Тъй оставих думите да отминат, но си ги спомних пак на другия ден, докато наблюдавах през прозореца как колесницата на Ирод поема към Бриндизи: зачудих се какво ли е искал да каже и се почувствувах смутен.
Ирод не беше единственият цар на това прощално пиршество. Брат му Ирод Полион от Халкида и той беше там; и Антиох, комуто бях върнал царството на Комагена, на северната сирийска граница, което Калигула му беше отнел; и Митридат, когото сега бях направил цар на Крим; а освен тях царят на Малка Армения и царят на Осроена — те и двамата се навъртаха в двора на Калигула, смятайки, че там са на по- сигурно място, отколкото в собствените си царства, където Калигула би могъл да ги обвини в заговорничене против него. Изпратих ги всички, заедно.
Няма да е зле да проследя още малко историята на Ирод и да разкажа докрай за онова, което се случи в Александрия, преди да продължа да пиша за събитията в Рим и да обяснявам какво се случваше на Рейн, в Мавритания и по другите граници. Ирод се завърнал в Палестина с още по-голям блясък и слава, отколкото последния път. Като пристигнал в Ерусалим, взел от храмовата съкровищница желязната верига, която бил окачил там като благодарствено приношение, и поставил на нейно място златната верига, която Калигула му беше дал: сега, след като Калигула беше мъртъв, можеше да го стори без страх, че ще го обиди. Първосвещеникът го поздравил с дълбоко уважение, но след това започнал да упреква Ирод, че е дал най- голямата си дъщеря за жена на брата си: нищо добро, казал, няма да произлезе от това. Ирод не беше човек, който да се остави да бъде напътствуван от един духовник, та бил той виден и свят. Запитал Първосвещеника, чието име било Йонатан, смята ли, или не смята, че той, цар Агрипа, е извършил добра услуга на бога на евреите, като е отклонил Калигула от намерението му да оскверни Храма и като ме е убедил да потвърдя религиозните привилегии на евреите в Александрия и да даря подобни привилегии на всички евреи в света? Йонатан отвърнал, че всичко това било съвършено правилно. Тогава Ирод му разправил една малка басня. Веднаж един богаташ забелязал някакъв просяк край пътя, който го замолил за милостиня и казал, че му бил братовчед. Богаташът рекъл: „Жал ми е за тебе, просяко, и ще сторя каквото мога, щом си ми братовчед. Ако утре отидеш в банката ми, ще намериш там десет торби със злато, които ще те очакват, а във всяка ще има по две хиляди златици от това царство.“ — „Ако казваш истината — казал просякът, — нека бог те благослови!“ Просякът отишъл в банката и наистина — дали му торбите със злато. Колко щастлив и колко благодарен бил той! Но един от братята на просяка, равин, който не бил сторил нищичко за него, докато бил беден, отишъл на другия ден при богаташа. „Ти подиграваш ли се? — възмутено креснал той. — Заклел си се, че даваш на бедния си братовчед двайсет хиляди златици от парите на това царство, и си го заблудил да си мисли, че наистина си го сторил. Но аз отидох да му помагам, като ги брои, и представи си, още в първата торба намерих една партска златица вместо истинска, наша! Нима искаш да ти повярвам, че партските пари са равностойни на нашите? Честно ли е да си правиш подобни шеги с един просяк?“ Йонатан не се стреснал от баснята. Заявил на Ирод, че богаташът е бил достатъчно глупав, за да опорочи целия си подарък, като мушне вътре партската монета, ако наистина го е сторил умишлено. Ирод, казал, не бивало да забравя, че и най-великите царе са само оръдия в ръцете на бога и той ги възнаграждава според това колко са му били предани.
— Ами първосвещениците му? — запитал Ирод.
— Първосвещениците са достатъчно възнаградени за своята вярност към него, която включва и порицанието на всички евреи, които не изпълняват религиозните си задължения; той им позволява да обличат свещените одежди и веднаж в годината да влизат в тази чудотворно свята стая, която обитава сам в неизмерима власт и слава.
— Отлично — казал Ирод. — Ако наистина съм оръдие в неговите ръце, както казваш, сега аз те свалям от сана ти. Друг някой ще носи свещените одежди на Пасхата тази година. И това ще бъде някой, който знае кога му е времето и мястото да се отправят упреци.
Тъй Йонатан бил свален, а Ирод назначил приемник, който след време също обидил Ирод, като заявил, че не било прилично дворцовият пръв министър да бъде самарянин: един еврейски цар трябвало да има в щаба си само еврейски офицери. А самаряните не били от коляното на отец Авраам, ами натрапници. Този министър бил не друг, а Силас; и заради Силас Ирод свалил Първосвещеника и отново предложил мястото на Йонатан. Йонатан го отказал, макар и с благодарност, заявявайки, че му стигало, дето веднаж бил облякъл свещените одежди и че второ ръкополагане в първосвещенически сан не би било тъй свята церемония като първата. Ако бог дарил Ирод с властта да го свали, това било наказание за гордостта му; ако ли пък сега бог бил в опрощаващо настроение, той се радвал за това, но не бил готов да рискува втора обида. Осмелявал се да предложи за Първосвещеник брат си Матей, най-светия и богобоязлив човек в цял Ерусалим. Ирод склонил.
