котка. Имаха укрепления в хълмистите земи между Рейн и Горни Везер. Брат ми Германик всякога ги признаваше за най-добрите бойци сред германците. По време на битка те не разкъсваха редиците си, подчиняваха се на водачите си почти като римляни, а нощем си копаеха окопи и слагаха постове — предпазна мярка, рядко използувана от друго германско племе. Галба загуби няколко месеца и доста хора, докато ги изтласка оттам и ги пропъди отвъд реката.
Галба беше човек на желязната дисциплина. Гетулик беше способен войник, но твърде снизходителен. Деня, в който Галба пристигнал в Майнц, за да поеме командуването, войниците наблюдавали игри, организирани в чест на Калигула. Някакъв бестиарий демонстрирал голямо умение при убийството на един леопард и всички войници взели да ръкопляскат. Първите думи, които Галба изрекъл, като влязъл в ложата на главнокомандуващия, били:
— Дръжте ръцете си под плащовете, войници! Сега аз съм ви командир и не позволявам подобна разпуснатост.
Строг беше във всяко отношение и за такъв взискателен главнокомандуващ беше учудващо обичан от хората си. Враговете му го наричаха скръндза, но това е несправедливо: беше просто много умерен, не одобряваше разточителството у своите офицери и изискваше строга отчетност за разходите от подчинените си. Когато научили вестта за убийството на Калигула, приятелите му го подтиквали да тръгне към Рим начело на войските си, убеждавайки го, че сега той е единственият човек, достоен да застане начело на империята. Галба отвърнал:
— Да тръгна към Рим и да оставя Рейн неохраняван? Че за какъв римлянин ме смятате? — И додал: — Освен това от всичко, което съм чувал, този Клавдий бил много работлив и скромен човек; и макар някои от вас да го смятат за глупак, аз бих се поколебал да нарека глупак един член на императорското семейство, който благополучно е оцелял след царуването на Август, Тиберий и Калигула. Смятам, че при тези обстоятелства изборът е сполучлив и аз ще се радвам да положа клетва за вярност на Клавдий. Казвате, че не бил войник. Толкоз по-добре. Бойният опит не всякога е качество за един главнокомандуващ. Божественият Август — говоря с най-дълбоко уважение — беше склонен, когато застаря, да пречи на командирите си със своите прекалено подробни указания и съвети: тази последна Балканска война никога не би се проточила толкова, ако той не беше тъй усърден да командува от дълбокия тил битки, каквито е ръководил начело на войските си преди четиридесет години. А Клавдий, струва ми се, на тази си възраст никога не ще пожелае нито да се яви лично на бойното поле, нито пък ще се изкуши да отменя решенията на своите офицери по въпроси, които не познава. Но в същото време той е отличен историк и притежава, както съм чувал, такива познания по общите стратегически принципи, за които мнозина главнокомандуващи с богат боен опит биха му завидели.
По-късно един от неговите офицери ми предаде тези думи на Галба и аз му изпратих лично писмо с благодарности за доброто му мнение. Заявих му, че може да разчита, че ще дам на своите пълководци свободата да действуват както намерят за добре в походите, които съм разпоредил или съм ги упълномощил да предприемат. Единствените ми указания ще са само дали експедицията да бъде завоевателна или наказателна. В първия случай силата би трябвало да се съчетае с човечност — колкото може по-малко да се разрушават превзетите села и градове, както и реколтата на полето, местните божества да не се унищожават и да не се позволяват кланета, след като врагът е побягнал от бойното поле. Но в случай на наказателна експедиция да не се показва пощада: колкото може повече да се унищожават реколтата, селата и градовете, както и светилищата, а оная част от населението, която не е годна да се вземе в робство, да се изтребва. Освен това ще указвам максималния брой на резервни войски, които да се събират, както и максималния брой на римски жертви, които се разрешават. Предварително ще решавам със самия командуващ обекта на атаката и ще искам от него да определи колко дни или месеци са му необходими, за да го превземе. Ще оставям всички стратегически и тактически разпореждания на него и ще упражнявам правото си да поема личното командуване на кампанията и да доведа със себе си необходимите според мен подкрепления едва тогава, когато обектът не е превзет в уговореното време или жертвите от римска страна надвишават предварително уговорената цифра.
