кордон. Пратеникът минал между тях, сигурно не без известно смущение. Едва ли някога са били събирани заедно по-отбрани мъже от тези шест хиляди воини. Те изглеждали много по-малко заинтересувани от него, отколкото той от тях, и явно горели от нетърпение да се върнат към своите игри. На върха на хълма била опъната шатрата от просто платно на Велизарий. Пълководецът седял на един пън отпред без военачалническата си пелерина, облечен само с бели ленени дрехи като своите хора и с най-спокоен и безгрижен израз на лицето. След размяната на поздрави с пратеника той наредил на тръбача да свири „свободно“. Шестте хиляди мъже се втурнали с радостни викове назад към долината.
Пратеникът попитал:
— Ти ли си наистина Велизарий? Очаквах да срещна човек с позлатени доспехи, заобиколен от слуги с пурпурни копринени униформи!
Велизарий отвърнал:
— Ако твоят царствен господар ни бе предупредил за идването ти, щяхме да те посрещнем с повече церемонии, а не в това делнично облекло. Ние обаче сме войници, а не царедворци, и не носим пурпур и злато.
Пратеникът предал съобщението. Той казал, че великият цар е наблизо, че воините му са многобройни като скакалци и че желае да обсъдят условията за мир.
Велизарий се засмял добродушно:
— Сражавал съм се в много страни и съм видял най-необикновени нрави, но никога досега не съм имал случай като този — един цар да събере двеста хиляди войници само за да обсъжда условията за мир. Кажи на твоя царствен господар, че нашата страна, макар и гостоприемна, не може да бъде домакин на такава огромна свита. Когато ги върне обратно, готов съм да обсъдим мирните условия като приятели. Давам му пет дни примирие да ги отпрати през Ефрат. Признателен съм на твое превъзходителство за посещението.
Пратеникът се върнал и докладвал на Хосроу:
— Моят най-настоятелен съвет, о велики царю, е да се върнеш незабавно. Ако основният им корпус има дори най-малка прилика с техния челен отряд, ти си загубен. Не съм виждал равни на тях по дисциплина, мъжество и бойно майсторство. Ясно е освен това, че са изключително многобройни, иначе не биха дръзнали да се разположат в неукрепен град като Каркемъш или да се държат така самоуверено, когато изпълняват функциите на челен отряд. Колкото до техния пълководец, Велизарий, в качеството — си на маг аз съм свикнал да чета в душите на хората и в него виждам съчетани всички бойни и морални добродетели, така високо ценени от нашите предци. Не бива да рискуваш едно сражение с такъв човек. Ако допуснеш дори най-малка грешка, нито един от твоите хора няма да зърне вече Вавилон.
Хосроу повярвал на пратеника, понеже той говорел без ласкателство. Решил да се върне, макар че и това не изглеждало съвсем безопасно, доколкото войската на Велизарий заплашвала тила му. Най-късият обратен път бил през Ефрат и Месопотамия, но на другия бряг на реката той видял десет-двайсет отряда ромейски конници, които ако се съди по непрекъснатите димни сигнали, изпращани към Едеса, изглежда били авангард на друга голяма армия. Не му се искало да започне преминаването на реката, от страх да не бъде нападнат в разгара на операцията. Тази „друга армия“ всъщност не съществувала — Хосроу бил видял само хиляда души от хората на Велизарий в Каре, които полагали усилия да вдигат колкото може повече шум около себе си. Но магът подчертал, че Велизарий никога не е нарушавал дадената дума и че ако цар Хосроу премине реката в рамките на отредените му пет дни, няма да има от какво да се страхува.
Хосроу побързал да се прехвърли през реката необезпокояван. Персийските войски винаги носят със себе си мостов материал (къси трупи, закачащи се помежду си с куки) така че дори най-широките и бързи реки не представляват препятствие за тях. Като прехвърлил всичките си хора в безопасност на другия бряг, царят писал веднага на Велизарий, подканвайки го да изпрати човек, с когото да обсъдят мирните условия, както бил обещал.
Тогава Велизарий преминал лично Ефрат при Зевгма с цялата си войска. Той изпроводил пратеник да предаде на цар Хосроу, че ако персийската армия се върне през ромейска територия мирно и тихо, Юстиниан ще вземе мерки за незабавното прилагане на уговорените предната година условия.
