от пазарлъка. Бузес не можеше да прости на Хосроу, който бе определил фантастично висок откуп за брат му Кузес, пленен преди тринайсет години: Кузес така си и умря в неволя. За да възстанови справедливостта, Бузес задържал за личната си хазна всичките пари от Едеса и Хосроу отвел пленниците със себе си.
Това станало в началото на юли. До цар Хосроу стигнала вестта, че Велизарий се е върнал в Константинопол. Той побързал да се прибере, като се задоволил да вземе малки откупи от Константина и от останалите градове по пътя му. Не приел пари от Каре, тъй като жителите му не бяха християни и бяха останали верни на древните богове. В Дара организирал показно учение и след като взел оттам още пет хиляди номизми, пресякъл отново персийската граница, напълно доволен от постигнатото. Що се отнася до пленниците, той им построи на Ефрат обещаната нова Антиохия и тя наистина не ги разочарова. Повечето от тях се отказаха от християнството и се върнаха към древните богове, на които се кланяха в построените от него храмове. Симах, атинският философ, също се пресели там и откри школа за изучаване на така наречения неоплатонизъм — доктрина, подобна на християнството, но неутежнена от обърканата история за Иисус Христос и от споровете за неговата природа. На хиподрома в Нова Антиохия зеленият цвят се намираше под покровителството на цар Хосроу и тази партия получаваше най-добрите коне.
Но след като научил, че Хосроу се е върнал обратно в Персия, Юстиниан скъсал новия договор.
И така, когато през месец юли пристигнахме в Константинопол от Равена, очакваше ни печална вест — тримесечната кампания на Хосроу бе струвала на Юстиниан много милиони и бе извадила на показ слабостите на неговата отбрана и малодушието на войската му. Малцина способни военачалници се завръщаха с Велизарий и господарката в Константинопол; те не водеха със себе си друга войска, освен личната гвардия на Велизарий, която сега, след присъединяването към нея на голям брой готи, маври и вандали, възлизаше на седем хиляди души. Това бяха все храбри, сурови мъже, защото, ако някой боец, независимо дали беше от съюзните ни или от вражеските армии, покажеше необикновена смелост, Велизарий винаги бързаше да го завербува и да го превърне в първокласен войник. По време на отбраната на Рим личната конница толкова често поемаше главния удар на готските нападения, че римляните възкликваха учудени: „Империята на Теодорих — подкопана от личната гвардия на един-единствен човек!“
Водехме много пленници, начело с крал Витигес, кралица Матасунта и децата на крал Хилдибалд. Носехме и всички градски съкровища на Равена, в това число около десет милиона в златни и сребърни слитъци и монети, древните регалии на Западната империя, голям брой най-различни златни и сребърни съдове, включително съкровищата, заграбени от Теодорих в Галия, и съкровищата на арианската църква (разтурена по заповед на Юстиниан), както и римските знамена, пленени отдавна в битката при Адрианопол заедно с короната, носена от император Валент в този злощастен ден.
Във връзка със знамената и короната Велизарий каза, докато плувахме към Константинопол:
— За поражението ни при Адрианопол е най-после отмъстено. Ех, ако вуйчо ми Модест бе доживял да види как ги връщам, какво класическо пиршество щеше да ни устрои!
— Да — съгласи се господарката, — и какво от класическо по-класическо слово щеше да произнесе!
Велизарий според мен сравняваше наум посрещането, което би му уредил неговият вуйчо, с онова, което можеше, в най-лошия случай, да се очаква от Юстиниан поради царящата в двора атмосфера на сплетни и подозрения. Не че Велизарий ламтеше за почести и титли — стигаше му удовлетворението от добре изпълнената задача. Но по природа добросърдечен, той лесно се засягаше от липсата на великодушие у другите. Без съмнение Велизарий се надяваше, колкото заради себе си, толкова и заради Юстиниан, че неговото завръщане ще разсее всички подозрения и клеветниците ще претърпят поражение.
