наказан най-строго от Теодора.
Фотий побърза да пресече Босфора, да наеме пощенска кола до персийската граница и да поиска закрила от Велизарий. Какво точно е казал на баща си, не зная, но същността се свежда до това, че когато Теодосий заминал за Ефес втория път, намерението му било да се върне при господарката в Константинопол веднага щом Велизарий се махне, че той действително се върнал и че двамата живеели сега в открит грях. Оплакал се също, че господарката откраднала голяма сума от парите на Фотий, за да ги даде на любовника си, и освен че го довела до ръба на разорението, започнала да го преследва всячески, понеже знаел прекалено много неща за нея.
Велизарий изслушал ужасния разказ на Фотий в самия ден, когато бил свикал военния съвет в Сисавран. Да се помисли, че това му е повлияло при вземането на решение за оттегляне от Персия, би било напълно естествено, ако той не бе дал многобройни доказателства, че поставя дълга си на пълководец над всякакви лични съображения. Поне другарите му по оръжие би трябвало да са разбрали тази черта на неговия характер. И все пак тази версия била разпространена от уста на уста, и то тъкмо от онези военачалници, които най-много се страхували да преминат река Тигър.
След заседанието на съвета Велизарий имал нов разговор с Фотий, който се заклел в светия дух — най- страшната клетва за един християнин, защото, ако я наруши, душата му, както казват, ще бъде осъдена на вечни мъки в пъкъла, — че говори истината. За да подкрепи твърденията си, той водел като свидетели двама от домашните си слуги и някакъв сенатор — един от главните му заемодавци и сам изправен пред разорение. Заедно с Фотий те успели да убедят Велизарий. Може би разочарованието му от хода на войната и разклатеното му след прекараната дизентерия здраве са допринесли за объркването му, макар че той имаше иначе толкова безпогрешна преценка. Освен това трябва да кажа в негова защита, че отношенията между господарката и Теодосий наистина оставяха много особено впечатление. Дори аз не бях в състояние, както признах вече в тази книга, да си съставя мнение за техния истински характер. Така или иначе, Велизарий бил обхванат от яростна ревност — близките му подчинени били поразени от промяната у него. За пръв път в живота си той забравил своето пословично търпение и любезност към хората си и се държал като другите военачалници, само дето в изблиците си на ярост се въздържал от богохулства. Състоянието му не се подобрило с нищо и от последното писмо на господарката, в което му пишеше, че Фотий бил избягал от Константинопол с пълна с клевети уста, но тя идвала, за да я натъпче с тиня. Съобщаваше му, че от страх да не бъде убит от приятелите на Фотий, Теодосий щял да се върне временно в Ефес, докато тя отсъствува от столицата.
Обаче заговорът срещу Йоан Кападокиеца трябваше да бъде доведен докрай преди заминаването й, защото иначе можеше да се обърне срещу нея. Тя ме изпрати при Йоан да му кажа, че веднага заминава за Дара, с цел да убеди Велизарий колко подходящ е моментът да бъде свален и заместен Юстиниан, без да се излагат на сериозна опасност. Трябваше да предам на Кападокиеца, че господарката иска да се срещне тайно с него в полунощ в една овощна градина на Велизарий недалеч от константинополското предградие Руфиниана оттатък Босфора — това щеше да бъде първата й спирка след заминаването от града. Тя не се съмняваше, че Йоан ще се хване в нейния капан — нима не се беше заклела пред Евфимия в светия дух, за да придаде тежест на думите си за намеренията им с Велизарий!
Господарката разказа на Теодора за успеха на моята мисия, а императрицата привлече към заговора Нарзес (той бе сега в лоши отношения с Йоан Кападокиеца) и Марцел, началника на дворцовата стража. Нарзес я Марцел отидоха предрешени в Руфиниана заедно с отряд войници и в уречения час бяха на поста си в овощната градина, скрити зад един резервоар и сред клоните на ябълковите дръвчета. Казват, че до ушите на Юстиниан стигнали слухове за някакъв заговор, който бил представен за наистина насочен срещу василевса, и че тогава той пратил следната записка на Йоан Кападокиеца: „Всичко знаем. Откажи се, или ще умреш. Съучастничката ти Антонина си навлече нашия гняв.“ Но ако е вярно, че Йоан е получил такава записка, той трябва да е сметнал за по-опасно да й отговори, отколкото да продължи започнатото, и сигурно я е приел като доказателство за искреността на господарката. Така или иначе, когато Йоан Кападокиеца се измъкнал от столицата заедно с група въоръжени придружители, за да се яви на уговорената среща, той бил вече решен да придружи Антонина до Дара.
