— Виждаш ли това? То е част от най-големия паметник, вдиган някога на света, и макар че монарси като Август и Тиберий допринесоха за него и го поддържаха в изправност, първо е бил построен от един свободен народ. И не се съмнявам, че ще трае колкото и пирамидите, а освен това се оказа безкрайно по- полезен за човечеството.
— Не те разбирам. Ти сочиш към двореца.
— Соча към Апиевия път — отвърнах тържествено. — Започнат е по време на цензорството на моя прапрадядо Апий Клавдий Слепеца. Римският път е най-великият паметник, вдигнат на човешката свобода от един благороден и щедър народ. Преминава през планини, тресавища и реки. Построен е широк, прав и здрав. Свързва градове с градове и народи с народи. Дълъг е стотици хиляди мили и всякога е пълен с благодарни пътници. Докато Голямата пирамида, няколкостотин стъпки висока и още толкова широка, извиква мълчаливо благоговение — макар да е само изтърбушената гробница на един позорен труп и паметник на насилието и страданията, тъй че, докато я гледа, човек все още чува бича на надзирателя и писъците и стенанията на бедните работници, които се опитват да закрепят някой огромен каменен блок… — Но в този необмислен изблик на многословие аз бях забравил началото на изречението си. Млъкнах неловко, а Вителий ми се притече на помощ. Той вдигна ръце, затвори очи и процитира:
— Нямам думи, сенатори. Каквото и да кажа, не ще може да изрази дълбочината на чувствата ми по този въпрос.
И двамата се разсмяхме като луди на тези думи. Вителий бе един от малцината ми приятели, който се отнасяше към мен с истинско другарско чувство. До края не разбрах дали беше искрено или престорено: но ако е било престорено, тъй много наподобяваше на истинското, че го приемах, както го получавах. И може би никога не бих се усъмнил, ако предишното му обожание на Калигула не бе също тъй добре изигравано и ако не беше онази история с пантофката на Месалина. Ще ви разкажа за нея.
В един летен ден Вителий се качваше по стълбите на двореца заедно с Месалина и мене, когато Месалина възкликна:
— Спрете за миг, моля ви: загубих си пантофката.
Вителий бързо се извърна и я донесе с дълбок поклон. Месалина беше очарована. Тя каза усмихнато:
— Клавдий, нали няма да ревнуваш, ако удостоя с ордена на Скъпоценната пантофка този смел воин, нашия добър приятел Вителий? Той е наистина много учтив ц любезен.
— Но нима пантофката не ти трябва, мила?
— Не, по-хладно е да ходиш бос в ден като днешния. Освен това имам десетки други чифтове.
Тъй Вителий взе пантофката, целуна я и я сложи в джобната свивка на робата си, където я носеше непрестанно; и все я вадеше да я целува, когато се превъзнасяше в сантименталните ни частни разговори за хубостта, ума, щедростта на Месалина и за моето изключително щастие, че съм й съпруг. Всякога, когато чувах да възхваляват Месалина, в сърцето ми се разливаше топлина и сълзи — в очите. Все още не преставах да се чудя, че тя можеше да обича, както ми се кълнеше, такъв куц, педантичен, заекващ дъртак като мен; и все пак, казвах си, никой не би могъл да каже, че се е омъжила за мен от користолюбие. По него време бях същински бедняк, а колкото до възможността някога да стана император, не вярвам да й е минавала и през ума.
Пристанището на Остия далеч не беше единственото ми голямо обществено начинание. Стихът, който сибилата в Куме изрече, когато я посетих предрешен, десет години преди да стана император, казваше, че аз ще дам на Рим „вода и хляб през зимата“. Хлябът през зимата се отнасяше до Остия, но водата, това бяха двата големи акведукта, които построих. Много странно нещо са тези предсказания. Някое предсказание се прави, да речем, докато си дете и човек остава силно поразен от него за известно време, а после всичко се обгръща в мъгла: забравяш го напълно, докато изведнъж мъглата се разсейва и предсказанието е осъществено.
Чак след като завърших акведуктите и като ги осветих, като се построи и пристанището, тогава си припомних стиха на сибилата. И все пак предполагам, че това е било някъде в подсъзнанието ми през цялото време, сякаш че някой бог ми е прошепнал да предприема тези два големи проекта.
