палеца, когато ни връхлетя страхотна буря от североизток, така че бяхме принудени да потърсим убежище в Котрона — единственото сигурно пристанище на стотина мили наоколо. Отначало нашето положение изглеждаше доста опасно: малобройна войска, неукрепен град, недалеч от готската армия, недостиг на брашно, нестихващ бурен вятър от североизток. Велизарий успя да склони работоспособните жители на града, мъже и жени, да помогнат на нашите пехотинци да заобиколят Котрона с ограда от колове и ров, а седемстотинте конници изпрати да защищават две тесни клисури в планинските вериги при свода на ходилото, които пазят пътя към Котрона. Но колкото повече оглеждаше местността, толкова повече я харесваше. Тя беше богата на пасища и гъмжеше от добитък. Велизарий подчерта пред своите военачалници, че планините я превръщат в естествена крепост, много по-подходяща за организиране на обединените войски от Тарент. „Щастлив вятър ни довея тук — каза им той. — Ето къде ще бъде сборният пункт на армиите.“
Тогава, докато ръководеше подсилването на защитното ограждение с камъни и строежа на кулите, очаквайки все още смяна на вятъра, го сполетя беда. Едва стигнали до планинските проходи, които им бе наредено да завладеят, неговите седемстотин конници видели многобройна част от копиеносците на крал Тотила. Готите отивали да обсаждат Росано, един крайбрежен град, разположен между Котрона и Тарент. Именно в Росано Йоан Кървавия бе събрал цялата си плячка от последните три години, а и мнозина италийски благородници бяха потърсили убежище там. Нашите направили засада и разгромили копиеносците, като убили двеста от тях. Но тази победа им вдъхнала погрешно чувство на сигурност, а го нямало и зоркото око на Велизарий, затова те пренебрегнали задълженията си и не поставили стража в проходите, изпълнени с презрение към неприятеля. Прекарвали времето си, пръснати на малки групи, в коситба, в игри или в лов. Един ден призори крал Тотила изведнъж се появил лично начело на три хиляди души телохранители и ги заварил напълно неподготвени. Те се били храбро, но положението им било безнадеждно. Готите на Тотила избили всички, с изключение на петдесет души, кои го успяха да се доберат до Котрона с печалната вест само няколко минути преди да пристигне самият Тотила. Укрепленията на града не бяха още готови, защото работата бе замислена в голям мащаб, и Велизарий нямаше друг избор, освен да се качи незабавно на корабите с двестате пехотинци и петдесетте оцелели конници. Котрона бе оставена в ръцете на Тотила. Бурният вятър, забавил пътуването ни до Тарент, продължаваше да духа и само за един ден ни докара до Месана в Сицилия, отстояща на сто мили разстояние.
Не остава още много да се разкаже за последната кампания на Велизарий в Италия. Той изтегли две хиляди души от гарнизоните в Сицилия и ги натовари на корабите за Отранто, където стигна без по- нататъшни произшествия. „Голямата войска“, обещана от Юстиниан пристигна по същото време там от Спалатум под командата на Валериан заедно с друга „голяма войска“ направо от Константинопол, с която въпросът трябваше, предполагам, да се смята за приключен. Обединените ни сили възлизаха едва на три хиляда човека, при това повечето от тях необучени новобранци. Велизарий каза на господарката: — Мила моя, тази войска е като три капки вода на езика на умиращ от жажда човек. Искам да ти призная, че моите средства са изчерпани. Изразходвах вече за тази война цялото си лично богатство, с изключение на няколко хиляди номизми, заложих половината си имущество в Константинопол и направо продадох владенията си в Чермен и Адрианопол. Имам да вземам много пари, които не мога да събера. Ето например случая (от срам скрих тази работа от тебе) с Херодиан, предвождал войските при Сполетий преди две години. Той взе на заем от мен петдесет хиляди златни номизми за срок от три месеца без лихва, като обясни — това впрочем бе самата истина, — че е получил голямо наследство от един чичо и че имал нужда от парите, за да може да даде заплата и храна на своите войски. Когато след изтичането на шест месеца поисках да ми върне парите, тъй като бях научил, че сумата от наследството му е била вече изпратена в Равена, той най- безочливо ме заплаши, че ако продължавам да го тормозя по такъв варварски начин, щял да продаде Сполетий на готите и да ми плати с получените пари. Когато го упрекнах за този му отговор, Херодиан наистина продаде Сполетий и се присъедини към свитата на Тотила. Сега той има моите пари, полученото наследство и наградата за предаването на Сполетий, а аз нямам нищо. Самият василевс ми дължи огромна сума за авансовите плащания на войниците от негово име. Но за това не се оплаквам — посветил съм живота си в служба на императора и за мен е чест да бъда негов заемодавец. Никоя война обаче не може да бъде водена без хора и без пари.
