Ирод отишъл лично при Петроний в Антиохия, за да протестира. Петроний писал на магистрата в Дорида остро писмо, нареждайки му да арестува виновниците и незабавно да му ги изпрати, за да ги накаже. Петроний заявил, че престъплението е двойно — не само към евреите, чиято осквернена синагога вече не можела да се използува за молитвен дом, но и към мен, чийто указ по въпроса за религиозната търпимост бил най-безсрамно нарушен. В писмото му имало една странна забележка: че подходящото място за моята статуя било не в еврейска синагога, а в един от моите собствени храмове. Смятал е, предполагам, че до това време вече съм се поддал на увещанията на Сената и че следователно съвсем политично ще е да се очаква моето обожествяване. Но аз бях твърдо решен да не ставам бог.
Сигурно си представяте, че александрийските евреи сега правеха всичко по силите си, за да спечелят моето благоволение. Изпратиха делегация да ме поздрави за възкачването ми и да предложи да построят и да ми посветят великолепен храм за сметка на града; или пък, ако не склоня на това, поне да построят и да подредят една библиотека за Италийски проучвания и да я посветят на мен като най-изтъкнатия жив историк. Искаха освен това съгласието ми всяка година на рождения ми ден да уреждат нарочни публични четения на моята „История на Картаген“ и на „История на Етрурия“. Всяка творба щяла да се прочита от начало до край от няколко много опитни четци, първата в старата библиотека, втората — в новата. Знаеха, че това не може да не ме поласкае. Приемайки тази чест, аз се почувствувах така, както биха се почувствували родителите на мъртвородени близнаци, ако известно време след раждането малките студени телца, бутнати в някаква кошница в очакване да бъдат погребани, изведнъж се сгреят от неочаквана топлинка, започнат да кихат и проплачат в един глас. В края на краищата отдал бих двайсет и пет от най- хубавите си години на тези книги, хвърлил бях безкраен труд, за да изуча различните езици, необходими ми да събера и проверя нужните факти; и ни един човек досега, доколкото знаех, не се беше потрудил да ги прочете. Като казвам „ни един човек“, трябва да спомена за две изключения. Ирод беше прочел „История на Картаген“ — етруската не го интересуваше — и научил, каза, много неща за финикийския характер; но не смятал, че кой знае колко хора биха проявили същия интерес. „Твърде много месо има в тази наденица — рече той, — а подправките и чесънът са малко.“ Искаше да каже, че има твърде много факти, предадени по скучен начин. Заяви ми това, докато все още бях обикновен гражданин, тъй че и дума не можеше да става за ласкателство. Единствената, освен секретарите ми и помощниците в проучванията ми, която беше прочела и двете книги, беше Калпурния. Предпочитала хубавата книга пред лошата пиеса, обичаше да казва тя, моите истории — пред много добри пиеси, които била видяла, и етруската книга пред тази за Картаген; защото се разказвало за познати й места. Когато станах император, тук му е мястото да го отбележа, купих на Калпурния очарователна вила близо до Остия и й отредих щедър годишен доход и няколко добре обучени роби. Но тя никога не идваше в двореца, а и аз никога не я посещавах, да не би да пробудя ревността на Месалина. Живееше с една близка приятелка, Клеопатра, александрийка, която също на времето била проститутка; но сега, след като Калпурния имаше достатъчно пари и да харчи, и да й остават, и двете се бяха отказали от професията. Бяха добри момичета.
Но както казах, почувствувах се наистина горд от предложението на александрийците, защото в края на краищата Александрия е столица на световната култура, а нали нейните най-видни граждани ме обявиха за пръв между живите историци? Съжалявах, че не ще мога да отделя време и да посетя Александрия и да присъствувам на едно от четенията. В деня, когато се яви посланичеството, повиках един професионален четец и го накарах да прочете, само пред мене, по няколко пасажа от всяка история. Той го стори толкова изразително и с такава хубава дикция, щото за миг забравих, че сам аз съм авторът, и бурно взех да ръкопляскам.
