които и него не е застанала Луната.
Ето, това е простичкото обяснение на слънчевото затъмнение — същото, както когато някой от вас засенчи с ръка пламъка на маслената лампа или на свещта и изведнъж цялата стая потъва във временен мрак. (Лунното затъмнение пък се получава, щом Луната навлезе в конусообразната сянка, хвърляна от Земята, когато Слънцето е под нея; това се случва само когато Луната преминава през средната точка в своето движение на ширина.) Повелявам в областите, които ще бъдат засегнати от затъмнението, посочени на приложената карта, магистратите и другите отговорни длъжностни лица да вземат всички предпазни мерки срещу създаване на паника и за предотвратяване на кражби под прикритието на тъмнината и да забранят на хората да се вглеждат в Слънцето по време на затъмнението или ако го правят, то да бъде през парчета от рог или през стъкло, потъмнено на пламък от свещ, защото онези с по-слаби очи биха могли и да ослепеят.
Вярвам да съм бил първият властелин от създаването на света насам, който е издал подобна прокламация; а тя даде и много добри резултати, макар естествено селяните да не разбираха думи като „надлъжно движение“ и „движение на ширина“. Затъмнението стана точно както бе предсказано и празненството се състоя както обикновено, само че бяха принесени допълнителни жертвоприношения на Диана, като богиня на Луната, и на Аполон, като бог на Слънцето.
През следващата година се радвах на добро здраве и никой не се опита да посегне на живота ми, а единственият преврат, който бе замислен, завърши по най-позорен начин за своя подстрекател. Това беше Азиний Гал, внук на Азиний Полион и син на първата съпруга на Тиберий, Випсания, от Гал, за когото тя се омъжи след това и когото Тиберий толкова мразеше, че накрая го уби с гладна смърт. Странно е доколко понякога името съответствува на самия човек. Гал означава петел, Азиний означава магаре, а пък Азиний Гал беше най-съвършеното вироглаво магаре заради своята напереност и глупост, каквото човек едва ли ще може да намери, та ако ще да обикаля Италия дори цял месец. Представете си само, че нито си беше осигурил войска, нито бе събрал някакви суми за този свой преврат, а разчиташе единствено на силата на личността си, подкрепяна от благородството на произхода му, за да събере веднага, и то многобройни последователи!
Един ден се появил на ораторската трибуна на Форума и започнал да държи реч на тълпата, насъбрала се набързо наоколо, срещу злините на тиранството, давайки пример как чичо ми Тиберий убил баща си и изтъквайки колко било необходимо да се изкорени фамилията на Цезарите от Рим и да се предаде монархията в ръцете на някой наистина достоен за нея. От загадъчните му подмятания тълпата се досетила, че намеква за себе си и всички започнали да се смеят и да подвикват. Той беше много лош оратор и най- грозният човек в целия Сенат, висок едва четири стъпки и половина, с приведени рамене, с голямо издължено лице, рижава коса и малък, червен нос (имаше лошо храносмилане); и въпреки това се смяташе за някакво блестящо съчетание от Херкулес и Адонис. Не вярвам ни един от хората на Форума да го е взел на сериозно, защото се чували шеги от рода на: „Asinus in tegulis“, „Asinus ad lyram“ и „Ех Gallo lac et ova“. („Магаре на керемидите“ е поговорка за появата на всяко смешно същество, а „Магаре, което свири на лира“ е израз, употребяван за някакво невероятно лошо представление, докато пък „От петел мляко“ и „От петел яйца“ означава напразни и глупави надежди.) Но, тъй или инак, те продължили да викат одобрително на всяко негово изречение, та да видят каква глупост ще изтърси по-нататък; и представете си, като си свършил речта, опитал се да поведе цялата тълпа към двореца, за да ме свали. Последвали го в дълга колона, по осем души на редица, докато стигнали на около двайсетина разкрача на дворцовата врата, а сетне изведнъж спрели и го оставили да продължи сам, което и сторил. Стражите на портата го пуснали, защото беше сенатор, а той продължил навътре в дворцовия двор, викайки заплахи срещу ми, и чак тогава осъзнал, че е съвършено сам. (Тълпите могат да проявяват голямо остроумие понякога, както и да постъпват много глупаво и страхливо.) Скоро след това го арестували и макар цялата история да беше извънредно смешна, не бях в състояние да я пренебрегна: осъдих го на изгнание, но наблизо — в Сицилия, където притежаваше семейни имения.
— Махай се и кукуригай на собственото си бунище или реви сред собствените си магарешки тръни, каквото си избереш, стига да не те чувам — казах на този грозен, объркан човек.
