построяването на катедралата, но и необходимия робски труд.
Катедралата се извисява над всички съседни постройки, макар че и те не са никак малки. Прилича на грамаден търговски кораб, хвърлил котва сред гемиите в Златния рог. Но пропорциите й са тъй добре пресметнати, че няма нищо потискащо или мрачно в нейните размери. Напротив, отличава се с едно изящно, но сдържано благородство, за което мога само да кажа: ако Велизарий беше толкова способен като архитект, колкото и като военачалник, точно такава църква би построил.
„Света София“ е широка повече от двеста стъпки, дължината й е триста стъпки, а височината — сто и петдесет. Увенчана е от огромен купол. Когато зрителят отправи поглед нагоре към свода, покрит целият с чисто злато, има чувството, че сградата ще се срути всеки момент, защото няма напречни греди, нито централни носещи колони — всяка част се извива навътре и нагоре към центъра на главния купол. Столичани казват на гостите на града: „По заповед на императора един демон е окачил купола на златна верига за небесния свод, докато бъдат изградени подпорите.“ Мнозина посетители взимат тази шега за чиста монета.
Храмът има две галерии, всяка с куполовиден позлатен покрив — едната за богомолците, а другата за богомолките. Кой би могъл достойно да опише великолепието на изящните колони и на мозайките, с които е украсена сградата! Човек има чувството, че се намира на поляна с пролетни цветя, огряна от огромно златно слънце, а каменните стълбове на напречния кораб се издигат нагоре като дървета. Стените и подът са облицовани с разноцветен мрамор — червен, зелен, пъстър, пурпурен, сламен, масленожълт и снежнобял, изпъстрен тук-таме с искрящ син лазурит. Изкусните ръце на ваятели, гравьори и леяри са изпипали всяка подробност, а многобройните прозорци по стените и на купола заливат напречния кораб със светлина. Не е необходимо човек да бъде православен християнин, за да се наслади на този храм и да отдаде дан на Мъдростта, на която е посветен. Той е по всяко време отворен и за най-бедните богомолци, стига да не нарушават законите и да се държат както подобава. Един просяк може да влезе в него и да си представи, че е василевс сред цялото това разточително великолепие; той има достъп навсякъде с малки изключения, като олтара, облицован с четирийсет хиляди либри блестящо сребро, и някои частни параклиси. Колкото до реликвите на светци и мъченици, тук те са в изобилие, а някои от вътрешните врати са от дърво, което, както твърдят, било някога част от Ноевия ковчег.
Мисля, че именно по време на едно посещение в „Света София“ Теодосий бе дошъл до убеждението, че води напълно безцелно съществуване и че ще намери мир само ако се върне в манастира. Не че бе станал по-ревностен християнин отпреди, но в Ефес животът му бе следвал точно определени правила и никога не му се бе налагало да мисли какво ще прави утре. Теодосий не беше порочен младеж. Всъщност, като приемаше монашеското въздържание и се отказваше от страстите, той се подлагаше на изпитание, което повечето мъже биха сметнали за непоносимо. Освен това си даваше сметка, че е обект на непрекъснати клюки въз връзка с господарката Антонина (наричаха го нейно момче за удоволствие), а и господарката, за да спре тези приказки, винаги се обръщаше с унизителна грубост към него на публични места, макар иначе да се държеше много внимателно. От друга страна, Теодосий се чувствуваше уморен от войните и се боеше от перспективата да вземе участие в още една кампания, и то на изток, където Велизарий сигурно щеше да бъде изпратен не след дълго: от жегата винаги му ставаше лошо и чувствуваше главата си като празна. Затова една вечер той стегна тайно неголямото си имущество, качи се на един бърз търговски кораб и замина за Ефес, след като остави записка с няколко думи за извинение и сбогом.
Господарката бе дълбоко опечалена от неговото заминаване — не можеше да се докосне до храна, нито да върши ежедневната си работа и накрая легна болна. Вече беше на четирийсет години и тревогите около войната в Италия бяха придали на лицето й изпит и угрижен вид, срещу, който не помагаха нито мазилата, нито масажите. Освен това бе започнала да сменя кръвта си и това я правеше нервна и раздразнителна. Изпадна в меланхолия, от която Велизарий, въпреки цялата си любов и безграничното си търпение, не успяваше да я изтръгне. Изглежда, тя възприе заминаването на Теодосий като знак, че голямата й красота (която той галантно възпяваше в съчинени от самия него песни) я бе напуснала заедно с всепризнатата й духовитост и чаровност. Смятам, че в случая Велизарий прояви истинско великодушие. Когато тя призна, че само присъствието на Теодосий би могло да я съживи отново, той отиде направо при Юстиниан и отправи смирено прошение младежът да бъде повикан обратно.
