да удовлетворя споменатите царски молители, но и защото ги смятам достойни за тези права и привилегии; всякога са се показвали верни приятели на римския народ. Не смятам за справедливо обаче, който и да е гръцки град (както беше предложено) да се лиши от каквито и да било права и привилегии, дадени му от император Август (сега бог Август), както смятам за несправедливо, че еврейската колония в Александрия трябваше да бъде лишена от своите права и привилегии от моя предшественик. Онова, което е справедливо за евреите, е справедливо и за гърците; и обратното. Затова реших да позволя на всички евреи в моята империя да запазят древните си обичаи, без никой да им пречи — дотолкова, доколкото те не пречат за провеждането на императорските работи. В същото време ги задължавам да не злоупотребяват с благоволението, което им оказвам с настоящото, като проявяват недоволство от религиозните вярвания или ритуали на други раси: нека се задоволят да спазват своя собствен закон. Повелявам това мое решение сега да бъде написано на дъски по нареждане на управителите на всички царства, градове, колонии и общини както в Италия, тъй и другаде, били те римски чиновници или съюзнически владетели, и тези дъски да бъдат оставени за всеобщо сведение в продължение на цял месец на някое видно обществено място и на височина, от която думите ясно да се виждат от земята.
Една вечер, като се разговаряхме приятелски с Ирод, аз му казах:
— Истината е, че умът на гърка и умът на евреина действуват по различни начини и неизбежно е да влязат в конфликт. Евреите са твърде сериозни и горди, гърците — твърде суетни и веселяци; евреите се придържат твърде здраво към старото, гърците са твърде неспокойни и вечно търсят новото; евреите са независими, гърците лесно се приспособяват. Но макар да твърдя, че ние, римляните, разбираме гърците — познаваме недостатъците им и възможностите им и можем да ги направим полезни служители, — никога не бих се осмелил да кажа, че познаваме евреите. Покорихме ги благодарение на превъзхождащата ги военна сила, но и досега не сме се почувствували техни господари. Признаваме, че те са съхранили древните достойнства на расата си, която е много по-стара от нашата, и че ние сме загубили собствените си древни добродетели: в резултат на това ние някак си се чувствуваме засрамени пред тях.
Ирод ме запита:
— Знаеш ли еврейската версия за Девкалионовия потоп? Еврейският Девкалион се нарича Ной и той имал трима женени синове, които, след като потопът се оттеглил, населили земята. Най-големият бил Сим, средният — Хам, а най-малкият — Яфет. Хам бил наказан, защото се присмял на баща си, когато оня случайно се напил и хвърлил всичките си дрехи, като бил осъден да прислужва на другите двама, които се държали много по-достойно. Хам е предтечата на всички африкански народи. Яфет е родоначалникът на гърците и италийците, а Сим — на евреите, сирийците, финикийците, арабите, идумейците, халдейците, асирийците и тям подобни. Съществува едно древно предсказание, което гласи, че Сим и Яфет вечно ще живеят под същия покрив, където крамолите не ще секват ни край огнището, ни край трапезата, ни в спалнята. И това открай време е вярно. Александрия е чудесен пример. Но ако Палестина бъде изчистена от гърците, чието място не е там, много по-лесно ще се управлява. Същото се отнася и до Сирия.
— Но не и за един римски управител — усмихнах се аз. — Римляните не са от семейството на Сим и те разчитат на подкрепата на гърците. Ще трябва да се отървете и от нас, римляните. Съгласен съм обаче с теб и също съжалявам, гдето Рим изобщо е покорил Изтока. Рим щеше да бъде много по-мъдър, ако се бе ограничил да управлява едно съюзничество само от потомците на Яфет. Александър и Помпей са много виновни. И двамата спечелиха титлата „Велики“ заради източните си завоевания, но според мен ни един от тях не е донесъл истинско благо за родината си.
— Един ден всичко това ще се уреди, Цезаре — замислено се обади Ирод, — стига да имаме търпение.
След това взех да разправям на Ирод, че се готвя да сгодя дъщеря си Антония, която вече бе достатъчно голяма за женитба, за младия Помпей, потомък на Помпей Велики. Калигула беше отнел титлата на младия Помпей, заявявайки, че това била твърде тържествена титла, за да я носи такова малко момче, а и освен това сега в света имало само един „велик“. Току-що му бях възвърнал титлата, както и други титли, които Калигула беше иззел от някои благородни римски фамилии, заедно с възпоменателните инсигнии като торквата на Торкватите и кичура на Цинцинатите. Ирод не пожела да разговаряме по въпроса. А аз не разбрах, че проблемът, който изведнъж бе обзел ума му и бе изтикал настрани всичко останало, са бъдещите политически отношения между Сим и Яфет.
