Глава петнадесета
Отбраната на Рим
Първото нещо, което готите направиха за превземането на града, бе изграждането на шест военни лагера, всеки укрепен с ров, насип и ограда от колове. Те бяха пръснати покрай цялата северна част на градската стена на разстояние от сто крачки до една миля от нея. Следващата им работа бе да прекъснат и четиринайсетте акведукта, снабдявали от векове Рим с обилна прясна вода от отдалечени източници. Имаше обаче кладенци с дъждовна вода, а западната стена обхващаше част от река Тибър, така че съвсем не бяхме лишени от вода, но по-богатите граждани бяха много недоволни, че им се налагаше да пият дъждовна вода и ако искаха да бъдат чисти, да се къпят в реката вместо в собствените си луксозни бани. Велизарий побърза да зазида плътно акведуктите на определени места. Нареди освен това да се изградят откъм вътрешната страна на някои порти полукръгли ограждения, в които бе оставена само по една малка, добре охранявана врата, за да се попречи на населението да се втурне предателски към портите и да пусне врага. Порта Фламиния се намираше толкова близо до единия от готските лагери, че той я зазида изцяло. Направи много щателна проверка по цялото протежение на укрепленията както от вътрешната, така и от външната им страна, търсейки някое слабо място, и разпита специално за изходите на градската канализация, но разбра, че каналите са заустени направо в Тибър под нивото на реката и следователно никой не можеше да проникне вътре през тях.
Най-големи неприятности в началото ни създаде спирането на общинските мелници на хълма Яникулум, които се задвижваха с вода от Траяновия акведукт.
Тъй като в града нямаше излишни коне или волове, принудихме се да използуваме робски труд за въртенето на воденичните камъни. Скоро обаче Велизарий успя да ги задвижи отново с вода. Непосредствено под Аврелиановия мост той прехвърли през реката две яки въжета, опъна ги със скрипец и закачи помежду им две големи лодки с нос срещу течението, на две стъпки една от друга. Между тях висеше едно водно колело, свързано с по два воденични камъка във всяка лодка. Течението на реката под моста завъртя доста бързо колелото. Като видя, че идеята му се увенча с успех, Велизарий подсили въжетата и още двайсет чифта лодки с по едно водно колело помежду им бяха навързани за първите две в дълга редица надолу по течението. Оттогава нямахме трудности със смилането на житото, само веднъж готите, научили за мелниците от дезертьори, се опитаха да ни попречат и пуснаха дървени трупи по реката. Някои от тях се удариха в колелата и ги счупиха. Но Велизарий опъна под моста нещо като рибарска мрежа от вериги — плаващите трупи се хващаха в нея и лодкарите ги издърпваха на брега, където ги насичаха за гориво в градските фурни.
До този момент гражданите на Рим не бяха познали несгодите и опасностите на войната, ала Велизарий скоро им даде да разберат, че не могат да очакват да бъдат само бездейни зрители, сякаш се намират в театъра: каквито лишения търпят войниците, такива ще трябва да понасят и те. За да осигури достатъчни резерви от обучени войници, готови да се придвижат бързо до всяко място от укрепленията, където се очаква нападение, той постави на стража още от незаетите в момента работници. Някои от тях обучаваше всекидневно на Марсово поле в стрелба с лък, а други се упражняваха да боравят с копие. Но военното изкуство не им беше никак по сърце и те си останаха необучена сган, независимо от големите старания на стотниците и десетниците.
На което и място в града да се появеше Велизарий, римляните и римлянките от всички социални класи го гледаха винаги под вежди. Те бяха сърдити, че той бе дръзнал да се опълчи срещу готите, преди да е получил достатъчно подкрепление от императора, и по този начин ги бе принудил да понасят обсада, която заплашваше да завърши с глад и кланета. Дезертьори бяха донесли на крал Витигес, че Сенатът е особено силно възмутен от Велизарий, и готският монарх изпрати свои хора в града, за да се възползува от възникналите несъгласия.
Пратениците бяха доведени със завързани очи в Сената и получиха разрешение да се обърнат към сенаторите в присъствието на Велизарий и неговия щаб. Те изоставиха добрите обноски, подобаващи при такъв тържествен случай, и нападнаха грубо сияйните патриции, обвинявайки ги, че са предали готската военна част, натоварена да защищава околността и са пуснали в града сбирщина „гръцки натрапници“, които са заели сега отбранителните укрепления на Рим. Предложиха от името на Витигес всеобща амнистия, ако Велизарий напусне незабавно града. Щели дори да му дадат десет дни преднина, преди да се впуснат да го преследват, а това, твърдяха те, било проява на голямо великодушие, като се има предвид, че неговите сили били съвсем недостатъчни за отбраната на такава дълга защитна стена.
