но един от клоните му се простирал над отвора в горната му част. Войниците бяха взели със себе си парцаливата кърпа за глава и няколко маслини. Велизарий ги разгледа и каза:
— Тази памучна кърпа е била току-що изпрана, а вятърът я е издухал от въжето, където е била простряна да съхне. Маслините са питомни, а не диви. Няма съмнение, че дръвчето расте в задния двор на някоя старица.
След това той изпрати ново предупреждение до градските първенци:
„Ако не предадете града тази нощ, утре ще го загубите, защото вече зная как да го превзема. Кълна се в честта си, която нямам навика да залагам напразно. Ако не ми повярвате, това ще бъде обидно за мен. Когато щурмуваме стените, не мога да ви обещая, че няма да има насилие.“
Ала те не му повярваха.
Същата нощ той изпрати по акведукта шестстотин облечени с брони мъже; отначало те нямаха никакво желание да тръгнат и заявиха, че са войници, а не плъхове. Фотий, синът на господарката, помоли за честта да ги поведе, но Велизарий не искаше да повери толкова трудно начинание на едно момче; той му разреши обаче да върви последен и го натовари да го държи в течение за хода на операцията. Велизарий съобрази, че шестстотин войници в броня не може да не вдигнат голям шум, колкото и внимателно да се придвижват по тъмния водопровод, затова реши да отвлече вниманието на неприятеля.
Сред приближените му имаше един стар познат — Бесас, тракийският гот, който бе взел участие в угощението у Модест. По онова време той беше вече петдесетгодишен ветеран, но все още пълен със сили и боен плам. Велизарий възложи на Бесас да отиде с неколцина готи близо до мястото, където акведуктът влизаше в града, и да заговори неприятелските постове на собствения им език, опитвайки се уж да ги подкупи да предадат града. Хората на Бесас трябваше да вдигат колкото може повече шум, да се задяват на висок глас и да се препъват по камъните в тъмното като пияни.
Хитростта успя. Бяха разменени обиди, викове, приветствия, шеги, пяха се готски балади, Бесас заяви на висок глас верността си към император Юстиниан, а готските постове — своята към крал Тевдат, и шестстотинте войници минаха по акведукта, без да бъдат чути. Със себе си те носеха фенери, за да си дават кураж.
Водачът, същият онзи исавър, който бе открил прохода, не носел ризница и бил въоръжен само с кинжал. Когато стигнал до срутения свод, той стъпил на раменете на един от другарите си и се изкатерил по страничните стени на акведукта. Хванал се за някаква издадена тухла, изкачил се по-нагоре и най-сетне успял да стигне до свода. Хвърлили му края на един дълъг ремък; той го завързал за клона на маслиненото дръвче, после преметнал крак върху стената и се огледал наоколо. Както бе предрекъл Велизарий, това било двор на някаква къща. Нямало никой. Исавърът махнал с ръка и четирима войници в доспехи, в това число и един стотник, скоро се присъединили към него в двора. Тогава той се прокраднал в къщата; тя била порутена, но обитаема. Минавало полунощ.
Като влязъл през прозореца, в носа го лъхнала киселата миризма на бедността. Намирал се в кухнята; на лунната светлина се виждали чаша и чиния, поставени на една разнебитена маса — следи от оскъдната вечеря на собственика. Ослушал се и доловил слаба кашлица от съседната стая и молитвеното мънкане на някаква старица. Преди тя да успее да извика, исавърът вече стоял пред нея с изваден кинжал в ръка, но това траяло само миг. Той извадил от пазвата си същата парцалива кърпа, която бе показал на Велизарий, и я върнал на старицата, като й се усмихнал приятелски. Дал й и парче сирене — тя го помирисала и го налапала с най-голямо удоволствие. Тогава влязъл и стотникът. Той я запитал на латински къде се намира къщата й и кой са нейните съседи. Бабата описала местоположението и казала, че съседите й са бедняци като нея и няма защо да се боят от тях. На шестстотинте войници бил даден знак да се изкачат. Един по един те се струпали в двора, който бил доста голям. Фотий се върна да съобщи на Велизарий, че засега всичко се развива добре.
