Хаздурбал беше деликатен човек и отвърна, че не си спомнял нищо: смятал, че Силас греши. Но можеш ли да спреш Силас? „Невъзможно е чак толкова да забравяш — упорствуваше той. — Че нали именно поради това Ирод се принуди да бяга от Антиохия, преоблечен като стар камила? — аз му намерих дрехите, и да остави и жена си, и децата си — аз трябваше да ги измъквам от страната с един кораб — и да обикаля чак през Сирийската пустиня, за да стигне до Идумея? Пътуваше с открадната камила. Не, ако ме питаш за тази камила, не аз откраднах смилата, а сам цар Ирод Агрипа.“
Това здравата ме притесни и беше безполезно да отричам главните факти на случилото се. Но сторих всичко по силите си, за да се измъкна, съчинявайки лекомислени романтични измислици за това как в един хубав ден кръвта ми на пустинник се разбушувала, как съм се отегчил от римския начин на живот в Антиохия и съм бил тласнат от непреодолимия подтик да пояздя в безбрежните пустинни ширини и да посетя роднините си в Идумея; но знаейки, че Флак ще се опита да ме задържи — той разчитал на моите политически съвети, принудил съм се да напусна тайно и затова съм уредил със Силас семейството ми да ме срещне в Антедон, в края на моето пътешествие. И колко приятно съм прекарал. В Антедон, казах аз, ме пресрещнал императорският пратеник, който не ме намерил в Антиохия, с писмо от император Тиберий: канел ме в Рим за свой съветник, защото способностите ми се похабявали в провинциите.
Хаздурбал ме изслуша учтиво, възхитен от лъжите ми, защото знаеше историята не по-зле от Силас. Каза ми: „Смея ли да запитам, твое величество, дали това е било първото ти посещение в Идумея? Доколкото знам, идумейците са много благородна, гостоприемна и смела раса, презираща разкоша и лекомислието с един примитивен фанатизъм, който аз по-скоро съм готов да оценя, но не и да следвам.“
Глупакът Силас веднага се намеси: „Ах, не, Хаздурбале, това не беше първото му посещение в Идумея. Аз бях единственият му придружител — като махнем господарката Киприя и двете му по-големи деца — при първото му посещение. Това беше в годината, когато бе убит синът на Тиберий. Поради това цар Ирод се принуди да бяга от кредиторите си в Рим, а Идумея беше единственото безопасно място, където да се приюти. Той беше направил най-страхотни задължения въпреки постоянните ми предупреждения, че един ден ще му се поиска сметка. Той се отвращаваше от Идумея, да си кажа правото, и дори беше намислил да се самоубива; но господарката Киприя го спаси, като преглътна гордостта си и написа унизително писмо до зълва си Иродиада, с която се беше скарала. Цар Ирод беше поканен в Галилея и цар Антипа го направи съдия в същия този град. Годишният му доход беше едва от седемстотин златици.“
Хаздурбал тъкмо се готвеше да изрази изненада и недоверие, когато неочаквано Киприя ми се притече на помощ. Нямаше нищо против Силас да разправя случки от моя живот, но щом той засегна оня стар спомен за писмото до Иродиада, това вече беше друга работа. „Силас — каза тя, — ти приказваш прекалено много и онова, което казваш, е неточно и безсмислено. Ще бъдеш ли така добър да си сдържиш езика?“
Силас се изчерви и отново се обърна към Хаздурбал: „В моята самарянска природа е да казвам откровено истината, колкото и да е неприятна. Да, цар Ирод премина през много превратности на съдбата, преди да заслужи сегашното си царство. От някои той не изглежда да се срамува — тъй например той окачи в храмовата съкровищница в Ерусалим желязната верига, с която на времето бе окован по нареждане на император Тиберий. Хвърлен беше в тъмницата за държавна измяна. Колко пъти го предупреждавах да не влиза в лични разговори с Гай Калигула, когато до тях е неговият кочияш, но както винаги той не ме послуша. После Гай Калигула му даде златна верига, копие на желязната, и неотдавна цар Ирод окачи златната верига в съкровищницата и свали желязната, която, предполагам, не лъщеше колкото на него му се иска.“ Хванах погледа на Киприя и се споразумяхме. Тогава наредих на Тавмаст да отиде в спалнята ми, където веригата висеше на стената срещу леглото ми, и да ми я донесе. Той го стори и аз я дадох на седящите край масата да я разгледат; сидонците я оглеждаха с нескрито смущение. А сетне повиках Силас при мене. „Силас — казах му, — сега ще ти окажа една необикновена чест. В знак на признателност за всички твои услуги към мен и ближните ми и за чудесната откровеност, която никога не си си спестявал дори в присъствието на най-видни гости, награждавам те с Желязната верига; и дано дълго да я носиш. Ти и аз сме единствените сънародници, удостоени с този изтъкнат орден, и аз с радост отдавам емблемата единствено на тебе. Тавмасте, окови този човек и го отведи в тъмница.“
