ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Матилда чакаше на входната врата, за да съобщи на графа, че мосю Дьовин от Брюге го очаква в работната му стая. Когато забеляза сламките в косата на Ондин, тя възкликна удивено:
— О, милейди, случило ли се е нещо?
— Нищо лошо — отговори кратко Ондин и забърза нагоре към стаята си. Чу стъпки зад гърба си и без да се обръща, знаеше, че Джейк я е последвал.
Щом се прибра в спалнята си, тя свали мръсната рокля и облече чиста. После изчетка грижливо косата си, за да махне сламките и листата.
След това, за кой ли път вече, тръгна да се разхожда нервно напред-назад, защото имаше чувството, че таванът ще падне върху нея и ще я задуши. Когато не издържа и изскочи на коридора, намери Джейк, седнал на обичайното си място.
— Отивам в градината, Джейк.
— Но тази сутрин вече набрахте цветя, милейди, и украсихте къщата… — С тези думи той признаваше, че я наблюдава постоянно. Лицето му пламна от смущение.
— Тогава ще събера цветя за параклиса — отговори Ондин и тръгна надолу по стълбите. Волю-неволю, Джейк трябваше да я последва.
Подпомогната от стария Тим, който й донесе кошница и ръкавици, тя набра прекрасни червени рози. След това Джейк я придружи до параклиса и застана на пост пред вратата.
Ондин се възхити отново на стъклените прозорци, през които яркото следобедно слънце падаше във всички цветове на дъгата, разгледа високия свод и мраморните скулптури в страничните олтари. Тя мина бавно покрай тях и спря пред саркофазите на графа и графинята, които бяха умрели в един и същи ден — той на бойното поле, тя след падането по стълбата. Мраморните ангели, коленичили в краката на статуите, сякаш се молеха за вечен мир на мъртвите.
Малко преди олтара се издигаше статуята на първия Чатъм, норманина, завоювал си името „Звяра“. Простият камък беше толкова разяден от неумолимото време, че тя успя да разчете само част от надписа.
— Легендата ти ще живее вечно — прошепна почтително тя и помилва старите букви. Въпреки всичко тя обичаше наследниците на този мъж.
Гробът на Женевиев беше срещу саркофазите на последната графска двойка. Ондин застана пред него и колебливо се вгледа в каменната плоча. Макар да не беше страхлива, тя трепереше от някакво непознато чувство и не смееше да пристъпи по-близо. Затова отиде пред главния олтар, коленичи и започна да подрежда розите в мраморните вази.
Изведнъж чу стон и застина на мястото си. Шумът се повтори като шепнещ полъх на идващ незнайно откъде ветрец. Ондин огледа внимателно всички ъгли на параклиса, но тъй като вече се смрачаваше, видя само мистични черни сенки, заобиколени от пъстри воали прах.
— Кой е? — попита тихо тя и си припомни какво я предупреждаваше баща й. Никога не показвай страха си, за да не разкриеш на неприятеля слабостта си и той да се възползва от нея в своя изгода.
Никой не й отговори. Вероятно въображението й играеше лоша шега в тази тайнствена атмосфера. Тя се приведе отново над цветята и в следващия миг чу някой да шепне името й, толкова ясно и отчетливо, че я стресна и тя се убоде болезнено в трънчето на една роза.
Обърна се гневно, решена да застане лице в лице с мъчителя си, и изведнъж дъхът й спря.
Само на десетина крачки от нея стоеше странна фигура, загърната в черна наметка. Изпод качулката се подаваше грозно ухилена демонска маска. Докато Ондин се взираше невярващо в странното явление, фигурата вдигна дългите си ръце и разкри остри, извити нокти, които без усилия щяха да разкъсат гърлото й.
Ондин разбра, че това не е демон, излязъл от царството на мрака. Но все едно звяр или човек, това страшно същество искаше да й причини зло и тя трябваше да бяга.
Сякаш сънуваше лош сън. Невъзможно й беше да произнесе дори звук. Чудовището й препречи средния коридор и тя се втурна надясно. Най-после гласът й се възвърна и тя изпищя за помощ, по изключение дълбоко благодарна на Джейк, който постоянно беше наблизо.
Не знаеше дали слугата е чул вика й, защото нямаше време да извърне глава към двукрилата врата. Тъмната фигура бе поела по друг път, между старите дървени пейки, и я очакваше пред страничния изход. Отчаяна, Ондин се хвърли на другата страна, но когато осъзна към какво я тласкат, изпищя от ужас. Озова се пред красивия монумент на последната Чатъм, погребана тук.
Гробът на Женевиев…
Изведнъж тя видя, че точно пред краката й е зейнала пропаст. В ужаса си загуби равновесие и полетя с писък надолу. Гласът й отекна глухо под високия свод. Широките поли намалиха силата на удара и тя дори не загуби съзнание. Взря се нагоре като упоена, но видя само синкава светлина. След миг чу протяжен, ужасяващ шум. Каменната врата, отворена очевидно от убиеца, се плъзна на мястото си. Слабата светлинка угасна.
— Не! — изкрещя Ондин и скочи на крака. Отговори й само призрачното ехо на гласа й. Трепереща, тя се опита да се пребори с дивата паника в гърдите си и отчаяно си повтори, че не вярва в зли духове.
В положението, в което беше изпаднала, нямаше как да не изпитва леден страх. Все пак се опита да прогони съзнанието, че е заобиколена от черен мрак и от ковчезите на поколения Чатъмови. Тя се взря напрегнато в мрака и едва не извика от облекчение. Може би имаше лъч надежда! В края на някакъв дълъг коридор искреше светъл лъч.
Междувременно очите й бяха свикнали с тъмнината и когато видя какво има пред себе си, от гърлото й се изтръгна ужасен писък. Ковчегът на Женевиев беше отворен. Женската фигура в него, облечена в скъпа кадифена рокля, беше увита с бяла коприна. Ръцете бяха скръстени за молитва. Дългата коса беше разпростряна върху сатенена възглавница, лицето беше белязано от смъртта и гниенето, които не щадяха дори най-красивите между жените.
Женевиев…
Треперейки, Ондин пропълзя покрай ковчезите и се втурна към светлината през тесния тунел, който вонеше на влага и гнило. В краката й пълзяха червеи, но тя не забелязваше нищо. Само хълцаше и бързаше напред, отмахвайки нетърпеливо дебелите паяжини.
Най-после стигна до източника на светлина — тесен процеп в стената. Тя се облегна на камъка с цялата си тежест, започна да драска по мазилката, докато разкървави пръстите си, изпочупи ноктите си, но стената не поддаде. Изтощена до смърт,
Ондин се облегна на нея, за да си отпочине. После се напрегна и се хвърли с цялата си тежест срещу препятствието. Изскърцаха ръждясали стари панти и един масивен квадрат се отмести с недоволен стон навън.
Ондин се измъкна, пъшкайки, през тесния отвор и попадна във втори коридор. Две свещи, закрепени на стената, бяха запалени и тя установи, че се намира в избата за вино. Очевидно тунелът тръгваше от гробницата, минаваше под оръжейната и кухненските помещения и стигаше дотук. Стълбата в края на избата сигурно водеше към трапезарията. Ондин погледна подутите си, окървавени ръце, изтърси сърдито паяжините, които висяха по роклята й. Може би разни гадни насекоми пъплеха по косата й! Тя въздъхна дълбоко, все още трепереща от уплаха, но гневна и твърдо решена да си изясни всичко.
Този път Уоруик беше длъжен да й обясни плановете си. Тя забърза към стълбите. Дано само не я срещнат слугите, защото намерението й беше да се яви неканена при всеобщо уважавания господар и да му устрои малка изненада.
Но Уоруик не беше неподготвен. Стреснат и невярващ, той се взираше в маймунското лице на Джейк.
— Какво искаш да кажеш? Как така е изчезнала? Наистина ли я видя да влиза в параклиса?
— Да, милорд, кълна се! По едно време ми се стори, че чувам вика й, но вратата беше зарезена отвътре. Когато най-после успях да я разбия, господарката не се виждаше никъде. Кошницата с рози беше преобърната пред олтара.
— По дяволите! — изруга графът и се втурна към вратата на работната си стая, която в същия момент се отвори с трясък.