Юстиниан се съгласи да пише на ефеския игумен, приканвайки го да освободи Теодосий от дадения обет и да го изпрати обратно, но Теодосий настоял, че правото му да се покалугери не може да му бъде отнето от никоя светска власт, в това число и императорската.
Когато напролет цар Хосроу възобнови военните действия и Велизарий бе спешно изпратен да го спре, господарката остана в столицата, като каза, че в това състояние само би му пречила.
Глава деветнадесета
Победата при Каркемъш
Тук моят разказ навлиза в един период, за който нямам никакво желание да пиша — период на големи страдания за господарката Антонина и на още по-големи за нейния съпруг Велизарий, и то въпреки забележителната победа над персите. Но наред с доброто трябва да се разкаже и за лошото.
Господарката, както вече казах, остана в Константинопол, когато Велизарий бе изпратен срещу Хосроу през късната пролет на лето господне 541-то. Цялото свободно от дворцови задължения време той прекарваше в обучение на новоприетите в личната конница готи на стрелба с лък и на своята изпитана тактика за водене на конен бой. Но на изток го очакваше неприятна изненада. След пристигането си в Дара (това място, както писа на господарката, му било скъпо със спомена за нейното посещение там преди години) той заварил имперските войски в състояние на много лоша дисциплина и подготовка, а за смелост не можело да става и дума — те треперели, щом чуели да се спомене за Персия. Можел да разчита само на собствената си лична конница от седем хиляди души. Голям брой военни части, които по списъците се водели в пълен състав и получавали пълни заплати и дажби, в действителност били с по няколкостотин човека по-малочислени, а от така наречените редовни войници половината били невъоръжени работници, заети с доизграждане и подсилване на укрепленията при Дара и другаде в съответствие със замисъла на Велизарий отпреди дванайсет години, чиято целесъобразност бе установена едва напоследък.
Повечето източни владетели с военни амбиции предпочитат да ръководят лично по-лесните операции, предоставяйки по-опасните на своите военачалници, но за разлика от тях цар Хосроу винаги избираше най- трудните сражения. По покана на коренното колхидско население, което бе безмилостно ограбвано от Юстиниановите бирници (макар че тяхната земя беше само протекторат на Източната империя, а не трайно притежание), той нахлу в Колхида по един маршрут през Кавказките предпланини, по който не бе минавала дотогава нито една персийска военна част и който винаги е бил считан за непроходим. Изпратил бе напред голям отряд със задачата да прокара път през девствени гори и пропасти, достатъчно широк и удобен, за да минат по него дори и слонове. Истинският му замисъл остана неразкрит, тъй като бе оповестил, че тръгва срещу някакво хунско племе, извършило напоследък редица набези в Персийска Иверия. С една дума, Хосроу стигна до колхидския бряг, превзе главната ромейска крепост Петра, уби ромейския префект, бе приветствуван от колхидците като освободител и завладя цялата област.
Велизарий научил за похода от свои съгледвачи оттатък месопотамската граница, въпреки че нямал още никакви новини за това как е завършил. Той решил, че единствената надежда за запазването на Колхида е да накара Хосроу да се върне, като нанесе съответен контраудар. Свикал всички налични части от разните гарнизонни градове и се обърнал без много церемонии към военачалниците, упреквайки ти сурово, задето били занемарили предвожданите от тях войски. Заплашил ги, че ако до два месеца те не бъдат както трябва въоръжени, екипирани и доведени до състояние на висока бойна готовност, ще предложи всички командири да бъдат понижени в чин. Накрая подчертал, че като върховен главнокомандуващ, очаква от тях да му се подчиняват безпрекословно.
— Независимо от това — продължил Велизарий, — в течение на десет години бях в Западната империя и затова естествено не съм в състояние да оценя във всички подробности настоящото стратегическо положение. Бих се радвал да чуя искреното мнение на всеки от вас относно едно незабавно конно нападение през границата. Великият цар е далеч. Макар че сигурно се е погрижил да остави силни гарнизони в пограничните крепости, това може би е великолепна възможност за нас да си отмъстим за разграбването на Антиохия и да възстановим бойния дух у нашите воини. Императорът ме изпрати тук с изричната задача да защитя честта на ромейската войска.
