царя тяхната замяна. Онези римляни в Партия се били установил там, оженили се били, създали семейства, забогатели и почти бил забравили миналото си. А тези германци в Рим, макар привидно роби, водеха много лек и приятен живот и жалбите им за родината далеч не бяха някакво искрено чувство, а по-скоро повод за проливане на сълзи в пияно състояние. Явиха се при мен вкупом и помолиха да останат на моя служба. Мнозина от тях бяха вече бащи, дори имаха и внуци от дворцови робини, всички бяха заможни: от време на време Калигула ги беше дарявал щедро. Аз се престорих на разгневен, нарекох ги неблагодарници и лоши хора, които отказват един безценен дар като свободата, и заявих, че повече не се нуждая от услугите им. Те ме помолиха за прошка и поискаха разрешение поне да отведат и семействата си. Отхвърлих тази им молба, като отново споменах знамето. Един от тях, от племето херусци, извика:
— Само онези проклети хауци са виновни да страдаме сега. Те се заклеха да пазят тайната, а всички ние, другите невинни германци, се мъчим заради тях.
Това и чаках. Отпратих всички освен представителите на Големите и Малки хаукски племена. (Хауците живееха на северно-германското крайбрежие, между Германските езера и Елба; бяха съюзници на Херман.) Казах им:
— Нямам намерение да ви питам, хауци, къде е Орела, но ако някой от вас не е положил клетва за това, нека веднага ми каже.
Големите хауци, западната половина на нацията, заявиха единодушно, че не са полагали подобна клетва. Повярвах им, защото вторият Орел, който брат ми Германик успя да върне, бе намерен в едно тяхно светилище. Не ми се струваше вероятно едно племе да е получило повече от един Орел при разпределението на плячката след победата на Херман.
Тогава се обърнах към главатаря на Малките хауци:
— Не те питам къде е Орела, нито на кой бог си положил клетвата. Но може би ще ми кажеш в кой град или село си положил тази клетва. Ако ми кажеш това, ще отменя заповедта за връщането ви.
— Дори и това да ти кажа, то вече ще е престъпване на клетвата ми, Цезаре.
Но аз си послужих с древната хитрост, за която бях чел в една от моите исторически книги: на времето, когато някакъв финикийски съдия отишъл в едно село, за да разбере къде един обвиняем е скрил златния съд, който бил откраднал, съдията заявил на човека, че не го смята за виновен в кражбата и ще го освободи. „Хайде, уважаеми, ела да се поразходим заедно, че поне да ми покажеш интересното си село.“ Оня го развел из всички улици, избягвайки една единствена. Съдията поразпитал и разбрал, че в една от къщите на тази улица живее възлюбената на крадеца; намерили съда, скрит в тръстиката на нейния покрив. Та по същия начин и аз казах:
— Добре, няма да настоявам повече.
А сетне се обърнах към друг един от същото племе, по чието мрачно изражение личеше, че също знае тайната, и уж случайно подхвърлих:
— Я ми кажи в кои градове или села на вашата земя са вдигнати светилища на вашия германски Херкулес?
Беше много вероятно Орлите да са посветени на този бог. Той ми изброи седем имена, които си отбелязах.
— Това ли е всичко? — запитах го.
— Не си спомням повече — отвърна той. Казах на ония от Големите хауци:
— Възможно ли е да няма повече от седем светилища в една такава значителна площ като Малка Хауция — между големите реки Везер и Елба?
— О, да, Цезаре, той не спомена прочутото светилище в Бремен, на източния бряг на Везер.
И тъй, аз писах на Габиний: „Смятам, че ще намериш Орела, скрит някъде в светилището на германския Херкулес в Бремен, на източния бряг на Везер. Отначало не губи много време в наказването на истевоните: премини в стегната формация през територията им и през земите на анзибариите, спаси Орела, а палежите, убийствата и плячкосването остави за връщането си.“
Преди да съм я забравил, искам да разкажа и една друга история за откраднат златен съд, и по-добре да я изложа тука, отколкото другаде. Веднаж поканих няколко конници-провинциали на вечеря — и ако щете, вярвайте, един от тези вагабонти, марсилец, си отиде заедно със златната чаша, която стоеше пред него. Не му казах нито дума, но още на следния ден го поканих на вечеря, ала този път му дадох каменна чаша. Това очевидно го уплаши, защото още на другата сутрин златната чаша беше върната с извинителна бележка, в която обясняваше, че си бил позволил свободата да заеме чашата за два дни, за да даде на златар да прекопира гравюрите по нея, които страшно много му харесали: желаел да опреснява спомена за огромната чест, която съм му бил оказал, като пие от подобна златна чаша всеки ден отсега нататък. В отговор му изпратих каменната чаша, умолявайки го в замяна да ми изпрати копието на златната в памет на приятното недоразумение.
