принцове с почит, каквато никога не засвидетелствува към един тиран.
Това животно използува хобота си, носовидната ръка, дадена му от природата като обезщетение за твърде късия врат, в полза на господаря си, като приема онези подаръци, които са най-ценни за него. То винаги стъпва внимателно, преследвано от спомена за своето съдбоносно пропадане в ловната яма, поставила началото на неговия плен. По знак от господаря си това създание изпуска вдишания въздух, за който се твърди, е чудесен цяр срещу главоболието при хората, особено ако слонът кихне.
Когато намери вода, засмуква грамадно количество в хобота си и по заповед на господаря си я изхвърля в мощна струя. Ако някой се отнесе непочтително към слона, той го залива с такъв поток мръсна вода, че пострадалият се чувствува, сякаш река е заляла дома му. Защото тази твар има удивително добра памет както за зло, така и за добро. Очите на слона са малки, но се въртят тържествено. Има някакво царствено достойнство в целия му облик — той приема с удоволствие всичко благородно, но се отнася с явна нетърпимост към непристойни шеги. Кожата му е набраздена от дълбоки резки, като на страдащите от екзотичната болест елефантиазис, наречена така в негова чест. Именно заради непробиваемостта на тази кожа персийските царе използуват слона по време на война.
Крайно желателно е да съхраним изображенията на тези същества, за да могат нашите граждани да се запознаят по този начин с обитателите на други земи. Не допускай следователно те да се разрушат, защото славата на Рим се умножава от събиране на всички образци, показващи как изкуството на майсторите наподобява творенията на щедрата природа от далечните краища на света. Сбогом!“
Пратеникът бе отчаян и разгневен, че писмото се е оказало толкова глупаво, но Велизарий го утеши с похвали за неговата смелост и вярност. Възнагради го с пет либри злато, което прави триста и шейсет номизми, и го взе за вестоносец към своя щаб. Велизарий каза, че писмото е много по-ценно, отколкото изглеждало на пръв поглед: то показвало ясно, че крал Тевдат се занимава с празни школски премъдрости, вместо да се погрижи за отбраната на своето кралство.
— Сега мога спокойно да тръгна към Рим — каза ни той.
Ако този крал бе останал и занапред военачалник на готската армия, задачата на Велизарий наистина щеше да бъде лека. Защото той не беше направил никакви военни приготовления, уверявайки благородниците от двора си, че всичко било наред: когато някое пале залаело срещу глутница вълци, то много скоро бивало изядено. Тевдат не бе сметнал за необходимо да изпраща подкрепления в Неапол, защото според думите му градът можел да издържи обсада, два пъти по-дълга от онази, на която древните елини подложили някога Троя. Не искал да чуе никакви възражения. „Нека Велизарий счупи първо зъбите си с Неапол, след това ще можем спокойно да напълним устата му с тиня!“
А когато до Рим стигнала вестта за падането на Неапол, търпението на неговите благородници се изчерпало съвсем. Те заявили, че той без съмнение бил продал града на императора, че сега единствената цел в живота му била да живее безгрижно, отдаден на науките си някъде, където и да е, осигурил богатството си чрез предателство към своите поданици. Свикали съвет при езерото Регил недалеч от Терацина, на който Тевдат не бил поканен. Там те издигнали на щитовете си един храбър пълководец, на име Витигес, и го провъзгласили за крал. Макар и от скромно потекло, Витигес бе спечелил неотдавна голяма победа за Теодорих срещу дивите гепиди на бреговете на Сава. Той бе тъй далеч от науките, че едва можеше да подписва собственото си име.
Крал Тевдат, който бил на път от Тибур за Рим, за да направи справка в някои трудове от тамошната обществена библиотека, научил новината и без да губи нито минута, препуснал към двореца си в Равена. Равена предлагаше най-сигурното убежище в Италия, тъй като бе защитена от блата (през които минаваха два лесно охраняеми пътя, изградени върху диги) и от море, достатъчно плитко, за да не позволи на бойни кораби да се доближат до укрепленията. Но Витигес изпратил след него преследвач, който, тласкан от жажда за мъст (неотдавна по заповед на Тевдат той бил лишен от обещаната му красива и богата годеница), препускал по-бързо, отколкото Тевдат — от страх за живота си. След като галопирал без отдих ден и нощ и изминал повече от двеста мили, този мъж настигнал най-сетне Тевдат пред самите порти на Равена. Там той го сграбчил за яката, смъкнал го от коня и му прерязал гръкляна като на някой шопар или овен.
