отрязани глави кръв, но по някакво чудо не бе дори одраскан от неприятелско оръжие. Когато се биеше, Велизарий никога не се усмихваше и шегуваше, за разлика от повечето си войници: той смяташе за нещо много сериозно убиването на човек, особено на християнин. И никога не се хвалеше с бойните си подвизи.
Ранените се върнаха обратно в Рим на малки групи. Последните от тях донесоха вестта, че Велизарий бил убит, защото, когато умирал, Максентий бил сбъркан с господаря си. Всички се отчаяхме и решихме, че сме загубени, с изключение на господарката Антонина, която не искаше да повярва на тези съобщения и прояви голяма сила на духа. След като направи преглед на постовете по стените и на гарнизоните при портите, за да вдъхне смелост на хората и да предотврати евентуално предателство, тя се върна при Порта Фламиния. Господарката се радваше на обичта на войниците — присъствието на духа е качество, което винаги се цени високо. Освен това не се свенеше да размени някоя и друга не чак дотам прилична шега с тях, проявяваше щедрост, можеше добре да язди и дори да си служи с лъка.
Междувременно Велизарий се впуснал да преследва бягащия към моста неприятел, като се надявал да го принуди да се върне на другия бряг и по този начин да помогне на хората, които мислел, че продължават да защищават отчаяно кулите от двете страни на моста. Но една голяма пехотна част на готите била успяла вече да пресече реката. Те разтворили за момент редиците си, за да приемат бягащите конници, след което ги затворили отново и започнали отбранителен бой, посрещайки нашите хора с дъжд от стрели. Велизарий повел обратно своя ескадрон, чиято численост била много намаляла, и се изкачил на една близка височина, откъдето можел да види ясно дали имперското знаме продължава да се вее над кулите. То било изчезнало. Десет хиляди готски конници препуснали с грохот срещу него и го принудили да отстъпи. Колчаните на хората му били още пълни със стрели, защото до този момент боят бил ръкопашен. Така те били в състояние да водят изгоден за нас ариергарден бой по целия път до Рим, като поваляли един след друг яздещите в челото на неприятелската конница преследвачи.
По здрач Велизарий стигнал до Порта Салария, преследван от многочислени неприятелски сили на малко повече от една стрела разстояние.
Както вече казах, господарката Антонина беше при Порта Фламиния, на цяла миля западно от Порта Салария, защищавана от моряшки гарнизон. Моряците бяха научили вестта за смъртта на Велизарий и затова не повярвали, че този, който ги призовавал да отворят портата, е именно той. Бояли се от измама. Велизарий минал по моста над изкопа и се приближил до портата, като викал:
— Нима не познавате Велизарий? Отваряйте веднага, моряци, или ще дойда през Порта Фламиния й ще заповядам да набият с камшик всеки втори човек от вас!
Лицето му било неузнаваемо от кръв и прах, но някои от хората познали гласа му и настояли да бъде пуснат. Други пък се страхували заедно с него да не влязат и готите. Портата останала затворена, а Велизарий и неговите конници се струпали пред нея между двете кули. Готите спрели в безпорядък на другия край на моста и почнали да се окуражават взаимно за нападение. Тогава Велизарий, който никога не губеше самообладание, забил пети в Балан, надал бойния си вик и нападнал яростно неприятеля начело на изтощените си до крайност войници. В сгъстяващия се здрач готите помислили, че от портата са излезли нови подкрепления на противника, и побягнали накъдето им видят очите.
Чак тогава моряците отворили на Велизарий. Смирено му поискали прошка, която той им дал, и скоро притисна в обятията си своята Антонина, разпитвайки я за последните новини. Тя му разказа какви мерки е взела по своя инициатива за укрепване отбраната на града. Когато се разнесе слухът за неговата смърт, тя засили постовете на стената: раздаде кирки на обикновените римски черноработници и ги разпредели по няколко на всяка кула с думите: „Задачата ви е много проста. Отваряйте си добре очите. Ако видите някой гот да се качва по стената, извикайте високо: «Стража, насам!» и едновременно с това удряйте с кирката!“ Свика също занаятчиите, на които не бе възложена специална работа: зидари и ковачи с грамадните им чукове, дървари и касапи с техните брадви и лодкари с куките им за лодки. Каза им: „Няма нужда да ви уча как да си служите с вашите оръжия!“ Раздаде им обаче шлемове, за да не забравят, че са войници. Велизарий одобри горещо свършеното от нея.
