предлагайки да отблъсне Албоин, ако бъде върнат незабавно на командния си пост, обаче Юстин не му обърна внимание. Тогава лангобардите, на които Лонгин не бе достатъчно решителен да се противопостави, заграбиха цяла Италия на север от река Падус и продължават да я владеят до ден-днешен.
Нарзес умря от угризения на съвестта.
Какво бих могъл да кажа накрая за търпеливото покорство, с което Велизарий посрещаше жестокостта и капризите на своя повелител Юстиниан? Някои бяха на мнение, че това негово държане го поставяше много по-високо в морално отношение от обикновения човек, а според други то го принизяваше далеч под него, правейки го да изглежда като най-жалък страхливец. По този въпрос би могло да се спори безкрайно. За мен много по-важно от пустословните философски препирни е личното ми впечатление от възгледите на самия Велизарий. Защото той не одобряваше нито африканските донатисти, които отказваха да получат светото причастие от ръката на някой разпътен свещеник и държаха да го приемат единствено от пастир с неопетнена репутация, нито политическите донатисти, които се смятаха в правото си да критикуват по- висшестоящите и разваляха всичко със своето непокорство и невежество. В качеството си на домашен слуга аз съм убеден, че характерът на един човек се проявява най-неприкрито в неговото отношение към слугите: то отразява достойнството в неговото поведение към собствените му началници. Велизарий беше според мен най-благородният господар, който е имал някога някой слуга.
Трябва да се отбележи още нещо: макар че Юстиниан се отнасяше направо отвратително към Велизарий, той нито веднъж не дръзна да му нареди нещо, което да е в очевидно несъгласие с божиите закони, защото знаеше, че Велизарий нямаше по никой начин да се подчини, тъй като поставяше заповедите на бога над всяка човешка заповед.
Нека добавя и това, че въпреки предполагаемите си връзки с Велзевул, Юстиниан беше крайно ревностен защитник на християнската вяра. Той се отдаваше на нощни бдения, постеше, строеше и даряваше богато манастири и църкви, осъждаше остро безбожието, укрепваше светската власт на епископите… и спазваше най-сериозно ироничния призив на Иисус да подложим и другата си буза на онзи, който ни е ударил плесница. Така той дари щедро хан Заверган, който опустоши цяла Тракия, издигна в ранг патриций убиеца Артабан; въздаде почести на такива доказани предатели като Херодиан и Йоан Епикурееца. След смъртта на Теодора василевсът повика от Александрия в столицата дори стигналия до просешка тояга Йоан Кападокиеца и отново го приласка. Да, към злосторниците императорът проявяваше необикновено великодушие. С честните хора обаче не знаеше как да постъпва — християнската доктрина учи много подробно как да се отнасяме към грешниците, потисниците, клеветниците и предателите, но не казва почти нищо за това как да възнаградим непринудената добродетелност. (По-душеспасително е да даваш, нежели да получаваш — да простиш, нежели да получиш прошка.) Така Юстиниан награди със смъртна присъда Ипатий заради честното му поведение по време на въстанието Ника, отнасяше се с подозрение и мнителност към благородния Герман, а към Велизарий изпитваше, направо сатанинска злоба. Това, което искам да кажа, е, че Велизарий съжаляваше Юстиниан заради желанието му да бъде християнин и неумението му да постигне тази своя цел.
Според Евангелието веднъж Иисус Христос разказал за загубената овца, намерена най-после от пастира, и изказал поуката, че на небесата има повече радост за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние. Без съмнение и тук Иисус е говорил с ирония, като под „праведници“ е разбирал всъщност подлите и самодоволни фарисеи. Но на стари години Юстиниан изтълкува по съвсем абсурден начин тази притча — той, изглежда, реши, че пастирът трябва да обижда и тормози единствената овца, останала — вярна на дълга си в стадото, вместо да се запилее нанякъде с деветдесет и деветте си покварени дружки, и извлече поуката, че небесата са възмутени, когато и друг, освен самия Син божи, проявява непоколебима честност и неподкупност. Този възглед не е нещо необичайно в средите на мнозина изтъкнати богослови, даващи си много добре сметка за своите собствени грешни помисли.
„При старите богове — казваше предишният ми господар Дамокъл не без известно преувеличение — добродетелта била винаги възнаграждавана, а безчестието — осъждано сурово. Кръстът на разбойниците бил без позлата и скъпоценни камъни и хората не се отдавали с наслада на самоунижение.“ Но нека всеки вярва онова, което му харесва. И ако читателят се окаже обикновен поклонник на добродетелта, а не някой самоцелно влюбен в споровете богослов лицемер или извратен аскет, този разказ няма да го подразни, а само ще го утвърди в неговите добродетели. Защото сияйният Велизарий притежаваше тъкмо такава преданост към добродетелността — и тя никога не го напусна. Онези от вас, за които евангелският разказ има историческа достоверност, може би ще кажат, че по време на съда пред Юстиниан Велизарий се е държал почти както Учителя пред Пилат Понтийски, управителя на Юдея, когато е бил обвинен в съвсем същото престъпление, а именно държавна измяна към империята, и че е понесъл не по-малко търпеливо страданията.
Толкова прочее за тия неща.
Азбучен показалец на старите географски названия