Крал Витигес тръгнал към Рим, изпреварвайки Велизарий. Там той обявил, че е бил избран за монарх, и свикал Великия готски съвет. За него станало ясно, че държавните работи са в пълен хаос. Не стига, че отбранителните корпуси бяха пръснати из цяла Италия, но и главната армия бе заминала на северозапад отвъд Алпите да защищава готските владения отсам Рона срещу франките, които ги бяха нападнали, подкупени от Юстиниан. Друга армия се намираше в Далмация пред Спалатум. Когато Витигес направил сметка на какви сили може да разчита, оказало се, че има не повече от двайсет хиляди обучени войници, а незначителното превъзходство с две към едно над Велизарий не му вдъхвало никаква вяра в победата.
Затова той решил да остави в Рим гарнизон, достатъчно голям за неговата защита, да сключи мир с франките, да събере всичките си войски в Равена и няколко седмици по-късно да се завърне отново с такова числено превъзходство, че да ни натика в морето. Римският Сенат дал уверения на крал Витигес за своята лоялност, която той предпочел да засили, като вземе няколко видни заложници измежду сенаторите. Дори и папа Силверий, подозиран от Тевдат, че поддържа тайни връзки с Константинопол, положил тържествена клетва за вярност към него. Тогава Витигес потеглил за Равена, където се оженил за Матасунта, единствената дъщеря на Амаласунта, въпреки голямото й нежелание, и така влезе в семейството на Теодорих. От Равена той изпратил до Константинопол послания с уверения в приятелските си чувства към Юстиниан и с молба императорът да оттегли войските си, тъй като, убивайки Тевдат, Витигес бил отмъстил за смъртта на Амаласунта.
Юстиниан не обърна внимание на тези писма, понеже вярваше, че Италия скоро ще бъде негова. Що се отнася до франките, Витигес сключи мир с тях, като им заплати сто и петдесет хиляди номизми (обещаната още от Тевдат сума) и им отстъпи готските владения между Алпите и Рона при условие, че ще изпратят войска на помощ срещу Велизарий. Обаче франките държаха да запазят все още поне привидно добри отношения с нас, затова не се съгласяваха да пратят свои собствени войници, като вместо това обещаха да му дадат след време васални подразделения.
Потеглихме към Рим по Виа Латина, минаваща през Капуа успоредно на брега, на около трийсет мили от морето, тъй като по-късата Виа Апия предлагаше добри възможности за отбрана при Терацина и на някои други места, а Велизарий не можеше да си позволи никакво забавяне, нито загуба на още хора. Навсякъде местното население ни посрещаше с радост — особено свещениците. Войниците имаха строги нареждания да заплащат всички хранителни продукти, от които имат нужда, и да бъдат учтиви. За нас слугите италийските забележителности, както древните, така и новите, бяха много интересни, но нашата господарка не можеше да им се наслаждава и предаваше и на нас мрачното си настроение. Най-после бе дошло писмо от Теодосий — той бе станал монах в Ефес съгласно нареждането на Велизарий. В него младежът даваше израз на своята любов и признателност към Велизарий, но се извиняваше, че не можел засега да се върне при нас. „Не мога да дойда, мили кръстници, докато синът ви Фотий е при вас, защото от вас научавам, че Македония е била наказана, и се страхувам от отмъщението на нейния възлюбен. Не го обвинявам, че именно той я е подтикнал да ме оклевети, но трябва да знаете, че ме ненавиждаше още преди това. Защото ти ме даряваше с много неща, мила кръстнице Антонина, на които той гледаше като на откраднати от собственото му наследство.“
Велизарий искаше да разсее меланхолията на господарката и едновременно с това да възнагради щедро Теодосий заради предишните си подозрения към него. Затова нареди на Фотий да се върне в Константинопол и да предаде на Юстиниан ключовете на Неапол, готските пленници и писмо с молба за незабавно изпращане на подкрепления. След това той писа на Теодосий, че може вече да се завърне, без да се бои от нищо. Но господарката нямаше повече търпение да чака.
Готският гарнизон в Рим бе изненадан от нашето пристигане — техният авангард, заел позиция на Виа Апия, мислеше, че сме още в Неапол. Името на Велизарий доказа за сетен път своята цена. Населението на града беше убедено, че той ще превземе Рим, и не искаше да сподели участта на неаполитанците. Папа Силверий наруши дадената на Витигес клетва, като се оправда с това, че тя е била изтръгната от него насила, и то от един еретик. Папата писа на Велизарий и го покани да влезе в града без всякакви опасения, защото той самият щял много скоро да убеди готския гарнизон да се изтегли. Докато слизахме от дългия хребет на Албанските възвишения, навлизайки в града през Порта Асинария, готският гарнизон го напускаше
