гарнизона в Самария излязъл срещу галилейските нападатели и убил и пленил мнозина от тях. По-късно при управителя на Сирия се явило посланичество от самаряни, да молят за помощта му срещу друга банда от галилейци, които те обвинявали, че са подпалили селата им. Той отишъл в Самария, решен веднъж завинаги да сложи край на цялата история. Накарал да разпънат на кръст пленените галилейци, а след това започнал да разследва причината за размириците. Установил, че галилейците имали право да минат през Самария и че Куман е трябвало да накаже самаряните за тези безредици, а не да ги подкрепя, и че наказателната му акция срещу юдейските и самарянски села за обирничество, извършено от галилейци, е неоправдана; и още, че първоначалното нарушаване на реда, неприличното разголване на войника по време на Пасхата, било насърчено от командира на кохортата, който се смял от сърце и заявил, че ако на евреите не им се харесва картинката, не са задължени да я гледат. Пресявайки внимателно доказателствата, той заключи също така, че селата са изгорени от самите самаряни и че обезщетението, което те му поискали, било многократно повече от разрушеното имущество. Преди да пламнат къщите, всички ценни предмети били изнесени от тях. И тъй, той изпрати Куман, началника на кохортата, самаряните ищци и още неколцина евреи за свидетели при мене в Рим, където ги съдих. Доказателствата бяха противоречиви, но и аз достигнах до същото заключение като управителя. Осъдих Куман на изгнание край Черно море; наредих ищците самаряни да бъдат екзекутирани като лъжци и подстрекатели; и накарах офицера, който се беше смял, да бъде върнат в Ерусалим и да го преведат през улиците на града, за да го охули народът, а сетне да го екзекутират на местопрестъплението му — защото го смятам за престъпление офицер, чието задължение е да пази реда на едно религиозно празненство, умишлено да подклажда народното негодувание и да причинява смъртта на двайсет хиляди невинни хора.
След като свалих Куман, спомних си съвета на Ирод и пратих за управител Феликс: това беше преди три години и той все още е там, но му е много трудно, защото страната е обхваната от размирици и гъмжи от разбойници. Той се ожени за по-малката дъщеря на Ирод; преди това тя беше омъжена за царя в Хомс, но го напусна. Другата му дъщеря се омъжи за сина на Хелкиас. Ирод Полион е мъртъв, а младия Агрипа, който след смъртта на чичо си бе управител на Халкида в продължение на четири години, сега направих цар на Башан.
Преди три години в Александрия избухнаха нови размирици и мнозина загинаха. Разгледах случая в Рим и установих, че гърците пак са предизвикали евреите, като са смутили религиозните им церемонии. Наказах ги съответно.
Толкова по въпросите на Изтока, а сега няма да е зле да разкажа за събитията в другата част на империята, та да мога после да се съсредоточа върху същността на летописа ми, чийто център сега е Рим.
Горе-долу по времето, когато партите изпратиха посланичество в Рим, за да искат цар, същото стори и големият съюз на германските племена, над които бе управлявал Херман — херусците. Херман беше погубен от членовете на собственото си семейство, загдето се бе осмелил да властвува над един свободен народ по деспотичен начин, и тогава бе започнала враждата между двамата главни убийци, племенниците му, което доведе до продължителни войни и накрая до загиването на цялото царско коляно на херусците, с едно изключение. Това беше Италик, синът на Флавий, Хермановия брат. Когато Херман коварно загради и изби трите легиона на Вар, Флавий остана верен на Рим, но след няколко години беше убит от Херман в някаква битка, докато служеше във войската на брат ми Германик. Италик беше роден в Рим и бе включен в съсловието на конниците, като баща си. Беше хубав и даровит младеж, получил бе римско образование, но предвиждайки, че един ден може би ще се качи на престола на херусците, аз бях настоял да се обучи да борави както с римски, тъй и с германски оръжия, и добре да изучи родния си език и тамошните закони: възпитатели му бяха членове от моята лична охрана. Те го научиха да пие и бира: германски принц, който не е в състояние да пие купа подир купа заедно със своите танове, се смята за недоносче.
Та, казвам, в Рим пристигна посланичество на херусците — искаха цар. Предизвикаха голямо вълнение в театъра в следобеда на пристигането си. Всички идваха в Рим за първи път. Потърсили ме в двореца, казали им, че съм в театъра и те се появиха там. Играеше се една комедия от Плавт, „Грубиянът“, и всички слушаха с голямо внимание. Настаниха ги на местата за обикновената публика, и то на лоши места, високо горе, където гласовете на актьорите едва се чуваха. Още щом седнали, те се огледали и започнали да питат на висок глас:
— Това почетни места ли са?