— Пусни ме да отида лично в Константинопол, скъпи ми съпруже — отвърна господарката. — Ще уговоря императрицата да убеди василевса, че трябва или да изпрати многобройна войска и достатъчно пари за завоюването на Италия, или да изостави този диоцез на готите. Можеш да бъдеш сигурен, любов моя, че ще се заема с този въпрос, без да губя нито минутка.
И така, тя тръгна, като взе и мен на кораба; беше средата на юли. Пътуването продължи дълго поради насрещните ветрове. Плавахме покрай гръцкия бряг и бяхме току-що отминали остров Саламис, когато срещу нас откъм десния борд се зададе, тласкан от поривите на вятъра, един кораб от Тесалоника. Намирах се близо до носа и извиках на латински:
— Имате ли добра вест за нас, моряци?
Носи нещастие, ако в морето се зададе въпрос за друга вест освен добра.
Помощник-капитанът на кораба се провикна в отговор:
— Вестта е наистина добра. Чудовището е мъртво.
— Кое чудовище, добри човече? — извиках аз.
До мен долетя неразбираем вик. Корабът се отдалечаваше бързо, но аз повторих с още по-висок глас:
— Кое чудовище?
Един от моряците сви ръцете си на фуния и изрева в свирещия вятър:
— Perierunt ambo! — което ще рече „и двете са мъртви“.
И до нас се донесе гръмогласен смях, но това беше всичко.
Отгатнахме правилно името на едното от двете чудовища, това на кита Порфирий, но за другото се правеха най-различни предположения. Значи Порфирий бе намерил най-сетне гибелта си! Разказът, който чухме в следващото пристанище, беше доста невероятен. Всички знаехме, че поради тясното си гърло Порфирий се хранеше само с дребни животинки, а сега твърдяха, че бил преследвал едно стадо делфини до плитчините при устието на река Сангарий (която се влива в Черно море на около сто мили източно от Босфора), където погълнал около дузина и предъвквал костите им, когато най-неочаквано заседнал в една плитчина недалеч от брега. В действителност според мен Порфирий и делфините са преследвали голямо ято дребна риба и китът е бил подмамен в плитки води от делфините. Така или иначе, рибарите от околността надошли с лодките си и нападнали Порфирий с брадви и лодкарски куки. Той бил така здраво заседнал в тинята, че не могъл да измъкне опашката си и да им види сметката. Техните оръжия се оказали обаче безсилни срещу него, затова го омотали с дебели въжета, закачили един скрипец на някакво голямо дърво до брега и го издърпали на сушата. После извикали войниците от един съседен пост и те го довършили с дългите си копия. Порфирий бил дълъг четирийсет и пет стъпки и широк в най-дебелата си част петнайсет. Той осигурил прехраната на целия район за месеци наред — месото, което не успели да изядат прясно, било опушено и осолено. В месестата част на главата му — всъщност на главата й, защото Порфирий се оказал самка, намерили забита дълга стрела с бели пера, без съмнение същата, която бе изстрелял някога Велизарий, но в гърлото й нямало и следа от боядисано в синьо копие.
Другото чудовище, за което бе споменал морякът, съвсем не бе чудовище за господарката. Вестта не само не беше добра — това бе всъщност най-лошата вест, която можехме да получим от столицата: умряла беше Теодора. Язвата, появила се внезапно на гърдата й, се разпространила много бързо по цялото й тяло и тя умряла, запазвайки присъствие на духа, след неколкоседмично боледуване и мъчителни болки.
Нашата скръб бе примесена с удивление. Спомнихме си, че първата поява на кита в проливите бе съвпаднала с деня, в който Теодора пристигна за пръв път в столицата с баща си Акакий, а сега и двамата бяха умрели в един и същи час; освен това в същия ден, когато Велизарий и опълчението на сините бяха преследвали и ранили Порфирий, Теодора получи страхотно главоболие, което не бе престанало да я измъчва оттогава. Не беше ли Порфирий нейният зъл дух?
Господарката Антонина веднага си сложи траур за Теодора и принесе в жертва един черен овен, отправяйки езически молитви за душата й. Тя каза: „Християнският бог е бил вече умилостивен с многобройни литургии, ала Теодора почиташе тайно и старите богове.“
Все пак ние продължихме пътуването си, понеже господарката смяташе, че след като е стигнала дотук,
