Последните му думи към семейството му, преди хирургът да разреже артерията на крака му и да пусне кръвта му да изтече в топлата баня, били:
— Сбогом, мили приятели. Щеше да е много по-позорно, ако бях загинал от тъмните замисли на Тиберий или от гнева на Калигула, отколкото сега от глупашката доверчивост на Клавдий, предаден от жената, която обичах, и от приятеля, на когото вярвах. Защото бил уверен, че Попея и Вителий са му скроили този процес.
След два дни поканих Сципион да вечеря с мене и го запитах как е жена му, с което тактично исках да му дам да разбере, че ако той все още обича Попея и е в състояние да й прости, аз съм готов да не се занимавам повече с тази история.
— Тя е мъртва, Цезаре — отговори той и се разплака, скрил лице в ръцете си.
Семейството на Азиатик, Валериевците, за да очистят себе си от тези негови предателски думи, се видели принудени да подарят на Месалина Градините на Лукул като предложение за сключване на мир: макар естествено да не го подозирах по онова време, но истинската причина за смъртта на Азиатик бяха тези Градини. Осъдих братята Петра и ги екзекутирах, а сестрите Трисгония веднага след това се самоубиха. Що се отнася до Асарион, изглежда, подписал съм и неговата смъртна присъда: но направо не си спомням. Когато наредих на Палас да го предупреди, че ще го съдя, научих, че вече бил екзекутиран, и Палас ми показа присъдата, която явно не беше подправена. Единственото обяснение ми се струва това, че Месалина или пък Полибий, който е бил нейно оръдие, са мушнали смъртната присъда между други незначителни присъди, които е трябвало да подпиша, и аз съм си сложил подписа, без да я прочета. Сега вече знам, че твърде често са ме изигравали по този начин: че са се възползували от влошеното ми зрение (дотолкова бях зле, че трябваше да спра да чета на изкуствена светлина) и са ми прочитали на глас вместо официалните доклади и писма за подпис измислици, които не са имали нищо общо с написаното.
Приблизително по същото време Виниций умря от отрова. Няколко години по-късно научих, че бил отказал да легне с Месалина и че отровата му я дала тя; наистина умря на другия ден, след като бе вечерял в двореца. Твърде възможно да е било така. Тъй сега Виниций, Винициан и Азиатик, тримата, които се бяха предложили за императори вместо мен, бяха мъртви и за смъртта им на пръв поглед бях виновен единствено аз. Но аз самият бях чист пред съвестта си. Винициан и Азиатик бяха без съмнение предатели, а Виниций, казвах си, е загинал случайно. Ала Сенатът и народът са познавали Месалина по-добре от мене и са мразели мен заради нея. Това е била невидимата стена между тях и мен, но никой не е намерил смелостта да ми го каже.
В резултат на острата реч, която произнесох във връзка с Азиатик на едно от заседанията, на което на Сосибий и Криспин бяха гласувани парични награди за техните заслуги. Сенатът доброволно ми отстъпи правото единствено аз да давам разрешение на сенаторите за напущане на Италия под какъвто и да било предлог.
Глава 26
Изминали бяха няколко години, откакто дъщеря ми Антония се бе омъжила за Помпей, но все още нямаха деца. Една вечер я посетих у дома й; Помпей не беше в къщи. Подметнах й, че от известно време изглежда печална и отегчена. Да, отговори тя, наистина била отегчена. Отвърнах, че ще се почувствува много по-щастлива, ако роди дете, и й заявих, че според мен неин дълг е, като здрава млада жена със слуги и охолни средства, да роди не едно, а няколко деца. Жена, която има много деца, няма време да се отегчава. Тя избухна:
— Татко, само глупакът може да очаква да израсне нива там, където не е хвърлено семе. Не обвинявай почвата, сърди се на земеделеца. Той сее сол, а не семена.
И за мое удивление ми обясни, че бракът й досега не бил консумиран; и не само това, а зет ми се отнасял с нея по най-непристоен начин. Запитах я защо не ми е разправила по-рано, а тя каза, че не очаквала да й повярвам, защото никога не съм я бил обичал истински, така, както съм обичал природените й брат и сестра; и младият Помпей се бил хвалил пред нея, че толкова съм му вярвал, щото можел да ме накара да сторя каквото поискал и да приема каквото ми кажел. На какво да разчита? Освен това не можела да понесе срама да разправя в съда за отвратителните неща, които я карал да прави.
