повредените. Забраних на лихварите да заемат пари на нуждаещи се младежи в изчакване на бащината им смърт: това бе отвратителна търговия — лихвата всякога бе изнудваческа и се случваше тъй, че най-често бащата умираше набързо. Тази мярка бе да се предпазят почтените бащи от разпътните им синове, но аз се погрижих и за почтените синове с разпътни бащи: изключих законното наследство на сина от секвестирането на бащиния имот вследствие дългове или углавни престъпления. Създадох закон в полза на жените, освобождавайки ги от противното опекунство на бащините им роднини и забранявайки зестрите да се залагат като гаранция за дълговете на съпруга.
По идея на Палас внесох предложение в Сената, което се утвърди като закон, в смисъл че всяка свободно родена жена, която се омъжи за роб без знанието и съгласието на неговия господар, става робиня; ала ако го е сторила с негово знание и съгласие, тя остава свободна, а само децата от този брак са роби. След като направих това предложение, случи се нещо много забавно. Един сенатор, който бе консул, преди години бе засегнал с нещо Палас и очакваше, че ще има затруднения, когато поеме длъжността си, ако не успее да си възвърне благоразположението на Палас; не казвам, че е бил прав, очаквайки Палас да прояви ненавист, защото Палас е много по-малко подвластен на този недостатък от мен самия, но, тъй или инак, съвестта му била гузна. Затова предложи Палас да се удостои с магистратура от първи ранг и със сумата сто и петдесет хиляди златици, понеже е заслужил към родината за предлагането на този закон, както и за това, че е убедил Сената да го гласува. Сципион, вдовецът на Попея, скочи и заговори с ирония, напомняща присмеха на Гал и Хатерий по времето на чичо ми Тиберий:
— Поддържам предложението. И предлагам на този изключителен мъж да се отправи публична благодарност. Защото един сред нас, любител-изследовател на родословията, откри неотдавна, че нашият Палас произлиза по права линия от царя на Аркадия, Палас, потомък на оня учен цар Евандър, споменат неотдавна от благородния ни император, дал името си на Палатинския хълм, Обществена благодарност, повтарям, да му се изкаже не само за заслугата, че е съчинил този закон, но и за великодушната скромност, с която е прикривал досега своето царско потекло и се е поставил на услугите на Сената като обикновен смъртен, та дори отбягва да се прослави като освобожденеца-секретар на нашия император.
Никой не се осмели да противоречи на това предложение, затова аз се направих, че не разбирам иронията, престорих се, че приемам думите за най-искрени и не наложих своето вето. Непочтено щеше да е спрямо Палас, ако го бях сторил. Но веднага щом свърши заседанието, повиках го и му казах за предложението. Той се изчерви, не знаейки дали да се разгневи от обидата, или да се зарадва на признанието за важната роля, която играе в обществените дела. Запита ме как да отговори, а пък аз му казах:
— Трябват ли ти парите?
— Не, Цезаре. Аз съм много богат.
— Колко си богат? Хайде, кажи да чуя колко струваш. Признай ми истината, няма да се ядосам.
— Около три милиона, когато ги пресмятах последния път.
— Какво! Сребърници?
— Не, златици.
— Небеса! И всичките спечелени по честен начин?
— Всяка пара. Хората отправят молби и искат благоволения, а аз всякога им отговарям: „Не мога да обещая, че ще ти помогна!“ Тогава те казват: „О, не, не го и очакваме. Но, моля те, приеми този малък паричен подарък, загдето беше тъй любезен да ни изслушаш.“ Аз влагам парите в банката и се усмихвам любезно. Всички са твои, Цезаре, ако ги искаш. Знаеш го.
— Знам, Паласе. Но не подозирах, че си толкова богат.
— Никога не ми остава време да ги харча, Цезаре.
И това беше вярно. Палас се трепеше като корабен гребец. Обещах му да сторя така, че да не му се присмеят; и го посъветвах да приеме почетния ранг, но да откаже парите. Той склони и тогава аз най- сериозно уверих Сената, че Палас е напълно доволен от почетната титла, с която са го удостоили, и ще продължи да живее в предишната си бедност.
Но Сципион не падаше по гръб. Внесе предложение, умолявайки ме да настоя пред Палас да не отхвърля желанието на Сената и да приеме подаръка. Предложението бе прието. Но Палас и аз не отстъпвахме. По мой съвет той отказа на молбите ми и на тези на Сената и фарсът завърши с още едно предложение, внесено от Сципион и прието от сенаторите, с което Палас се поздравяваше за неговата старомодна пестеливост; тези поздравителни думи бяха дори изгравирани върху месингова плоча. Съгласни сте, надявам се, че глупаци излязоха накрая не Палас и аз, а Сципион и Сенатът.
Ограничих възнагражденията на адвокатите до сто златици на дело. Това се наложи, за да се предпазят хората от такива като Суилий, обвинителят на Азиатик, който бе в състояние да подведе съдебните заседатели към издаването на оправдателна или наказателна присъда с лекотата, с която един свинар води прасетата си към пазара. Суилий бе готов да поеме всяко дело, колкото безнадеждно да е, стига да получеше цялото възнаграждение: а то се равняваше на четири хиляди златици. Именно внушителната сума, както и увереността и красноречието, с което се обръщаше към съда, оказваха влияние върху съдебните заседатели. Случваше се естествено, дори и Суилий да не успее да спечели някое дело поради това, че вината на клиента му бе твърде очевидна, за да я прикрие; но за да не загуби благоразположението на съда, от което се нуждаеше при бъдещи дела, когато щеше да му се отдаде възможност ако не друго, поне да се пребори за оправдателна присъда, той направо помагаше на заседателите да вземат решение срещу неговия клиент. Веднъж дори стана истински скандал: някакъв богат конник, обвинен, че е ограбил вдовицата на един от своите освобожденци, заплатил на Суилий обичайната такса, а след това бе предаден от него по гореописания начин. Той отишъл при Суилий и си поискал обратно четирите хиляди златици. Суилий му заявил, че сторил каквото могъл и затова не бил в състояние да му върне парите — това щяло да послужи като опасен прецедент. Конникът се самоуби пред прага на Суилий.
Като намалих на адвокатите високите възнаграждения, които в републикански Рим са били обявени за незаконни, аз навредих на престижа им пред съдебните заседатели, защото след това вече съдът много по- лесно издаваше присъди в съответствие с фактите по делото. Подхванах нещо като война с адвокатите. Често, когато се готвех да присъждам по някое дело, усмихнато предупреждавах съда:
— Аз съм стар човек и търпението ми лесно се изчерпва. Присъдата ми ще облагодетелствува онази страна, която представи доказателствата си по най-краткия, най-откровения и най-разбираем начин, та бил той и уличаващ, вместо страната, която опропастява добрия изход на делото с неподходяща красноречива пледоария.
И цитирах, Омир:
Поощрявах съзнанието на нов вид адвокати, хора, лишени и от голямо красноречие, и недостатъчно обиграни в съда, но надарени със здрав смисъл, ясни гласове и дарба да свеждат делата до най- същественото в тях. Най-добрият представител от този вид се наричаше Агатон. Всякога бях готов да оправдая клиента му поради липса на доказателства, когато той защищаваше някое дело пред мен по характерния за него приятен, бърз, точен начин; правех го, за да поощря другите да му подражават.
Юридическият и правен институт на Телегоний, „тоя най-учен и красноречив оратор и юрист“, бе закрит преди около три години. Това стана така. Телегоний, дебел, забързан и ниско остриган, се яви веднъж пред апелативния съд, където председателствувах, в защита на своето лично дело. Осъден беше от един магистрат да плати тежка глоба на основание на това, че при спречкване подбудил един свой роб да убие някакъв ценен роб на Вителий. Докато чакал да го обръснат в бръснарницата, робът на Телегоний си придавал голяма важност, въобразявайки си, че сам е адвокат и оратор. Подхванал се спор между него и един роб на Вителий, които също чакал ред и бе известен като най-добрия готвач (след моя) в цял Рим — струваше най-малко десет хиляди златици. Робът на Телегоний с обидно красноречие взел да противопоставя артистичната стойност на ораторството на жалкото готварско изкуство. Готвачът на