След това, макар че беше много уморен и не бе ял нищо от сутринта, той направи обиколка на укрепленията, за да се убеди, че всичко е наред и всеки е на своя пост. Има четиринайсет големи порти в Рим и няколко второстепенни: стана полунощ, преди да успее да завърши огледа. Обикаляше в дясна посока, с други думи, следваше пътя на слънцето, а когато стигнал до Порта Тибуртина в източния край на града, бил догонен от един вестоносец на Бесас, изтичал след него от Порта Пренестина, току-що посетена от Велизарий. Той донесъл тревожна вест. Бесас научил, че готите са разкъсали защитата в другия край на града, при хълма Яникулум, и били вече близо до Капитолия.
Тази новина причинила паника сред исаврите, охраняващи Порта Тибуртина, но Велизарий, след като разпитал подробно вестоносеца, започнал да се съмнява във верността на разказаната от него история, още повече, че единственият източник на информация за Бесас бил някакъв свещеник от катедралата „Свети Петър“. Той изпратил веднага разузнавачи, които скоро се върнали и докладвали, че никъде не са забелязали готи. Велизарий веднага издаде заповед до всички военачалници да не вярват на слухове, разпространявани от вътрешни врагове, с цел да ги уплашат и принудят да напуснат своите постове. При появата на истинска опасност той се задължаваше да ги уведоми лично за нея, но те трябваше да стоят твърдо на своите постове с пълната увереност, че техните храбри другари навсякъде по стената правят същото. Нареди да се запалят огньове по цялото продължение на защитната стена, така че готите да се убедят колко добре се охранява Рим и гражданите да могат да спят по-спокойно.
Когато се върна отново при Порта Салария, той завари тълпа войници и римски граждани, наобиколили някакъв готски благородник. Готът говореше на градските жители на добър латински (който моряците не разбираха), като ги упрекваше, че са пуснали най-вероломно сбирщина гърци от Константинопол в своя свещен град.
— Гърци! — извика той презрително. — Какво спасение очаквате от сбирщина гърци? Не може да не знаете какви са гърците! Нали сте виждали техните предвзети актьори, разхайтените им пантомимни танцувачки и крадливите, пъзливи моряци?
Велизарий се обърна към моряците и им каза усмихнат:
— Жалко, че не разбирате латински.
— Какво говори той? — запитаха те.
— Изказа се особено обидно за вас моряците, и някои от изречените от него неща са верни.
Господарката го склони да хапне малко хляб и месо и да изпие чаша вино. Докато се хранеше, при него дойдоха петима от най-уважаваните сенатори и му казаха разтреперани:
— Утре ще предадеш града, нали, твоя светлост?
— Отнасяйте се към готите с презрение, уважаеми приятели — засмя се той, — защото те са вече бити.
Те си размениха учудени погледи. Велизарий им каза:
— Това не е нито шега, нито самохвалство, защото днес разбрах, че победата е наша, стига само да проявим най-обикновено благоразумие.
— Но нали, сияйни Велизарий, стрелите на тяхната пехота те прогониха от Милвийския мост, а огромната им конница те преследва чак до Рим?
Велизарий обърса устата си с кърпа и каза:
— Благородни патриции, вие описахте съвсем точно случилото се днес — тъкмо затова ви казвам, че готите са вече бити.
Те замърмориха с негодувание, че той сигурно е полудял. Но всеки човек с капчица здрав разум веднага би се сетил какво имаше предвид Велизарий. Вражеската пехота бе проявила само отбранителните си способности срещу него, а конницата не успя да го настигне въпреки огромното си числено превъзходство и отпочиналите си коне. Защото, като не умееха да си служат с лъкове, те бяха принудени да се държат на разстояние. Ние си спомнихме и друга една забележка на Велизарий, направена при Дара: колкото и рядко да се среща пълководец, който може да командува четирийсет хиляди души, още по-рядко се среща такъв, който да се справи с петдесет хиляди. А какво да кажем за Витигес, повел почти три пъти по-многочислена армия срещу нас?
Първата нощ от отбраната на Рим изтече и призори не последва никаква атака.