Тези акведукти бяха много необходими — съществуващите източници за вода съвсем не бяха достатъчни за градските нужди, макар да бяха по-изобилни от всички други в света. Ние, римляните, обичаме прясната вода. Рим е град на баните, на рибните езера и фонтаните. Факт беше, че макар Рим да се обслужваше от не по-малко от седем акведукта, богатите успяваха да източват по-голяма част от обществените води за лични нужди, вземайки разрешение да отведат частни резервоари от главните тръби — плувните им басейни трябваше всеки ден да се наливат с прясна вода, големите им градини трябваше да се поливат, — тъй че мнозина от бедните граждани се принуждаваха през лятото да пият и да готвят с вода от Тибър, което беше много нездравословно. Кокцей Нерва, тоя добродетелен старец, когото чичо ми Тиберий държеше край себе си като свой добър гений и който всъщност се самоуби — та този Нерва, когото Тиберий беше направил надзирател на акведуктите, го бе посъветвал да покаже своето великодушие, като даде на града водоснабдяване, достойно за неговото величие; и му бе напомнил, че праотецът му Апий Клавдий Слепеца си е заслужил вечна слава, като е довел Апиевата вода в града чак от осем мили, с първия градски акведукт. Тиберий се зае да изпълни съвета на Нерва, но отложи проекта, а сетне го отложи още няколко пъти, чак до смъртта на Нерва. Тогава бе обхванат от угризения и изпрати строители да открият подходящи извори, според правилата, поставени от прочутия Витрувий. Такива извори трябва да бликат изобилно през цялата година, да са чисти и сладки, да не наслояват тръбите и да са на такава височина, че като се вземе пред вид снижението, необходимо, за да се даде на канала на акведукта правилен наклон, водата да влиза в крайния резервоар на височина, достатъчна, за да може да се излива, посредством тръби, в най-високите римски къщи. Строителите бяха принудени да извървят много път, преди да намерят вода, която да отговаря на изискванията им: откриха я в хълмовете, югоизточно от града. Два изобилни и чудесни извора, наречени Синия извор и Курциевия извор, извираха наблизо до трийсет и деветия крайпътен камък на Сублацийския път и можеха да бъдат съединени в една обща струя. Наблизо беше и изворът Нови Анио, който можеше да бъде каптиран на четиридесет и втория крайпътен камък пак на същия път, но от другата му страна: той трябваше да бъде отведен от втори акведукт, а към него да се включи още един извор, Херкуланският, който се намираше срещу Синия извор. Те докладваха, че водата от тези източници отговаряла на всички необходими изисквания и че други по-подходящи наблизо нямало. Тиберий нареди да се приготвят планове за два акведукта и поиска да се направят изчисления за необходимите разходи; но изведнъж реши, че не е в състояние да отдели такива суми и скоро след това умря.
Калигула, веднага след възкачването си, за да покаже, че е човек по-щедър и с по-силно обществено чувство от Тиберий, подхвана работа над Тибериевите планове, които бяха много подробни и хубави. Започна добре, но понеже хазната му се изпразни, не успя да продължи нататък и като отпращаше работниците си от най-трудните места (големите сводести мостове, с дълги редици от наредени един върху друг сводове, които отвеждаха водата над долините и падините), той ги караше да работят на по-достъпни терени, където каналите вървяха край полите на хълмовете или направо през равнината. Все още можеше да се хвали, че работата напредва бързо, изразено в мили, а и разноските бяха незначителни. Някои от сводовете, които той се въздържа да построи, бяха високи повече от сто стъпки. Първият акведукт, наречен по-сетне Клавдиева вода, трябваше да бъде дълъг над четиридесет и щитест мили, десет от които щяха да бъдат на сводове. Вторият, наречен Нови Анио. трябваше да е около петдесет и девет мили, от които около петнадесет трябваше да са на сводове. След като Калигула се скара с населението на Рим по времето, когато зрителите създадоха смутовете в амфитеатъра, и го накараха да избяга подплашено от града, той взе това скарване за повод и изостави работата по акведуктите. Прибра работниците и ги прати на други строежи, като например да изграждат неговия храм и да почистват терените в Анциум (родното му място), за издигането на нова столица.
Тъй че на мене се падна да подема отново работата, която ми се струваше от първостепенно значение, оттам, откъдето Калигула беше я изоставил, макар това да означаваше да се съсредоточа върху най- трудните места. Ако се питате защо Нови Анио, макар да бе хванат наблизо до Клавдиева вода, трябва да прави такава голяма обиколка, вместо да бъде прекаран по същите сводове, отговорът е, че Нови Анио изтича от много по-голяма височина и щеше да има много по-бързо оттичане, ако бе смъкнат непосредствено до Клавдиева вода. Витрувий препоръчва наклон от половин стъпка на девет десет и един