Разпоредителите се опитали тихичко да ги убедят, че е така.
— А къде седи Цезар? Къде са главните му танове? — питали те.
Разпоредителите посочили към оркестъра.
— Там е Цезар. Но той седи там, защото недочува. Местата, на които сте вие, са най-почетните места. Колкото по-нависоко, толкова по-почетно.
— Ами кои са ония тъмнокожи мъже с украсените шапки, седнали до Цезар?
— Това са партските пратеници.
— Какво е Партия?
— Голяма империя в Изтока.
— А те защо стоят там? Те не са ли почетни гости? Или защото са черни?
— О, не, и те са много почетни — казали разпоредителите. — Но, моля, говорете по-тихичко.
— А те тогава защо са на такива прости места? — настоявали германците.
(„Шът! Шът!“, „Тихо там, варвари, не чуваме от вас!“ и други подобни възгласи откъм публиката.)
— От уважение към Цезар — излъгали разпоредителите. — Казват, че щом глухотата на Цезар го принуждава да седи на подобно недостойно място, те не ще си позволят да седнат по-високо.
— Да не мислите, че ще оставим тая тумба от чернокожи да ни надмине по учтивост? — викнали възмутено германците. — Хайде, братя, да вървим!
Спряхме представлението за пет минути, докато те се промъкваха край претъпканите седалки и се настаниха победоносно до девиците-весталки. Но намеренията им бяха благородни, затова ги поздравих любезно, както заслужаваха, и на вечерята склоних да им дам царя, когото искаха; естествено с удоволствие го сторих.
Изпратих Италик отвъд Рейн със съвет, много по-различен от оня, който бях дал на Мехердат, преди да го отпратя отвъд Ефрат; защото партите и херусците са двете най-противоположни раси, които могат да се намерят в този свят. Казах на Италик:
— Италик, не забравяй, че ставаш цар на един свободен народ. Ти си образован като римлянин и си свикнал с римската дисциплина. Не очаквай от твоите съплеменници същото, каквото би очаквал един римски магистрат или военачалник от своите подчинени. Германците могат да бъдат увещани, но не и насилени. Ако един римски командир каже на своя подчинен: „Легате, отведи еди-колко си войници еди-къде си и там вдигнете защитен насип толкова и толкова дълъг и еди-колко си широк и висок“, подчиненият му отговаря: „Слушам, командире“: тръгва безропотно и насипът е готов след двадесет и четири часа. Но на херусците не можеш да им говориш така. Те ще желаят да знаят защо точно искаш да се издигне насипът и срещу кого и дали няма да е по-добре да изпратиш друг някой по-незначителен човек да извърши подобна позорна работа — защитните насипи са признак на страхливост, ще ти каже той — и ще иска да разбере какви подаръци ще му дадеш, ако склони, по своя добра воля, да ти свърши тази работа. Изкуството да управляваш твоите съотечественици, драги Италик, се състои в това, никога да не им даваш пряка заповед, а да изразяваш желанията си ясно, представяйки ги под формата на политическа препоръка. Нека твоите танове си мислят, че те ти правят услуга и по този начин почитат и себе си, като изпълняват тези желания по своя собствена воля. Ако има да се върши някаква неприятна или неблагодарна работа, представи я като въпрос на съревнование между тановете — кой от тях да бъде почетен да я подхване, и никога не забравяй да се отблагодаряваш с гривни и оръжия за услуги, които в Рим се смятат за нещо в реда на нещата. И най-вече бъди търпелив и никога не се оставяй да те разгневят.
Тъй той тръгна с големи надежди, подобно на Мехердат, и бил приет благосклонно от повечето танове, ония, които съзнавали, че нямат изгледи да стъпят на освободения престол, но, от друга страна, завиждали на местните претенденти. Италик не знаеше интригите във вътрешната политика на херусците и от него можеше да се очаква, че ще постъпва незаинтересовано. Но имало там неколцина, които се смятали достойни да заемат престола, те временно забравили недоразуменията си, за да се обединят срещу Италик. Очаквали, че Италик от невежество скоро ще създаде хаос в управлението, но той ги разочаровал,
