждано благородство, небивала добродетелност и отзивчивост. По този повод Теодосий каза на господарката: „Нейно светейшество Чумата е далеч по- убедителна, кръстнице, от нашия божествен спасител Иисус.“ Той винаги говореше с презрителен тон за заобикалящите ни страхотии и представяше собствената си неуязвимост като въпрос по-скоро на добър вкус, отколкото на добър шанс. Господарката и аз също бяхме пощадени от заразата. Доколко това се дължеше на редовното опушване на помещенията със сяра, не зная, но много малко от слугите в нашия дом се разболяха. Други оцелели домакинства отдаваха избавлението си на християнски реликви или на езически талисмани, а понякога и на лекове, в които вярваха силно, като извара, разреден лимонов сок или туршия от сливи.
Горе-долу по времето, когато смъртността започна леко да намалява, в двореца плъзна мълва: „Негово свещено величество императорът е също болен. Всички мислеха, че е обикновена простуда, но днес на слабините му се появил оток. Намира се в безсъзнание и не приема никаква храна. Лекарите са единодушни, че няма надежда да оживее.“
Тогава из цялата империя се пусна неоснователният слух, че василевсът бил мъртъв. Дори в тези трагични времена — защото почти всички диоцези бяха вече засегнати от болестта — хората намериха сили да благодарят на бога, че и злите загиват наред с добрите. И те отправяха молитви следващият император да бъде по-човечен със своите поданици и да държи повече на думата си. Когато слухът стигнал до Велизарий, той бил в Каркемъш — в навечерието на петдневното примирие. Всички военачалници се събрали при него и го запитали:
— На чии заповеди ще се подчиняваш сега, сияйни Велизарий?
Той отговорил незабавно, тъй като не искал да остави впечатление за колебливост или двусмисленост:
— Изборът е в ръцете на Сената. Но лично аз ще гласувам за Юстин, племенник и най-близък роднина на покойния василевс; освен това той има най-висок ранг от цялото семейство на императора.
(Велизарий имал предвид не Юстин, сина на Герман, а друг — син на сестрата на Юстиниан Вигиланция.)
Те казали:
— Но, господарю, клетвата за вярност, която трябваше да положат всички военачалници, бе дадена и пред двамата — пред Юстиниан, като император и пред Теодора като негова съпруга!
— Може би — отвърнал той. — Аз обаче дадох клетва по старите изисквания, само пред Юстиниан. Незаконно е една жена да бъде пълновластна императрица. Макар и да смятам нейна светлост за особено способен и енергичен администратор, не бих приел едно хилядолетно правило да бъде нарушено заради нея. И то само защото готите, арменците, маврите и много други племена в империята няма никога да се съгласят да бъдат управлявани от жена и няма да спрат да се бунтуват, докато тя е жива.
Бузес изразил своето съгласие, добавяйки:
— Що се отнася до мен, даже да не беше така, аз бих отказал да се подчиня на Теодора, която (сега мога да говоря, без да бъда нелоялен, тъй като василевсът е вече мъртъв) е не по-малко чудовище от него, само че е още по-жестока и лукава.
Останалите също били на това мнение, но не го изразили толкова свободно.
След това пристигнала вестта, че Юстиниан все пак не е умрял. Макар и в шейсетата си година (смятана за най-критичен период в живота на човека), той се бе съвзел достатъчно от припадъка, за да разпознае Теодора и Нарзес. Освен това отокът в слабините му започна да бере — признак, че е на път да се оправи. Отокът се пукна, той се изправи отново на крака и се чувствуваше доста добре, само дето говореше малко завалено поради частична парализа на езика.
Докато беше в безсъзнание, неговият фантом, излъчващ зеленикаво-лилаво сияние, бе видян да се плъзга по коридорите на двореца, минавайки без затруднение през вратите и стените, а понякога да влиза и излиза с краката напред през прозорците така, че стражите и слугите губеха ума и дума от страх. В два-три случая фантомът проговорил, изричайки едни и същи думи: „О всесилни Велзевул, закрилниче на монарсите! Не ме взимай още, Велзевуле, че ангелът ще литне нависоко!“ Всички тълкуваха тези думи посвоему — малцина от нас се досещаха, че ангелът — това е Велизарий, чиито криле Юстиниан тъй ревниво подрязваше.
Велизарий имаше вече не само един височайши враг, а двама, защото изопачената версия на думите му, казани пред военачалниците в Каркемъш, бе веднага изпратена до Теодора от Йоан Епикурееца и Петър, негови скрити неприятели, надявайки се по този начин да обезсилят евентуално донесение за проявената от самите тях липса на ентусиазъм към нейната кауза. Това именно бе причината, довела до отзоваването на всички тези пълководци от Барбалис в Константинопол.
В Константинопол чумата започна да стихва и животът в столицата възвръщаше постепенно своята трескава възбуда — проявяваше се жив интерес към предстоящото съдебно разследване. Със самото пристигане на Велизарий и останалите военачалници те бяха поставени под арест. Обвинението бе държавна измяна. Велизарий бе временно освободен от поста главнокомандуващ армиите на Изтока, който бе поверен на Мартин.
Велизарий бе смаян. Той заяви, че е готов да се яви с чиста съвест пред своите обвинители, защото не бе казал нищо невярно или нелоялно. До военачалниците и гвардейците от личната му конница, които бяха пристигнали с него, изпрати следната бележка: „Изглежда, съм бил несправедливо оклеветен пред Негова Милост императора, но съм напълно уверен, че не след дълго ще бъда отново свободен човек. Заповядвам ви, в името на вашата любов към мен, да се въздържате от каквито и да било бунтовнически и престъпни действия, които биха попречили на моето оправдаване. Подчинявайте се във всичко на хората на василевса. Бъдете търпеливи!“
Съдът се състоя в двореца при закрити врата; не бе направено съобщение за хода на делото, което бе гледано лично от Теодора. Велизарий се заел сам със своята защита и чрез кръстосан разпит на Йоан