В градината бе тъмно като в рог и зъбите ми тракаха от страх, докато чаках, застанал до господарката. Колко много бе поставено на карта! И аз като нея носех ризница под наметалото. Точно в полунощ една ръкавица прелетя през градинската порта. Взех я и я хвърлих обратно — това бе уговореният знак. Йоан бе пуснат да влезе заедно с десетина телохранители кападокийци.
Двамата е господарката си стиснаха ръцете като истински съзаклятници и той веднага започна да ругае Юстиниан, наричайки го чудовище, тиран и страхливец. Не й се наложи да предприеме нищо обвързващо. Една любопитна подробност — докато той продължаваше разпалената си тирада, на господарката изведнъж й хрумнало, че тайнственият началник на полицията, който се бе обърнал към нея в църквата преди толкова много години, докато се прибираше във Влахерна от двореца, е бил самият Йоан преоблечен: той произнесе неправилно една рядка гръцка дума по същия начин, както и онзи човек тогава.
При тази мисъл тя не можа да сдържи смеха си. Йоан Кападокиеца млъкна, станал изведнъж подозрителен, и започна да се озърта наоколо. В този момент Нарзес и Марцел изскочиха от скривалището си и започна ожесточен бой. За да продължи фарса, господарката извика: „Олеле, предадени сме!“ и се престори, че се бори с Нарзес. Аз побягнах. Марцел бе повален и ранен тежко във врата, преди кападокийците да бъдат надвити. В бъркотията техният господар се прехвърли през стената и офейка.
Ако този глупак беше препуснал направо към двореца и бе докладвал на Юстиниан, че е отишъл в Руфиниана в интерес на василевса, с намерението да подведе Антонина да признае публично своето предателство, би успял вероятно да си смени ролята с нея. Вместо това той изпаднал в паника и потърсил убежище в църквата „Света Ирина“, така че, когато на сутринта Теодора и Нарзес го издадоха на Юстиниан, вината му изглеждаше неоспорима.
Църквата „Света Ирина“, опожарена по време на въстанието Ника, бе великолепно възстановена от Юстиниан и представляваше убежище, чиято светост той никога не би дръзнал да наруши. Така Йоан Кападокиеца се отърва с конфискуване на всичките му имущества и — колкото и странно да звучи! — бе осъден да приеме принудително духовен сан.
Йоан се запопи с голямо нежелание, защото по този начин законът му забраняваше да заема светска длъжност. Но старото пророчество се сбъдна. Дворцовата стража го облече с одеждите на Август — тоест със свещеническите одежди на един току-що починал архидякон, който по волята на случая се наричаше Август, и това наистина бе посрещнато с голяма радост в двора, където никак не го обичаха. От „Света Ирина“ го изпратиха в една църква в Кизик, търговски град на азиатския бряг на Мраморно море. Юстиниан бе раздразнен не толкова заради предателството на Йоан Кападокиеца, колкото от това, че Теодора се бе оказала напълно права: той винаги се бе отнасял с недоверие към нея, когато обвиняваше Йоан във вероломство. Напук на нея Юстиниан му върна повечето богатства, уж като проява на християнско милосърдие. Йоан живя мирно и тихо в Кизик още три години, но Юстиниан беше безсилен да попречи на Теодорината решимост да тормози своя враг. Епископът на Кизик, на когото сега бе подчинен Йоан Кападокиеца, получи от нея инструкции да не допусне новопомазаният свещеник да води лек живот. Така Йоан бе заставен да спазва най-стриктно всички обреди и задължения, а това му тежеше много.
Продължихме пътуването си за Дара по суша. Когато стигнахме при крепостта, господарката бе посрещната от Траян, върнал се жив и здрав с хората си и със заграбената в Асирия плячка. Той я отведе до стаята, където я чакаше Велизарий. Без да обръща внимание на сърдечния й поздрав, той веднага й връчи дадените под клетва показания на Фотий за нейната изневяра, както и показанията на сенатора и на двамата слуги. Викна й гневно:
— Това е край на всичко, Антонина! Твоето поведение като моя съпруга трябваше да бъде такова, че да не мога никога да те упрекна за миналото ти. Тъкмо този упрек ти отправям сега — без да искам, си спомних какво беше твоето положение, когато се срещнах за пръв път с теб.
На тези резки думи тя отговори също така рязко. Пое пергамента от ръцете му, прочете го невъзмутимо, разкъса го на две и пусна парчетата на земята. Каза, че няма да се унижи да отрича тези обвинения, но в отговор на грубите му нападки ще заяви следното: не е могла да почувствува болката и мъката, които явно е искал да й причини, а занапред не ще може да го смята за нищо друго освен за жалък шут, който е недостоен да бъде съпруг на жена като нея.
Господарката не се държеше като виновна и безспорно очакваше да убеди Велизарий, че и този път се е
