възможно беше проектът да се осъществи за половината на онова, което моите специалисти бяха изчислили, и то за четири, а не за десет години. В някои отношения старият план (изоставен като прекалено скъп!) беше по-добър от новия, макар там да нямаше остров. Проучих внимателно и двата плана, сравнявайки техните различия; сетне посетих Остия заедно с Вителий, който имаше задълбочени познания по строителство, за да се уверя, че не са настъпили съществени промени в района на бъдещото пристанище от времето на Юлий Цезар насам. Когато се събрахме, аз бях така добре осведомен, че на строителите им беше невъзможно да ме заблуждават — нямаше как например да намаляват количеството пръст, което сто души могат да преместят оттук дотам в един ден, или да ми разправят, че изкопите щели да включат изсичането на хиляди квадратни стъпки здрава скала. Сега аз вече знаех за проекта колкото тях. Не им признах откъде го знам: оставих ги да си мислят, че съм учил строителство по време на историческите си занимания и че няколко посещения до Остия са ми били достатъчни, за да обхвана целия проблем ида си извадя собствени заключения. Възползувах се от голямото впечатление, което им направих, като им казах, че ако се опитат да забавят работата, щом веднъж се подхване, или ако забележа липса на въодушевление, ще ги изпратя всички в Подземния свят, да построят на Харон нов пристан на реката Стикс. Работата по пристанището ще трябва да започне веднага. Ще разполагат с толкова работници, колкото им са нужни, най-много до трийсет хиляди, и ще имат хиляда военни надзиратели с всички необходими материали, инструменти и превоз; но трябва да започнат.
После извиках Калист и му съобщих какво съм решил. Когато той вдигна ръце нагоре и избели очи в жест на отчаяние, казах му да престане с тия преструвки.
— Но, Цезаре, откъде ще ги вземем всичките тия пари? — пробля той като овца.
— От самите житари, глупако — отвърнах аз. — Дай ми имената на най-изтъкнатите членове на Житарското обединение, а пък аз ще се погрижа да получим, каквото ни трябва.
Само след час шестимата най-богати търговци на зърнени храни от града бяха пред мене. Сплаших ги:
— Моите строители ми съобщават, че вие, уважаеми, сте им давали подкуп, да ми изпратят неблагоприятен доклад за плана в Остия. За мен това е много сериозно. Приемам го като заговор срещу живота на съгражданите ви. Заслужавате да ви хвърля на хищниците.
Отрекоха обвинението със сълзи и клетви и ме помолиха да им кажа по какъв начин да изявят своята вярност.
Това беше лесно: трябваше ми незабавно заем от един милион златици за плана на Остия, които щях да им върна веднага щом позволеше финансовото положение.
Престориха се, че всички заедно не са в състояние да съберат и половината от тази сума. Но аз знаех, че не е така. Дадох им срок от един месец да намерят парите и ги предупредих, че ако не го сторят, до един ще бъдат заточени на черноморския бряг. Дори и по-далеч.
— И помнете — казах, — че когато това пристанище бъде построено, то ще бъде
Получих парите само след пет дни и работата в Остия започна веднага, със строеж на навеса за работниците и разпределяне на задачите. В случаи като този, признавам си, е много приятно да си монарх: можеш да извършваш важни дела, като затуляш глупавата съпротива с една единствена дума. Но аз трябваше непрестанно да си повтарям, че има опасност да използувам императорските си прерогативи по такъв начин, че да забавя евентуалното връщане на Републиката. Правех всичко по силите си да насърчавам свободата на словото и общественото съзнание и да се пазя да не превръщам личните си прищевки в закони за целия Рим. Това беше много трудно. Смешното бе, че свободата на словото, общественото съзнание и самият републикански идеализъм като че ли се оглавяваха от моите лични прищевки. И макар отначало да се стараех да бъда достъпен за всички, за да избягна впечатлението за царствена надменност, и да разговарях приятелски с всичките си съграждани, скоро се принудих да се държа по-настрана. Не само защото нямах време да водя непрестанни дружески разговори с всеки, който се отбиваше в двореца, а и понеже моите съграждани, с някои малки изключения, безсрамно обиждаха добрите ми чувства към тях. Правеха това или като отвръщаха на любезността ми с иронично-учтива надменност, сякаш казваха: „Не можеш да ни подмамиш във вярност“, или с нахален кикот, сякаш казваха: „Защо не се държиш като истински император?“, или с видимо престорено другарско отношение, сякаш казваха: „Щом твое величество изпитва удоволствие да се отпуща и очаква от нас да се отпуснем, както той желае, добре! Но ако ти скимне да се намръщиш, готови сме веднага да се проснем по очи.“
Един ден, като разговаряхме за пристанището, Вителий ми рече:
— Една република никога не е в състояние да извърши такива значителни обществени строежи, като монархията. Всички най-велики строежи в света са дела на царе или царици. Стените и висящите градини на Вавилон. Мавзолеят в Халикарнас. Пирамидите. Ти никога не си бил в Египет, нали? Аз служих там като млад войник и нямаш представа какво нещо са пирамидите! Невъзможно е да се предаде със слово невероятното чувство на страхопочитание, с което те изпълват, когато ги съзреш. Човек чува за пръв път за тях в родината и пита: „Но какво са това пирамидите?“, а те му отговарят: „Огромни каменни гробници в Египет, с триъгълна форма, без никакви украси по тях: просто измазани с бяла мазилка.“ Не звучи кой знае колко привлекателно. С ума си си представяш думата „огромен“ като нещо не по-огромно от някое голямо здание, което вече си виждал — да речем, храма на Август, ей там, отсреща, или Базиликата на Юлий Цезар. А после, като отидеш в Египет, виждаш ги някъде далеч в пустинята, малки бели петънца, като палатки, и си казваш: „Е, за това нещо ли вдигат такъв шум?“ Но, небеса, когато застанеш под тях след няколко часа и като вдигнеш взор нагоре! Цезаре, повярвай ми, те са невероятно и невъзможно огромни. Просто се разболяваш, като си помислиш, че ги е строила човешка ръка. Първата ти среща с Алпите е нищо в сравнение с тях. Тъй бели, тъй гладки, тъй безжалостно безсмъртни. Такъв страхотен паметник на човешкото стремление…
— И на глупостта, на тиранството и на жестокостта — прекъснах го аз. — Фараонът Хеопс, който е вдигнал Голямата пирамида, съсипал богатата си страна, изстискал й кръвта до капка, оставил я задъхана; и всичко това, за да задоволи собствената си нелепа суета и може би за да стресне боговете със свръхчовешката си мощ. А каква е практическата полза от тази пирамида? Нима е била замислена като гробница да приюти тялото на Хеопс за вечни времена? Но аз съм чел, че този ужасяващо внушителен саркофаг отдавна е празен. Нападащите царе на пастирските племена открили тайния вход, ограбили вътрешната камера и изгорили мумията на бедния Хеопс.
Вителий се усмихна:
— Не си видял Голямата пирамида, иначе нямаше да говориш така. Празнотата й я прави още по- величествена. А що се отнася до ползата от нея, то тя си е много полезна. Върхът й служи за ориентир на египетските селяни, когато ежегодното разливане на Нил привърши и те трябва да определят нивите си отново, сред морето от плодоносна кал.
— Една висока колона ще свърши същата работа — казах, — а пък две високи колони, по една на всеки бряг на Нил, ще свършат още по-хубава работа; и стойността им щеше да е незначителна. Хеопс е бил луд като Калигула; макар неговата лудост да е била по-определена, отколкото на Калигула, който вършеше всичко както и когато му хрумне. Великият град, който Калигула беше замислил, за да контролира големия Сентбернардов проход в Алпите, никога не би се осъществил, та ако ще да беше живял и сто години.
Вителий се съгласи:
— Той беше като крадлива сврака. Единственото му голямо начинание, нещо като вдигането на пирамида, беше, когато построи оня огромен кораб и отвлече големия червен обелиск от Александрия. Крадлива сврака и маймуна.
— Но все пак аз не съм забравил, че ти на времето обожаваше тая сврака и маймуна като божество.
— И с благодарност си припомням, че и съвета, и примера ми ги даде ти.
— Небесата да простят и на двама ни — казах.
Разговаряхме пред храма на Капитолийския Юпитер, на който тъкмо бяхме извършили ритуално очищение, защото неотдавна на покрива му беше кацнала злокобна птица. (Беше кукумявка от ония, които наричаме „подпалвачки“, защото предсказват унищожение от огън на сградата, на която кацват.) Посочих с пръст към равнината.