Глава 9
След като Ирод ме беше издигнал за император и ми бе начертал пътя за действие — така, уверен съм, си е мислил за положението на нещата — и в замяна на това бе получил от мен някое и друго благоволение, той заяви, че трябвало да се сбогува, освен ако нямало някаква много важна работа, която бих искал да извърши и която друг освен него не би могъл да доведе до успешен край. Не можах да измисля предлог, под който да го задържа, а освен това щях да се чувствувам задължен да му се отплащам с допълнителни територии за всеки допълнителен месец на неговия престой, затова след прощалното пиршество, което бе много тържествено, аз го пуснах да си върви. И двамата бяхме пийнали през тая вечер, признавам, аз дори пролях сълзи при мисълта за заминаването му. Припомнихме си ученическите години и в един миг, когато никой не ни чуваше, наведох се към него и го назовах със стария му прякор.
— Разбойнико — обадих се тихо, — всякога съм знаел, че ти ще станеш цар, но ако някой ми беше казал, че аз ще съм ти император, щях да го сметна за луд.
— Малка маймунке — отвърна той също тъй тихо, — глупак си, както винаги съм ти казвал. Но притежаваш и щастието на глупака. А щастието на глупака е трайно. Ти ще бъдеш олимпийски бог тогава, когато аз ще бъда само един хероизиран мъртвец; да, не се изчервявай, защото точно тъй ще бъде, макар че и дума не може да става за това кой от двама ни струва повече.
Драго ми стана, като чух Ирод да ми говори както някога. През последните три месеца се бе обръщал към мен най-официално и отчуждено, ни веднъж не пропусна да ме нарече Цезар Август и да изрази само най-дълбока възхита от възгледите ми, макар понякога да бе принуден за голямо съжаление да не се съгласява с тях. „Малка маймунка“ беше шеговитото прозвище, което ми бе дал Атенодор. Помолих го, когато и да ми пише от Палестина, винаги да прилага към официалното си писмо, подписано с всичките му нови титли, едно неофициално писмо с подпис „Разбойника“ и да ми съобщава новините от личния си живот. Той се съгласи при условие, че и аз ще отговарям по същия начин, подписвайки се „Малката маймунка“. Като стиснахме ръце да потвърдим обещанията, той ме изгледа продължително и каза:
— Маймунке, би ли чул още малко от моите вагабонтски съвети? Този път ще ти ги дам безплатно.
— Моля те, мили Разбойнико, казвай!
— Съветът ми към тебе, стари приятелю, е такъв: „Не се доверявай никому! Не вярвай на най- благодарния си освобожденец, на най-близкия си приятел, на най-любимото си дете, на жената на твоето сърце, нито на съюзника, свързан с теб с най-свята клетва. Вярвай само на себе си. Или поне разчитай само на твоето глупашко щастие, ако не си в състояние истински да вярваш на себе си.“
Сериозните му думи пробиха през радостните винени пари, които замъгляваха мозъка ми, и привлякоха вниманието ми.
— Защо ми казваш това, Ироде? — запитах аз остро. — Ти не вярваш ли на жена си Киприя? Не вярваш ли на приятеля си Силас? Не вярваш ли на младия Агрипа, сина си? Не вярваш ли на Тавмаст и на освобожденеца си Марсиас, който ти намери пари в Акра и ти купуваше храна в тъмницата? Не вярваш ли на
Ирод се засмя глуповато.
— Не ми обръщай внимание, Маймунке. Пиян съм, безнадеждно пиян. Казвам най-невероятни неща, когато се напия. Оня, който е измислил поговорката „Във виното е истината“, трябва да е бил здравата натряскан, когато я е съчинил. Знаеш ли, преди няколко дни на едно пиршество казах на управителя си: „Слушай сега, Тавмасте, да не съм видял повече печено прасе-сукалче, пълнено с гъби и кестени, на моята трапеза. Чуваш ли?“ — „Добре, царю“ — отвърна ми той. А всъщност, ако има ястие, което най-много да обичам на този свят, то е именно печено прасенце, пълнено с гъби и кестени. Какво беше, дето ти казах току-що? Да не вярваш на съюзниците си? Смешно, нали? Забравих за миг, че ти и аз сме съюзници.