Определих ден, в който да потеглят експедициите на Галба и на Габиний, увеличих войските им по на шест легиона с галски новобранци — оставих два легиона да държат Горни Рейн и два — Долни, разреших на всеки не повече от две хиляди убити и им дадох срок до първи юли да завършат с операциите и да поемат обратния път. Целта на Галба бяха поредица от три хаукски града, застроени, когато територията се намираше под римско владичество — Нуезий, Гравионарий и Мелокав, разположени успоредно на Рейн, на около стотина мили от Майнц.
Ще се задоволя да отбележа само, че и двете кампании завършиха много успешно. Галба изгори сто и петдесет укрепени села, унищожи хиляди акри с посеви, изби много германци, въоръжени и невъоръжени, и превзе трите упоменати града до средата на юни. Взе около две хиляди пленници от двата пола, включително знатни мъже и жени, които задържа като заложници за доброто поведение на катите. Даде хиляда и двеста души убити или ранени, от които четиристотин римляни. Габиний имаше по-тежка задача и я изпълни със загуба само на осемстотин души. Последва съвета, който му дадох в последната минута, да не потегля направо към Бремен, а да нападне територията на ангривариите, които живеят южно от Малките хауци; а оттам да изпрати бърза конница към Бремен, с надеждата да превземе града, преди хауците да сметнат за необходимо да преместят Орела в по-сигурно хранилище. Всичко премина по плана. Конниците на Габиний, които той лично предвождал, намерили Орела точно там, където предполагах, а Габиний бил толкова доволен от себе си, че повикал останалите войски и преминали през цяла Малка Хауция, от край до край, изгорил дървените светилища на германския Херкулес едно по едно, докато не останала и следа от тях. Унищожението на реколтата и селата не било така цялостно като при Галба, но на връщане направил всичко по силите си истевоните да го помнят, докато са живи. Взел две хиляди пленници.
Вестта за спасяването на Орела пристигна в Рим едновременно с новината за успешното покоряване на катските градове от Галба и Сенатът веднага ми гласува титлата „император“, която този път не отказах. Сметнах, че съм си я заслужил с намирането на Орела и с предложението за нападението на конницата, както и с това, че се погрижих и двата похода да останат в тайна. Никой не знаеше нищичко за тях до мига, в който подписах заповедта, с която нареждах да се мобилизират галските и италийските новобранци и да тръгнат към Рейн в срок от три дни.
На Галба и Габиний дадоха триумфалните отличия. Ако експедициите не бяха само наказателни, щях да поискам да им се гласуват триумфи. Но убедих Сената да удостои Габиний с наследственото презиме „Хаук“ в памет на неговата победа. Отнесохме Орела в тържествена процесия до храма на Август, където аз извърших приношение и му отправих благодарности за божествената му помощ: посветих му дървените порти на светилището, където бе намерен Орела — Габиний ми ги беше пратил подарък. Не можах да посветя самия Орел на Август, защото за него отдавна имаше приготвено място в храма на Марс Отмъстителя, до другите два спасени Орела. По-късно го пренесох там и го осветих със сърце, преизпълнено от гордост.
Войниците съчиниха баладични стихове за спасението на Орела. Но този път вместо да ги включат към познатата ми песен „Трите жалби на господаря Август“, те измислиха нова, наречена „Клавдий и Орела“. Тази песен съвсем не бе ласкателна за мене, но част от стиховете ме развеселиха. В нея се казваше, че в някои отношения аз съм истински глупак и върша най-странни неща — бъркам кашата с крака си, бръсна се с гребен и когато ходя в банята, изпивам маслото, което ми подават, за да се намажа, а се търкам с виното, което ми дават да пия. И все пак, като се знае това, притежавам учудващи знания: зная имената на всички звезди по небето и мога да рецитирам всички стихове на света, и съм изчел всички книги във всички световни библиотеки. А в резултат на цялата тази мъдрост аз единствен съм можал да кажа на римляните