Ирод се установил да живее в Ерусалим, в квартала, наречен Безета или Новия град, което много ме учуди, защото сега той имаше няколко хубави града, пищно застроени в гръко-римски стил, всеки от които би могъл да направи своя столица. Посещавал тези градове от време на време с големи церемонии и се отнасял към жителите с любезност, ала Ерусалим според него бил единственият град, в който да живее и управлява един еврейски цар. Станал извънредно популярен сред жителите на Ерусалим не само с даренията си на Храма и с разхубавяването на града, но и с премахването на данъка върху сградите, което намалило доходите му със сто хиляди златици годишно. Тъй или инак, общият му годишен доход възлизаше, дори без това, на около петдесет хиляди златици. Онова, което още повече ме изненада, беше, че сега вече той извършваше ежедневни богослужения в Храма и спазваше Закона с най-голяма строгост: защото не съм забравил презрението, с което съм го чувал да говори за „оня свят певец на псалми“, набожния си брат Аристобул, а в частните писма, които всякога прибавяше към официалните си съобщения, не проличаваше да се е променил.
Едно от писмата, които ми изпрати, се отнасяше изцяло за Силас. Гласеше както следва:
Маймунке, мой стари приятелю, сега ще ти разправя най-тъжната и смешна история: отнася се до Силас, „верния Ахат“ на приятеля ти разбойник Ирод Агрипа. Най-учена ми Маймунке, от богатия си запас на исторически знания би ли могъл да ме уведомиш дали твоят праотец, благочестивият Еней, е бил някога отегчаван тъй непоносимо от своя верен спътник Ахат, както съм отегчен аз напоследък от Силас? Дали коментаторите на Вергилий биха могли да ни кажат нещо по този въпрос? Истината е, че аз сглупих дотолкова, че да назнача Силас за мой пръв министър, както, струва ми се, вече ти писах. Първосвещеникът не одобри назначението, защото той бил самарянин — самаряните на времето дразнели ерусалимските евреи, онези, които се върнали там от вавилонското си пленничество, като рушали всяка нощ стените, изграждани от ония през деня; и евреите до днес не са им го простили. И тъй, аз си направих труда да сваля Първосвещеника заради Силас. Междувременно Силас вече бе започнал да се чувствува много самонадеян и ежедневно даваше нови доказателства за прочутата си откровеност и безцеремонност. Това, че уволних Първосвещеника, го накара да се възгордее още повече. Честна дума, понякога посетителите в двореца не можеха да разберат кой е царят и кой — неговият министър. Но опитвах ли се да намекна на Силас, че злоупотребява с приятелството ни, той изпадаше в униние, а милата Киприя започваше да ме упреква за грубостта ми към него и да ми напомня всичко, което е сторил за нас. И аз отново се виждах принуден да любезнича с него и почти да му се извинявам за своята неблагодарност.
Най-противният му навик беше непрестанно да ми опява за миналите ми неблагополучия — и то в най- разнородна компания — и да разказва най-притеснителни и изчерпателни подробности за това как ме бил спасил от не знам каква си опасност и колко верен ми бил останал, и колко безброй полезни негови съвети съм бил пренебрегнал, и как никога не търсел друга награда освен приятелството ми в слънчево време, в дъжд или буря — защото такива хора били самаряните. Но веднаж го прекали. Бях в Тибериада, на Галилейското езеро, където на времето бях магистрат при Антипа, и знатните сидонци пируваха с мене. Спомняш си разногласията ми със сидонците, когато бях съветник на Флак в Антиохия, нали? Какво друго можеше да се очаква от Силас, освен да се развилнее тъкмо на едно подобно пиршество с такова голямо политическо значение. Почти първото, което каза на Хаздурбал, пристанищния управител на Сидон, най- влиятелния човек във Финикия, беше: „Познавам те, нали? Не си ли ти Хаздурбал? Ами да, разбира се, ти беше в онова посланичество, което се яви при цар Ирод Агрипа преди около девет години да го моли да се застъпи пред Флак в полза на Сидон за оня граничен спор с Дамаск. Добре си спомням, че посъветвах Ирод да откаже подаръците ви, като му изтъкнах колко опасно е да се взема подкуп и от двете спорещи страни: човек непременно си навлича белята. Но той само ми се изсмя. Ето го на, такъв е.“