По завършването на пристанището на Остия все още имаше много работа, а досега то ми струваше шест милиона златици. Най-голямото затруднение беше построяването на острова между крайните точки на двата големи вълнолома; и може би няма да повярвате, но лично аз намерих разрешението. Спомняте си оня грамаден кораб за обелиска, построен от Калигула, с който пренесохме слоновете и камилите в Британия и пак ги върнахме обратно, нали? Сега корабът беше отново в Остия и на два пъти бе пътувал до Египет, да донесе цветен мрамор за храма на Венера в Сицилия. Но капитанът ми беше казал, че корабът бил остарял л той не смеел да предприема ново пътуване с него. И тъй, една нощ, докато будувах, изведнъж ми хрумна да го напълним с камъни и да го потопим като основа на острова. Обаче се отказах от идеята, защото корабът можеше да се напълни едва на една четвърт, понеже камъните щяха да натежат и водата щеше да го залее над перилата, а и защото, когато се разпаднеше на дъното, камъните щяха да се разпилеят. Тогава си помислих: „Ех, да имахме сега една Горгонска глава, че да превърне кораба в огромна здрава скала!“ И тази глупава мисъл, от ония, които често ми се въртят из главата, когато съм преуморен, роди една наистина блестяща идея: а защо да не го напълним чак догоре с циментов прах, който е сравнително лек, а сетне да заковем отворите, да го потопим и да оставим цимента да се втвърди под водата.
Беше около два часът сутринта, когато ми хрумна това, но плеснах с ръце да повикам някой освобожденец и го изпратих незабавно да ми доведе главния строител. След около час строителят пристигна чак от другия край на града, забързан и разтреперан — очаквайки вероятно да бъде екзекутиран за някоя немарливост. Запитах го възбудено дали идеята ми е приложима и с дълбоко разочарование научих, че циментът не се втвърдява добре в морската вода. Тъй или инак, дадох му десет дни, за да намери начин да го втвърди.
— Десет дни — повторих му много сериозно, — или инак…
Той помисли, че това „или инак…“ е заплаха, а всъщност, ако не бе успял, аз щях да му обясня шегата си, която не означаваше друго освен: „или инак ще трябва да се откажем от идеята“. Страхът го накара да напрегне ума си и след осемдневни неуморни опити той откри някакъв цимент, който се втвърдяваше като скала при допира с морската вода. Беше комбинация от обикновен цимент от циментовата работилница в Куме, примесен с особен вид прах от хълмовете край Путеоли, и сега старият кораб е увековечен в най- твърдия възможен камък при входа на пристанището Остия. Над него издигнахме остров от огромни камъни, споени със същия оня цимент; а на острова има висок фар, чийто терпентинов огън свети всяка нощ. В камерата на фара има полирани стоманени рефлектори, които удвояват светлината на пламъка и я препращат в плътен сноп надолу към устието. Десет години строихме пристанището и то ни излезе дванайсет милиона златици; а при канала все още се трудят работници. Но това е голям дар за града и дотогава, докато сме господари на моретата, не ще се страхуваме от глад.
Всичко вървеше на добре и за мен, и за Рим. Страната беше задоволена и процъфтяваща, войските ни навсякъде удържаха победи — Авъл затвърдяваше покоряването на Британия с цяла поредица от блестящи победи над все още неподчинените племена на белгите в югозапада; религиозната почит се спазваше редовно и точно; дори и в най-бедните градски квартали хората живееха прилично. Успях да се оправя и с работата си в съдилищата и намерих начин да понамаля броя на делата. Здравето ми беше добро. Месалина ми се струваше по-хубава от всякога. Децата ми растяха силни и здрави, а у малкия Британик вече се усещаше оная необикновена ранна зрелост, която (макар, признавам, да не бе споходила мене) е характерна черта за фамилията на Клавдиите. Единственото, което ме натъжаваше, бе една невидима стена, издигаща се между мен и Сената, която не бях в състояние да съборя. Правех всичко по силите си, за да изразя уважението си към сенатското съсловие и особено към консулите и магистратите от първи ранг, но всякога се сблъсквах с някаква смесица от раболепие и подозрителност, която не можех да си обясня и не успявах да разпръсна. Реших да възобновя древната длъжност цензор, която бе погълната в по- всеобхватната ми длъжност блюстител на морала, и в качеството си на цензор отново да преустроя Сената и да се отърва от безполезните и несговорчиви членове. Сложих обява в самия Сенат, с която умолявах всеки сенатор да огледа собственото си положение и да реши дали все още може да служи достойно на Рим като сенатор: ако сметне, че това не е по силите му — поради финансови затруднения или пък защото не се