Хосроу се съгласил и на другия ден започнал обратния поход. Боял се все пак да мине през Месопотамия заради въображаемата армия, затова се върнал по левия бряг на Ефрат, като намалил дажбите на войниците си. Велизарий го следвал по петите на един ден път, както бе сторил преди много години с персийския пълководец Азарет. Но когато стигнал до Барбалис, бил принуден да се откаже — той самият и почти всички негови военачалници бяха отзовани в Константинопол с категорична заповед на императора.
Преследването не можело да бъде поверено на нито един от оставащите пълководци. Като разбрал, че вече не е следен, цар Хосроу продължил към Калиник и го превзел без затруднения. За нещастие Юстиниан бе дал заповед за поправка на стените и зидарите били току-що съборили половината от едната стена, за да я иззидат по-здрава, а гарнизонът, като не могъл да затвори този пробив, избягал. Хосроу бил твърдо решил да не се връща от този набег със съвсем празни ръце, затова нарушил обещанието си и отвел цялото население на Калиник в плен, след като не оставил камък върху камък от града. Така белите хуни успели да се сдобият с очакваната плячка.
Обаче Палестина бе спасена. По-късно Велизарий призна, че е трябвало да има поне четирийсет хиляди души в Каркемъш, за да може да се надява на някакъв успех срещу персите, а е разполагал с не повече от дванайсет хиляди. Каркемъш, казваше той, била най-сладката от всичките му победи. Бе успял да обърне в бягство двеста хиляди персийци с невъоръжени конници от личната си гвардия, и то без да загуби нито един човек. Накрая завършваше: „Персите бяха като скакалци, но ние ги подплашихме и прогонихме от нашата земя с дрънкане на метал и тръбни сигнали.“
Глава двадесета
В Немилост
Нека никой не си мисли, че Велизарий бе извикан от Изтока, за да бъде богато възнаграден от своя василевс заради тази безкръвна и славна победа при Каркемъш. Обстоятелствата, довели до неговото отзоваване, далеч не бяха приятни. Ще ги изложа набързо.
Тази година бе годината на чумата, наречена бубонна. Тя не беше нанасяла такива масови поражения от хиляда години насам (тогавашното й избухване в Атина е описано от историка Тукидид). Между войната и болестите съществува пряка връзка. Според мен това се дължи не само на причиненото от боевете замърсяване — непогребани трупове, прекъснати водопроводи, лоши хигиенни условия, — но и на обстоятелството, че военните страсти отслабват разсъдъка и правят тялото податливо на всякакви вредни влияния. Чумата е болест, която не признава лекарите, не подбира жертвите си и ги поразява по един ужасен начин.
Заразата била донесена първоначално от Китай към края на предишната година с едно руло килими, предназначени за някакъв търговец от египетския град Пелузий. Той се разболял, но естеството на болестта не било веднага установено, тъй като първите признаци са винаги слаби и не са съпроводени с треска. Заразата се пренесла на други търговци и на членове на семейството му, преди да се появят характерните отоци, дали името на болестта36. Скоро в Пелузий имало вече хиляда случая на заболели. Оттам тя се разпространила на запад до Александрия и отвъд нея и на север до Палестина. През пролетта корабите, превозващи жито, докараха чумата в Константинопол, където беше господарката, а и аз е нея. Защото тези кораби винаги гъмжат от плъхове, а плъховете са податливи на заразата и разнасят нейните семена в кожата си. Корабните плъхове предадоха чумата на пристанищните плъхове от Златния рог, една изключително многобройна колония, а те на свой ред — на канализационните плъхове и така пламна целият град. Отначало нямаше повече от десет случая на ден, но те скоро станаха сто, после хиляда и накрая, в разгара на лятото, десет и двайсет хиляди души дневно се разболяваха от чума.
Отоците се появяваха обикновено на слабините, понякога под мишниците, а в редки случаи и зад ушите. По-късните стадии на болестта се характеризираха, с голямо разнообразие на признаците. Някои от заболелите изпадаха в продължително безсъзнание. Те се съгласяваха да ядат, да пият и да задоволяват другите си естествени нужди, когато ги караха да правят това ако имаха достатъчно предани приятели или роби, които да се грижат за тях, но се държаха като лунатици, не познаваха никого, не забелязваха нищо и оставаха безучастни и без всякакво чувство за времето… Други пък получаваха буйни припадъци — те