Защото си бях намислил Галба да предприеме един поход срещу катите. Щеше да бъде наказателна експедиция. Не смятах да разширявам империята отвъд естествената и ясна граница на Рейн, ала когато катите и северните племена, истевоните, отказваха да съблюдават границата, налагаше се да се направи една демонстрация на римското достойнство. Брат ми Германик обичаше да казва, че единственият начин да спечелиш уважението на германците е да се отнасяш към тях брутално; и че те са единственият народ в света, за който той е в състояние да каже подобно нещо. Испанците например могат да се респектират от внимателното отношение на победителя, французите — от неговото богатство, гърците — от уважението му към изкуството, евреите — от неговата нравствена цялост, африканците — от спокойното му и достойно държане. Но германецът, който не се трогва от ни едно от тези неща, всякога трябва да бъде натикван в праха и пак да бъде повален, ако се вдигне, и пак да се удари, докато се търкаля в стенания. „Дотогава, докато раните го болят, той ще се бои от ръката, която му ги е нанесла.“
В същото време, докато Галба напредваше, трябваше да се извърши друга една наказателна експедиция срещу истевоните от Габиний, военачалникът, командуващ четири легиона на Долни Рейн. Експедицията на Габиний ме интересуваше много повече от тази на Галба, защото целта й не беше само наказателна. Преди да издам заповедта за нея, аз направих жертвоприношение в храма на Август и тайно осведомих бога, че довършвам едно дело, което брат ми Германик не успя да завърши и за което, знаех, самият Август беше много заинтересован: а то бе спасението на третото и последно от пленените знамена с Орлите на Вар, което след повече от тридесет години все още се намираше в германски ръце. Напомних му, че брат ми Германик беше възвърнал един от Орлите в годината, последвала неговото обожествяване, и друг един — в следващия боен сезон; ала Тиберий го бе повикал, преди да е успял да отмъсти за Вар с една последна унищожителна битка и да върне последното липсващо знаме. Затова помолих бога да бъде благосклонен към моите войски и да възстанови честта на Рим. Когато димът от жертвоприношението се издигна нагоре, ръцете на Августовата статуя като че се раздвижиха за благословия, а главата му кимна. Може да е било зрителна измама от дима, но аз го приех като благоприятно знамение.
Истината е, че сега бях напълно уверен къде точно в Германия е скрит нашият Орел и се гордеех от начина, по който бях разкрил тази тайна. Предшествениците ми биха могли да сторят онова, което направих аз, ако бяха се позамислили; но те не го сториха.
Всякога ми доставяше удоволствие да си доказвам, че в никакъв случай не съм глупакът, за какъвто всички те ме мислеха, и че наистина мога да уредя нещата по-добре от тях. Сетих се, че в кохортата на дворцовата стража, която се състоеше от пленени воини от почти всички области на Германия, сигурно има поне пет-шест души, които знаят къде е скрит Орела; но въпреки това, когато веднаж Калигула ги беше строил и ги бе запитал, като срещу това им беше обещал много пари и свободата, лицата им изведнъж се вкамениха: излезе, че никой не знае. Аз приложих съвсем друг начин на убеждение. Един ден наредих да се строят и започнах да им говоря много любезно. Заявих, че като награда за вярната им служба смятам да им сторя едно нечувано добро: да ги изпратя обратно в Германия — в милата, скъпа татковина, за която те нощем пеят такива тъжни и мелодични песни, — да изпратя всички ония от кохортата, които са навършили двайсет и пет годишна служба. Казах, че бих желал да ги върна по домовете им с дарове от злато, оръжия, коне и тям подобни, но за жалост не съм в състояние да го сторя, дори не мога да им разреша да отнесат със себе си отвъд Рейн и ония имущества, които са придобили по време на пленничеството. Пречката е липсващият Орел. Дотогава, докато тази свещена емблема не бъде върната, римската чест не ще бъде възстановена и на града ще направи лошо впечатление, ако възнаградя с друго освен с голата свобода ония воини, които на младини са участвували в избиването на Варовата войска. Но, тъй или инак, за един истински патриот свободата е по-скъпа от златото и те, уверен съм, ще приемат този дар със същото чистосърдечие, с което им се дава. Не искам от вас, казах, да ми откривате местонахождението на Орела, защото без съмнение това е тайна, която сте се заклели пред божествата си да не издавате; освен това не искам от никой, както бе сторил моят предшественик, заради някакъв си подкуп да става клетвонарушител. Обещах след два дни всички ветерани с двайсет и пет годишна служба да бъдат изпратени отвъд Рейн, под охрана.
След това ги разпуснах. Последствията бяха такива, каквито ги бях предвидил. Ветераните не желаеха да се връщат в Германия; стремяха се към това дори по-малко, отколкото римляните, пленени от партите при град Каре, са искали да се върнат в Рим, когато след трийсет години Марк Випсаний Агрипа уговорил