Велизарий отговори, накратко, че римските патриции не са предали никого — те бяха само пуснали в града свои събратя патриции заедно с императорските войски, предвождани законно от знатните граждани.
— Благородни готи, упълномощен съм да отговоря от името на този верен Сенат, тъй като рангът ми е достатъчно висок, както и от името на моя пресветъл господар. Отговарям ви прочее, че не от готите, нито пък от друго някое германско племе е построен този град и са издигнати тези стени. Та вие направо сте ги изоставили да рухнат! Затова не ние, а вие сте натрапниците и без никакви права над Рим. Витигес, вашият крал, не е дори признат от моя пресветъл василевс като негов васал. Така че послушайте съвета ми, превъзходни готи, и побързайте да се махнете! Използувайте своето красноречие да убедите сънародниците си, че вършат лудост, иначе ще дойде време — предупреждавам ви най-сериозно, когато и вие, и те ще се чудите в кои шубраци да скриете главите от нашите копия. Помъчете се междувременно да разберете, че можете да ни изтласкате от Рим само с изкусна обсада и с тежки боеве. Обсадното изкуство, за наше щастие, не е било никога по силите на вашите съотечественици, ето защо нашата войска, макар и засега малобройна, е повече от достатъчна за защитата на стените, които са построили дедите ни и които вие готите изоставихте без бой!
Крал Витигес бил много любопитен да узнае от своите пратеници що за човек е този Велизарий. Те му казали:
— Той е брадат мъж, същински лъв, не познава страх, не казва нито една излишна дума. По лице, по цвят и по телесна конструкция прилича на нас, само че косата му е тъмна, а очите сини като нашите са хлътнали навътре. Неговият пъргав ум и благородните му обноски внушават почит у всички присъствуващи. Видяхме и Антонина, неговата жена, лъвица от същата порода, с червена коса. Светли кралю, трябва да си готов за ожесточена схватка.
Изминаха две седмици, докато Витигес завърши приготовленията си за нападение. Когато едно ранно утро Велизарий видя от наблюдателната кула в какво се състои тази подготовка, той започна да се смее и това възмути гражданите. Те се питаха с негодувание: „Толкова ли му е смешна мисълта, че тези ариански зверове се готвят да ни разкъсат!“
Трябва да си призная, че и аз не виждах нищо смешно — на около четвърт миля се забелязваха няколко грамадни скели на колела, теглени към нас от стадо волове и придружени от цели легиони готски копиеносци. Те приличаха на кули и имаха вътрешни стълби, водещи към платформи на върха, които се издигаха почти на височината на нашата стена. Пехотата носеше голям брой дълги щурмови стълби; имаше и каруци, пълни догоре с нещо като снопове съчки и с дъски. Ясно беше, че възнамеряват да запълнят част от нашия ров със съчките, да сложат върху тях дъските и по тези дъски да придвижат кулите, за да щурмуват стените със стълби. Имаше още четири по-малки колесни машини, облечени с конски кожи — от всяка стърчеше напред по една греда с железен връх. Разбрах, че това са стенобитни тарани — гредата е окачена на въжета отвътре и с многократно удряне е в състояние да пробие дупка и в най-здравата стена.
Те избраха Порта Салария за главен обект на своето нападение и Велизарий незабавно съсредоточи по съседните купи всички метателни съоръжения, които можа да събере: „скорпиони“ — малки устройства за мятане на камъни чрез внезапно отпускане на едно силно усукано конопено въже, „диви осли“ — по-голяма разновидност на „скорпионите“ и балисти — механични лъкове, работещи на същия принцип, по чиито жлебове могат да се пуснат дебели стрели с дървено оперение и чиято далекобойност надхвърля тази на всеки обикновен лък. Имахме също и няколко „вълка“ — приспособления, чрез които гредата на тарана се улавя в момента, когато нанася удар, и се издърпва силно с помощта на скрипец, така че кулата се накланя и пада.
Велизарий извика спокойно своя оръженосец Хорсомантис, масагетски хун, и му каза:
— Хорсомантисе, донеси ми ловджийския лък и две стрели за елени!