Ако правилно съм изтълкувал мислите му, очакваше го голямо разочарование. Сигурно никога и никъде преди това един победил пълководец не е бил посрещан толкова студено от своя император. Столичните тълпи изпаднаха просто в изстъпление, давайки израз на възхищението си от Велизарий, и го приветствуваха като единствения си надежден защитник срещу персите. Юстиниан обаче изпитваше такава завист, че не му устроя заслужения триумф; дори не изложи публично взетата от готите плячка. Тя бе свалена без много шум на императорския пристан и отнесена в палата Порфирий, където можеха да я видят единствено членовете на Сената. Юстиниан беше против Велизарий да получи някаква част от парите, вероятно от страх, че той би ги пръснал сред тълпата и по този начин би увеличил още повече своята популярност. Но Теодора настоя да му се отпусне поне половин милион за разходите на личната гвардия, тъй като хората му не получаваха заплати и дажби от държавните фондове, когато не вземаха пряко участие във военни действия. При всички войни, в кои го беше участвувал, Велизарий не само даваше на хората си допълнително възнаграждение и провизии от собствения си джоб, но и възстановяваше загубите им в оръжие и бойно снаряжение, а това съвсем не беше общоприета практика. Освен това ги награждаваше с почетни пръстени и медальони за всеки по-голям военен подвиг и даваше пенсии на болните и ранените, които не можеха вече да се бият. Нещо повече, ако някой стар войник дойдеше при него и кажеше например: „Загубих ръката си по време на твоята първа персийска война и ето че стигнах до просешка тояга!“, той му даваше пари, макар и войникът да не е бил под негова непосредствена команда. Тази щедрост засилваше, разбира се, подозренията на Юстиниан, който се отнасяше твърде скъпернически към изпадналите в нужда ветерани.
Столичани казваха за Велизарий: „Той е направо чудовищен! Никой никога не го е виждал пиян; облича се толкова просто, колкото допуска неговият ранг; всяка похотливост му е чужда — не е погледнал с копнеж нито една от своите пленнички, макар че няма на света по-големи красавици от вандалските и готските жени; дори и религията не го изпълва с въодушевление.“ Придружен от господарката и от многобройна свита войници, той всеки ден излизаше от дома си на Главната улица и изминаваше пеш целия път до Августовия площад, където работеше в Официя на войната, и след това отиваше да поднесе почитанията си на императорската двойка. Тълпата се взираше с неотслабващ интерес във високата му фигура и в неговото открито, строго лице, както и в следващите го с равна стъпка войници. Това бяха мургави перси с фини черти, синеоки и русокоси вандали, дългокраки кестеняви готи, хуни с криви крака и дръпнати очи и маври с къдрави черни коси, извити носове и дебели бърни. Хората се взираха и в господарката и шепнеха: „И тя е чудовищна. Сама е убила много готи с балистата и нейна е главната заслуга за спасението на Рим.“ Веднъж дочух един свещеник да казва за нея: „Сбъдват се пророчествата Соломонови от Книгата на притчите за тази уличница: Тя мнозина е свалила ранени и мнозина юнаци са убити от нея; нейният дом е път за преизподнята, който слиза във вътрешните жилища на смъртта.“
И въпреки че само едно болно въображение би взело неподправената скромност на Велизарий за преструвка, Нарзес и Йоан Кападокиеца казваха на Юстиниан:
— Той замисля метеж. Виж го само как угодничи на тълпата, та всяко негово появяване на улицата се превръща едва ли не в празнично шествие. По този начин той засенчва в очите на простолюдието сиянието на твое славно величество. Вече смята, че трябва само да протегне ръка, за да си присвои и двете империи. Дошъл е тук в Константинопол, за да изложи на показ пленниците си, и търси удобен момент да грабне короната от свещеното чело на твоя светлост. Изпревари го и нанеси пръв удара.
Юстиниан, който бе малодушен, възразяваше:
— Нямам още никакви доказателства.
Той се страхуваше от Теодора, която държеше много на приятелката си Антонина; освен това, ако идната година Хосроу отново нападнеше империята, само Велизарий можеше да го спре.
Колкото до крал Витигес, той се поклони на Юстиниан и дори се отрече от арианската си заблуда, затова бе издигнат в ранг патриций и получи големи имения в Галатия, които не отстъпваха на Гелимеровите. Но женитбата му с Матасунта бе разтрогната по тяхно взаимно съгласие. Като награда за изгарянето на житниците Матасунта получи разрешение да се омъжи за Герман, племенника на самия Юстиниан — същия, който бе помогнал за потушаването на бунта на Стотцас. Останалите готски пленници бяха включени в конни части и изпратени да охраняват дунавската граница. Толкова за готите.
В Константинопол за пръв път видяхме завършена църквата „Света София“. Неин архитект беше Антимий Тралески. Юстиниан му поръчал: „Не жали средства, за да направиш тази църква най-прекрасната и най- дълговечната постройка в света, за слава на името божие и на моето име.“ Антимий се бе оказал достоен за тази задача. Главната слава се пада всъщност на него, защото Юстиниан само е одобрил проектите му. Ако трябва да се отдаде дължимото и на други имена, нека посоча това на Исидор Милетски, помощника на Антимий, както и името на Велизарий, чиято победа над вандалите осигури не само паричните средства за