Велизарий държеше в готовност една група със стълби за щурмуване на стената, скрита в лимонова горичка недалеч от акведукта. Щом чу двете изсвирвания на тръба откъм града и видя по размаханите фенери къде точно на северната стена бяха заели позиция исаврите, той нареди да донесат бързо стълбите и да започнат катеренето. Константин, на когото бе възложено да подготви стълбите, бе подценил височината на стената и сега те се оказаха по-къси с не по-малко от двайсет стъпки, но той ги удължи, като ги настави две по две, без да губи много време. Исаврите бяха завзели две кули и значителна част от стената помежду им, така че не след дълго към тях се присъединиха две хиляди души. Неапол беше фактически превзет.
Единствените защитници, които се сражаваха наистина мъжествено, бяха юдеите. Те знаеха, че ако бъдат пленени, нямат почти никаква надежда да избягнат робството, понеже Юстиниан беше ревностен гонител на тяхната вяра — той държеше отговорни всички юдеи за разпятието на Иисус Христос. Но накрая и тяхната съпротива бе сломена. Самите граждани отвориха портите и останалата част от армията нахлу в града.
До края на нощта Неапол бе подложен на разграбване. Извършени бяха много насилия и жестокости, които Велизарий бе безсилен да предотврати. Най-зверски изстъпления имаше от страна на двестате масагетски хуни — тези езичници бяха предпочели да не се връщат в родината си, а да останат на служба при Велизарий. Те нахлуха в църквите, разграбиха съкровищниците и избиха свещениците при олтарите. Когато вестта за това светотатство стигна до ушите на Велизарий, той беше дълбоко потресен, още повече, че тези църкви бяха православни. На сутринта обяви амнистия и сложи край на грабежите. Войниците трябваше да се задоволят с плячката от пари, скъпоценни камъни и сребро, тъй като Велизарий освободи пленените от тях неаполитански жени и деца и ги върна на семействата им. След това свика съд, както бе направил и при превземането на Картаген. Съобщи на осемстотинте готски пленници, че ще бъдат изпратени в Константинопол, където ще трябва да избират дали да станат неплатени общи работници, или да служат като платени войници на императора по персийската граница. Те го увериха, че ще предпочетат да си останат войници, и той ги похвали.
Докато съдът заседаваше, един официален пратеник на италийската гражданска служба — с мъртвешки бледо лице, окалян и изтощен до краен предел — бе въведен при Велизарий. Той носеше писмо от крал Тевдат до Хонорий, управител на Рим. Не беше счупил печатите, но предполагаше, че съобщението е крайно важно и тайно, понеже бил вдигнат от сън късно след полунощ и го държали да чака шест часа, докато то бъде написано. Тъй като бил истински ромей и ненавиждал еретиците готи, той, поемайки голям личен риск, успял да мине преоблечен по Виа Апия и да връчи писмото на славния победител Велизарий, наместник на негово свещено величество император Юстиниан, който на свой ред е наместник на самия бог. Като минавал по здрач през град Терацина, един готски стотник започнал да го разпитва; за да не допусне да го заловят или забавят, намушкал гота в корема и го оставил агонизиращ на пътя.
Велизарий разчупи печатите на писмото и не след дълго избухна в такъв буен смях, че се уплашихме да не е полудял. Най-после, възвърнал своята сериозност, той прочете пред събралото се множество с най- тържествен глас следния документ:
„Крал Тевдат до сияйния Хонорий, управител на вечния град Рим, поздрав!
С огорчение научихме от твоя доклад, че бронзовите слонове, поставени на Свещения път (наречен така заради многобройните суеверия, на които е бил посветен някога), са в много лошо състояние.
Трябва само да се съжалява, че докато тези животни изкарват в плът и кръв повече от хиляда години, техните бронзови изображения се рушат толкова бързо. Погрижи се прочее разклатените им крака да бъдат укрепени с железни куки, а провисналите им кореми — подпрени с масивна зидария.
Ако живият слон се строполи на земята, както често се случва, когато помага на човека при събарянето на дървета, не може да се изправи отново без помощ. Това е, защото стъпалата му нямат стави. Така в горещите страни, обитавани от тези животни, често могат да се видят много от тях да лежат като мъртви, докато не се приближи някой човек, който да им помогне да станат. Ето защо това създание, тъй застрашително по своите размери, е всъщност по-онеправдано от природата, отколкото дребничката мравка.
Но че слонът, от друга страна, надминава всички останали животни по ум, се доказва от преклонението му пред Оногова, когото той счита за най-всемогъщ Повелител. Освен това той се отнася към добрите