Глава 10
Най-важната ми грижа в момента беше Рейнската граница. Към края на Тибериевото управление северните германци, подбудени от сведенията за общото му бездействие, се бяха осмелили да започнат набези отвъд реката, в оная част, която наричаме Долна провинция. Малки групи преплуваха отвъд, на неохранявани места, нападаха самотни къщи или селца, убиваха обитателите и ограбваха златото или скъпоценностите, които намираха там; а сетне, на разсъмване, се връщаха обратно. Трудно беше да им се попречи в това, дори войниците ни да бяха все нащрек — а в Севера то не беше така, — защото Рейн е страшно дълга река и много мъчно се охранява. Единствената резултатна мярка срещу нападателите биха били репресиите; но Тиберий бе отказал да позволи каквито и да били наказателни експедиции. Беше писал:
„Ако те нападнат стършели, изгори гнездото им; но ако са само комари, не им обръщай внимание.“ Що се отнася до Горната провинция, нека си припомним, че Калигула по време на похода си във Франция бе повикал Гетулик, командира на четири легиона от Горни Рейн, и го беше екзекутирал по нелепо обвинение в заговор; че беше прекосил реката с огромна армия и бе навлязъл на няколко мили, без германците да окажат съпротива; че внезапно се беше уплашил и се бе втурнал назад. Човекът, когото бе назначил за приемник на Гетулик, беше командир на френските помощни войски в Лион. Наричаше са Галба и бе един от доверениците на Ливия. Беше си го набелязала да го издигне още докато той бе младеж, а Галба оправда доверието, което му бе оказала. Беше смел войн и прозорлив магистрат, работеше здраво и имаше отлична характеристика. Достигнал бе консулска длъжност шест години преди това. Когато умря, Ливия му остави нарочно наследство от петстотин хиляди златици; но Тиберий, като изпълнител на нейното завещание, заяви, че трябва да е станала грешка. Сумата беше изписана в цифри, а не с думи и той постанови, че завещателката е имала пред вид петдесет хиляди. Тъй като Тиберий не бе изпълнил ни едно от завещанията на Ливия, на времето тази поправка бе всъщност без значение, но когато Калигула стана император и изцяло ги изплати, Галба загуби от това, че Калигула не бе запознат с измамата. Галба не настоя за своите петстотин хиляди и стори добре, защото иначе Калигула щеше да си припомни за наследството му, когато остана без средства, и вместо да го натовари с тази важна длъжност на Рейн, сигурно щеше да го обвини за съучастничество в Гетуликовия заговор.
Това, как Калигула избра Галба, е странна история. Един ден в Лион той разпоредил да се състои голям парад, а когато парадът свършил, строил пред себе си всички офицери и им произнесъл слово за необходимостта от това да се поддържат в добро физическо състояние. „Римският офицер — казал — трябва да бъде корав като гьон и твърд като желязо и всеки офицер трябва да дава пример на войниците си в това отношение. Бих се интересувал да видя колцина от вас ще издържат едно простичко изпитание, на което ще ви подложа. Хайде, приятели, нека потичаме малко в посока към Отьон.“ Той седял в колесницата си, запрегната с чифт здрави галски коне. Кочияшът плеснал с камшика и те препуснали. Изморените от парада офицери се втурнали след него с тежките си оръжия и доспехи. Той се движел пред тях на такова разстояние, че да не ги изпуска из очи, не оставял конете да преминат в тръс, да не би офицерите да последват техния пример. Препускал все напред и напред. Редицата се проточила. Мнозина от бегачите припаднали, а един се строполил мъртъв. На двадесетата миля той най-сетне спрял. Само един бил издържал изпитанието — Галба. Калигула казал: „Как предпочиташ, легате — да тичаш назад или да седнеш до мене?“ Галба все още имал достатъчно дъх да отговори, че като войник той нямал право на избор — свикнал бил да се подчинява на заповеди. Тогава Калигула го оставил да извърви обратния път, но на следния ден го назначил на длъжността. Агрипинила останала очарована от Галба, когато го срещнала в Лион: искала да се омъжи за него, макар той да бе вече женен за една благородничка от фамилията на Лепидите. Галба беше много щастлив със съпругата си и затова се държал с Агрипинила толкова хладно, колкото му позволявала верността към Калигула. Но Агрипинила била много настойчива в ухажването си и един ден, на някакъв прием, уреден от тъщата на Галба, на който Агрипинила се появила непоканена, станал голям скандал. Тъщата на Галба я изгонила пред очите на всички благородници и благороднички, нарекла я в очите безсрамна и похотлива уличница и я ударила в лицето с юмрук. Галба щеше да си изпати, ако на другия ден Калигула не беше решил, че Агрипинила участвува в заговора за похищение върху живота му и не я беше прокудил, както вече описах. Когато Калигула побягна обратно в Рим, подплашен от вестта за германското нападение през Рейн (лъжа, шеговито измислена от войниците), всичките му войски бяха съсредоточени на едно място. Големи пространства край реката останаха неохранявани. Германците научиха за това веднага, научиха и за страхливостта на Калигула. Използуваха възможността да прекосят Рейн с войските си и се настаниха на наша територия, където извършиха големи поразии. Онези, които се прехвърлиха отсам, бяха племената, наречени кати, което означава планински котки. Емблемата им беше