Силас бе толкова смаян, че не продума и се остави да го отведат като агне на заколение. Смешното е, че ако не бе проявил такова упорство в Рим и ако се бе съгласил да приеме гражданството, което предлагах да му издействувам, никога нямаше да мога да му изиграя тая шега. Щеше да отправи молба към теб и ти, мекосърдечни човече, без съмнение щеше да го опростиш! Но аз просто трябваше да го направя, иначе сидонците щяха да престанат да ме уважават. А сега останаха благодарно възхитени: последната част на пиршеството премина много успешно. Това стана преди няколко месеца и аз го оставих в тъмницата — този път Киприя не се опита да се застъпва, — за да му дойде умът в главата; но все пак възнамерявах да го пусна навреме, та да присъствува на пиршеството на рождения ми ден, който беше вчера. Изпратих Тавмаст в Тибериада да посети Силас в килията му. Трябваше да му каже: „На времето аз бях пратеникът на надеждата и утехата за нашия повелител и господар цар Ирод Агрипа, когато той влизаше в тъмничната порта през Мизенум; а сега съм тук, Силас, като пратеник на надеждата и утехата за теб. Знакът за това е каната с вино. Нашият благороден господар те кани на угощение в Ерусалим след три дни и ще ти позволи, ако предпочиташ, да се явиш без емблемата на ордена, с който те е наградил. Ето, вземи това и го изпий. А пък ако искаш да чуеш съвета ми, Силас, той е следният: никога не напомняй на хората за минали услуги, които си им вършил. Ако са благодарни и честни хора, те не ще се нуждаят от напомняне, ако ли пък са неблагодарни и безчестни, напомнянето ти ще остане безполезно.“
През всички тези месеци Силас се окайвал за сполетелите го несправедливости и умирал да разкаже на някого за тях — на друг някой освен на тъмничаря си. Рекъл на Тавмаст: „Аха, това, значи, ми съобщава цар Ирод, тъй ли? И очаква от мен да му бъде благодарен, а? С каква нова чест възнамерява да ме удостои? С Ордена на камшика може би! Кажи ми, има ли друг човек, с когото приятелите му да са се отнесли по- неблагодарно, отколкото се отнесе към мен цар Ирод? Нима очаква, че ужасните мъчения, които преживях в усамотената килия, ще са ме научили да си затварям устата, когато се чувствувам задължен да казвам истината и да посрамвам лъжливите му съветници и придворните му ласкатели? Кажи на царя, че не е успял да срази духа ми и аз ще отпразнувам случая, като говоря още по-откровено и по-направо от всеки друг път: ще разкажа на целия народ през колко много опасности и нещастия сме преминали заедно и как аз накрая винаги съм спасявал положението, след като той едва ли не довеждаше до пълна разруха и двама ни с отказа си да се вслушва своевременно в съветите ми, и колко щедро ми се отплати за всичко това с тази тежка верига и черна тъмница. Не, никога не ще забравя какво ми направи. Дори духът ми, когато умра, ще си го спомня, както ще си спомня и всички добри дела, които съм извършил заради него.“ — „Пий“ — казал Тавмаст. Но Силас отказал да пие. Тавмаст се опитал да увещае този побъркан човек, но оня настоявал да ми предаде думите му и отказвал виното. Тъй че Силас все още е в тъмницата и за мен е напълно невъзможно да го освободя; Киприя е на същото мнение.
Онзи случай в Дорида ме развесели. Спомняш ли си какво ти бях казал на прощалното пиршество, когато и двамата бяхме толкова пияни и тъй по самарянски откровени; ти ще станеш бог, Маймунке моя, каквото и да правиш да го предотвратиш. Подобно нещо не може да се спре. А що се отнася до онова, което ти бях споменал тогава за малките прасенца, пълнени с гъби и кестени, струва ми се, зная какво съм имал пред вид. Сега аз съм такъв правоверен евреин, че никога, при каквито и да е обстоятелства, не си позволявам нечиста храна да се докосне до устните ми — или поне ако подобно нещо се случи, то никой освен мен, готвача ми арабин и зорката луна не знаят за това. Въздържам се дори когато посещавам финикийските си съседи или когато вечерям с гръцките си поданици. Като ми пишеш, разкажи ми за лукавия стар Вителий и за ония интригантстващи негодници Азиатик, Винипий и Винициан. Изпратих вече най- големите си почитания на твоята хубава Месалина в официалното си писмо. И тъй, довиждане засега и продължавай да мислиш с добро (по-добро, отколкото той го заслужава) за своя стар приятел негодник
Ще обясня за „случая в Дорида“. Въпреки указа ми някакви млади гърчета от един град в Сирия, наречен Дорида, докопали една моя статуя, нахлули в една еврейска синагога и я поставили там, в южния ъгъл, като че за поклонение. Доридските евреи веднага се обърнали към Ирод като към свой естествен защитник и