Разгневих се като всеки баща и я уверих, че я обичам от сърце и че единствено заради нея се отнасям към младия Помпей с такова уважение и доверие. Заклех се в честта си, че ако само половината от онова, което ми е казала, е вярно, незабавно ще отмъстя на този безсрамник. И че ще запазя доброто й име: въпросът никога не ще бъде отнесен до съд. Какъв бе смисълът да, съм император, ако не мога понякога да използувам привилегиите на положението си за лични цели като малка награда за отговорностите, труда и огорченията, които го съпровождат?
— В колко часа ще се върне Помпей?
— Някъде към полунощ — печално отговори Антония, — а около един часа вече ще е в стаята си. Първо ще пийне няколко чашки. Почти сигурно е, че след това ще легне с оня отвратителен Ликид: купи го при разпродажбата на Азиатик за двайсет хиляди златици и оттогава не отделя очи от него. В известен смисъл за мен това е голямо облекчение. Сега вече можеш да си представиш как стоят нещата, щом ти казвам, че хиляди пъти предпочитам да спи с Ликид, отколкото с мене. Да, на времето бях влюбена в Помпей. Любовта е смешно нещо, нали?
— Добре тогава, моя бедна, бедничка ми Антония! Щом Помпей се прибере в стаята си и легне, запали два светилника и ги сложи на рамката на този прозорец. Това ще бъде сигналът. Другото остави на мене.
Тя постави лампите на прозореца един час преди разсъмване; а после слезе долу и накара вратаря да отвори външната врата. Чаках там. Довел бях Гета и неколцина преторианци и ги изпратих горе, а аз останах в преддверието с Антония. Тя бе освободила всички слуги освен вратаря, който беше мой роб. Проплакваше от време на време и ме държеше за ръката, докато чакахме от спалнята да долетят викове и шум от борба. Не се чу нищо, но скоро Гета слезе долу с преторианците и ми съобщи, че заповедта ми е изпълнена. Помпей и робът Ликид били убити с едно единствено мушкане на копие.
Това бе първият път, когато използувах императорската си власт, за да отмъстя за лична обида; но и да не бях император, щях да чувствувам същото и да сторя всичко по силите си, за да унищожа Помпей; макар законът за противоестествени прояви от години да не бе прилаган на практика, защото ни един съд не искаше да съди по него, Помпей заслужаваше смъртта си по закон. Единствената ми вина бе в това, че го убих без съд; ала това бе най-чистият начин да се отървем от него. Когато градинар намери някое отвратително насекомо да гризе сърцевината на най-хубавата му роза, той не го изправя пред съда на градинарите: смачква го начаса между пръстите си. След няколко месеца омъжих Антония за Фауст, потомък на диктатора Сула, скромен, способен, много работлив човек, който се оказа отличен зет. Преди две години беше консул. Имаха дете, момченце, но беше много крехко и умря, а пък Антония вече не можа да роди друго, защото небрежната акушерка я бе повредила по време на раждането.
Наскоро след това екзекутирах Полибий, който междувременно бе станал министър по изкуствата — Месалина ми представи доказателства, че продавал правото на гражданство за лични облаги. Преживях го като тежък удар, когато открих, че Полибий ме мами. От дете го бях обучил да работи при мене и му вярвах напълно. Току-що ми бе помогнал да довърша оная официална автобиография, която Сенатът ме бе помолил да напиша за държавния архив. Смятах го толкова близък, че един ден, когато двамата се разхождахме из двора на двореца и разисквахме някакви въпроси на древността, не го отпратих, щом двамата консули приближиха, за да ми отправят обичайните си утринни поздравления. Това засегна достойнството им, но след като аз не го смятах за унижение да вървя с Полибий и да изслушвам мненията му, те също не би трябвало да се обиждат. Позволявах му най-голяма свобода и той никога не злоупотреби с нея, макар веднъж да попрекали с думите си в театъра. Играеше се комедия от Менандър и един актьор току-що бе изрекъл стиха:
