реликва, която не бивало да бъде докосвана от мирянски ръце, освен това носела големи доходи на манастира, пък и императорът щял да се ядоса, като научи за проявеното към Велизарий милосърдие. Улиарис казал на игумена:
— Без съмнение бог ще прокълне нашата обител, ако не върнем таса на законния му притежател, от чиято щедрост извлякохме толкова полза през последните трийсет години.
Най-после игуменът отстъпил, макар и против волята си, и дал на Улиарис ключа от украсеното със скъпоценни камъни ковчеже, в което се пазеше тасът. Улиарис излезе отново при нас и ни предаде свещения предмет.
Велизарий прокара пръст по издълбания надпис, повтаряйки на глас думите «бедност и търпение». Улиарис бе все още тъй покрусен от скръб и удивление, че не можа да намери думи за сбогом. Той прегърна Велизарий и влезе отново в манастира.
Велизарий и аз се отправихме към предградието Девтерон през Златната порта. Спряхме при колоните на една църква, посветена на света Богородица. Велизарий седна да проси на стъпалата, но енорийският пазач не го позна и грубо го изгони. По същия начин бе посрещнат той и при църквите «Света Анна», «Свети Георги», «Свети Павел» и «Мъченица Зоя», тъй като енорийските пазачи вардят стъпалата пред църквите за определени професионални просяци, които им дават част от получената милостиня в замяна на тази привилегия.
Накрая Велизарий ме помоли да го заведа до манастира «Пророк Йов» в близката околност, където го приеха най-после любезно. Един от заелите вече мястото си просяци го позна и се хвърли, ридаейки на врата му; това бе гвардеецът Туримут, изпаднал отново в нищета.
Велизарий седна, опря гръб на една от колоните в сводестата галерия и кръстоса крака. По това време улиците започнаха вече да се оживяват. Стиснал таса в скута си, той завика с ясен, горд глас:
— Подарете, за бога! Подарете едно петаче на Велизарий! Подарете петаче на Велизарий, който пръскаше някога злато по тези улици! Подарете петаче на Велизарий, добри граждани на Константинопол! Подарете, за бога!
При този странен зов, който приличаше повече на заповед, отколкото на молба, започна да се стича голямо множество. Всеобщото любопитство отстъпи място на всеобщо възмущение, когато в лицето на слепия просяк край пътя гражданите разпознаха своя герой и спасител. Скоро в таса заваля дъжд от пари — златните и сребърните монети се смесваха с медните. Макар че някои скриваха лицата си под плащовете, когато даваха своята лепта, мнозина мъже с ранг и положение, както и немалко жени не направиха опит да се прикрият.
Научили новината, скоро към тълпата се присъединиха и някои от неговите ветерани. Те застанаха до него като телохранители и не даваха на множеството да се струпа плътно наоколо му, така че хората минаваха един по един и даваха своя дар в знак на благодарност към Велизарий за спасението на столицата от хуните. Туримут донесе отнякъде една торба и щом тасът се напълнеше догоре, той изсипваше монетите в торбата и го връщаше отново на Велизарий. Преди да се свечери, бяха минали четирийсет хиляди души и се събраха много торби с пари. А Велизарий продължаваше да се провиква напевно: «Подарете петаче на Велизарий, добри граждани на Константинопол! Подарете, за бога!» Всеки даваше според възможностите си — бедните старици и децата пускаха по един-два фолиса; дори блудниците го даряваха със сребърни монети от припечелените през изтеклата нощ пари. Един човек донесе голям златен медал с думите: «Чии са образът и надписът?» Това беше един от медалите, изсечени след завоюването на Африка и провъзгласяващи Велизарий за «Ромейска слава».
Когато Юстиниан разбрал какво става, той се ядосал и обезпокоил. Възбуждението на тълпата нарастваше непрестанно, по улиците се чуваха изменнически призиви, а пред двореца изразите на недоволство добиваха застрашителни размери. По стените на обществените сгради се появиха набързо надраскани е тебешир надписи, като Justinmnus ab iniustitis“ („Юстиниан, наречен така заради своята несправедливост“), на латински, и „Слепият Самсон погуби един цар и неговия двор“ на гръцки.
Юстиниан изпратил бързо да повикат шамбелана и наредил да бъде написан едикт за помилване, който той подписал и с който връщаше на Велизарий всичките му титли й имущества. Слепецът бе съпроводен от почетната свита на своите ветерани до дома си. Той раздели между тях събраната милостиня — по двеста златни номизми на всеки един, — а тасът бе върнат на игумена на манастира.
Господарката Антонина бе също освободена от Крепостта на покаянието. Няколкото седмици, които оставаха още на Велизарий, преминаха в безоблачно спокойствие. Господарката Антонина бе неотлъчно до него. Всеки ден го посещаваха трима-четирима от ветераните да си побъбрят за старото време, като се редуваха помежду си. Беше му забравено да напуска имението си, защото Юстиниан се страхуваше от народа, но той стана обект на такова внимание, толкова много хора искаха да го посетят, че приличаше по- скоро на владетел, приемащ верните си поданици, отколкото на осъден изгнаник.
Велизарий почина по време на сън в тринайсетия ден на месец март, лето господне 565-то. Когато го обличаха за погребението, силно впечатление направи липсата на каквито и да било белези от многобройните кървави битки, водени от него из целия свят. Господарката Антонина прие спокойно смъртта му, както би пожелал и самият той, и каза:
— Така е, единствените си рани той получи от ръката на собствения си император.
Преди да изтече годината, на тринайсетия ден на месец ноември, умря от гангрена и Юстиниан. Къде е отишла душата на всеки един от тях — по този въпрос нека спорят християните. Казват обаче, че краят на Юстиниан бил отвратителен и зловещ — когато най-после душата му се отделила с вик на ужас от тялото, гласът на бащата на лъжата прокънтял из дворцовите покои в злокобна пародия на Свещеното писание: „Този е моят възлюбен Син, в когото е моето благоволение.“
Така желанието на Юстиниан да надживее смъртния си враг Велизарий се изпълни. Ала от четиримата толкова тясно свързани помежду си герои на това повествование — Юстиниан, Теодора, Велизарий и Антонина — най-дълговечна се оказа моята любима господарка. След смъртта на Велизарий тя заживя много уединено и тихо — скоро аз останах единственият човек, с когото разменяше по някоя дума. Накрая поиска от мен да я заведа в манастира, където дъщеря й Йоанина бе станала вече игуменка. Тук, малко след като се помири с Йоанина, тя си отиде от този свят. Всичките си пари, с изключение на една напълно достатъчна за моите нужди годишна рента, Антонина завеща на същия този манастир.
А аз надживях дори и Нарзес. Нека разкажа за неговия край, и свършвам. След смъртта на Юстиниан престолът бе наследен от Юстин — не братовият му внук Юстин, синът на Герман, а един по-възрастен братовчед, син на сестрата на Юстиниан Вигиланция. Тогава срещу Нарзес, който продължаваше да бъде префект на Италия, постъпи оплакване от една делегация италийци, пристигнали при Юстин в Константинопол. Нарзес бе управлявал добре и с твърда ръка, но страната беше толкова бедна, че събирането на данъците не можеше да не се почувствува като насилнически акт. Юстин се съгласи да отзове Нарзес и писа в Италия, че Нарзес трябва да бъде освободен от отговорния си пост поради напреднала възраст. Нарзес отстъпи властта и титлата на някой си Лонгин, напусна двореца в Равена и се оттегли в една вила близо до Неапол. Тук той получил обидно лично писмо от София, внучката на сестрата на Теодора — Анастасия, станала сега императрица. В него София отбелязвала е подчертана жестокост, че Нарзес бил сторил добре, като предоставил военното изкуство на мъжете, и го приканвала да се върне към предишното си занимание — предене на вълна заедно с момите в двореца. Причината за това злонамерено послание бе едно незабравено оскърбление от страна на някогашния шамбелан.
Когато Нарзес прочел писмото, той се провикнал:
— Такава нишка ще изпреда на нейна светлост, че цял живот няма да може да я разпреде!
И запреде нишката на интрига с врага отвъд северната граница. (Може и да не ми повярвате, но макар и деветдесет и четири годишен, Нарзес бе така деен умствено и физически, както са малко мъже на петдесет. На деветдесет и една годишна възраст той спечели голяма победа срещу разбунтувалия се патриций Видин и подкрепилите го франки и алемани.)
Юстин знаеше, че дивите лангобарди замислят да нахлуят в Италия, и държеше много славата за отблъскване на тяхното нападение да се падне на неговия приятел Лонгин, новия префект на Италия, но Нарзес бе твърдо решил да си отмъсти на императрица София и изпрати следното послание до лангобардския крал Албоин: „Императорът ме отстрани от върховното предводителство и с това предостави беззащитните плодородни поля на Италия на твоите неустрашими воини.“
Не след дълго това германско племе нахлу в Италия през прохода Бренер. Нарзес писа на Юстин,
